Невидим

28

Букс отпива още веднъж от бирата си и млясва с устни.

— Не мога да го направя — отговаря той за пореден път. Под пореден път имам предвид, че ми казва това всеки ден, откакто го замесих в този случай. Той се обръща към ученичката Софи. — Преди да успеете да създадете надежден профил, очевидно трябва да сте установили извършването…

— … на престъпление — довършвам вместо него. — И все пак, Букс, нека предположим, че това са убийства. Убийства чрез палежи. Какъв е твоят профил? Знам, че имаш такъв.

Той не възразява срещу това и отново се обръща към Софи.

— Създаването на профили е изкуство, не наука — заявява. — Не е като да въведеш фактите в машина и да получиш профил. Необходимо е да се извърши много старателна оценка на местопрестъплението, ако е възможно да се разпитат жертвите. Ние не сме направили нито едно от тези неща. Дори и да бяхме, пак щяхме да бъдем доста далеч.

— И профилът ти на Реджи Трагър ли беше далеч? Фреди Мачетето? — пита Софи или по-скоро гука. Ако се приближи още малко до Букс, и аз ще си намеря някое мачете.

— Всъщност това е доста добър пример, Софи — отвръща той, сякаш е готов да я потупа по главата. Не е сляп. Може да оцени кукленската ѝ красота и да забележи начина, по който го гледа. — Имахме възможността да анализираме местопрестъпленията и жертвите. Бяхме наясно, че не е планирал престъпленията; не влагаше особено внимание или логика при избора на жертвите си; не правеше опит да прикрие или промени по някакъв начин местопрестъплението. Жертвите му бяха жестоко осакатени, подложени на сексуални извращения и обезглавени. Всички бяха бели, малко над двайсетте и с руси коси. Тези неща ни позволиха да изградим профил. Вярвахме, че той е класически случай на дезорганизиран убиец, страдащ от душевно заболяване. Беше бял мъж, около трийсетгодишен. Изпитвал трудности в общуването. Не е имал приятели, не е разговарял със съседите, не е показвал желание за социален контакт. Израснал е в семейство със сурова дисциплина, вероятно наложена от майката. Надали се е радвал на популярност в гимназията. Не е имал значими връзки с жени и по всяка вероятност е бил импотентен. Бил е безработен или се е занимавал с физически труд. Наскоро е преживял нещо травмиращо като уволнение или раздяла с жена. Бил е преследван от фантазии за насилие над жени, които не е можел да контролира. Живеел е приблизително в радиус от два километра и половина от жертвите. Освен това вероятно малкото му име не е било Фреди.

Софи го дарява с широка усмивка. Този Букс е много забавен напоследък.

— Защо мислехте, че живее наблизо? — пита тя.

— Дезорганизираните убийци обикновено не пътуват с кола. Прекалено вглъбени са във фантазиите си. Не са от онези, които избират жертвите си внимателно, шофират дотам, извършват престъплението и се прибират у дома. Не, те действат напълно импулсивно.

— Да, добре. — Софи е хипнотизирана от учителя. — И в кое сбърка?

— Само в едно, носел е оръжието на убийствата със себе си. Повечето дезорганизирани убийци използват каквото имат под ръка; не са способни да се разхождат с оръжието и да планират, готови за нападение. Въпреки това Реджи е носел мачетето си под дългото черно палто и си го е прибирал след всяко убийство. Освен това си е взимал сувенир от всяка жертва. Това не е типично за дезорганизираните убийци, които обикновено просто си тръгват, след като извършат престъплението. Най-необичайното от всичко — продължава Букс е, че последната му жертва не е била никак случайна. Последната му жертва е била жената, която е нападнал преди години, вследствие на което е бил осъден за опит за изнасилване. В този случай определено е планирал. Всъщност точно нещата, които го отличаваха от типичния дезорганизиран убиец, ни помогнаха да го заловим. След нападението над последната жертва проста проверка ни помогна да установим кой е извършил предишното нападение и се оказа, че той живее на няколко пресечки от нея. След като го хванахме, открихме мачетето и всичките му сувенири.

— Какви бяха сувенирите? — пита лъчезарно Софи.

— И това е от нещата, които не ти трябва да знаеш — отвръща Букс.

— Искам. Хайде.

— Вземал е езиците им — обаждам се. — Отрязвал ги е и ги е пазел в кутия от обувки под леглото си. — Жалко, че развалям апетита ѝ. Можеше добре да си хапне.

— Всъщност — казва Букс и прочиства гърлото си, — това, което имах предвид, е, че не заловихме Реджи Трагър благодарение на създаден идеален профил. Беше просто късмет. Той направи голяма грешка, като нападна отново първата си жертва. Със същия успех можеше да ни изпрати гравирана покана.

— Това не означава, че профилът не може да помогне — възразявам. — Не означава и че ти нямаш такъв за субекта ни.

— Нямам, Еми. Трябва да знам повече.

— Кажи ми едно нещо за нашия човек, Букс — настоявам. — Само едно. И не казвай, че е извънредно организиран, защото ми се струва, че всички сме убедени в това.

Букс клати замислено глава.

— Едно нещо — повтарям.

— Става по-добър — отвръща Букс. — Организираните убийци усъвършенстват действията си при всяко убийство. Като че ли субектът ни е бил добър през цялото време. Но ако той е действителен, ако наистина съществува човек, който обикаля, убива хора и манипулира местопрестъпленията, така че да създава впечатление за инциденти, значи е превърнал хобито си в добре смазана машина. — Букс въздъхва. — Той няма да се издаде така, както го направи Реджи Трагър — казва. — Ще имаме нужда от полицейска работа, да, но ще имаме нужда и от ужасно много късмет.

— О, боже мой — ахвам и избутвам стола си от масата. — Точно това е, Букс.

— Какво? Вдъхнови се от заключението, че ще имаме нужда от ужасно много късмет? Леле, знаех, че съм добър, но чак толкова…

Вече съм се отдалечила от масата. Забързаната походка преминава в тичане, а след това скачам в първото такси, което успявам да хвана.