Невидим

12

Двамата с Букс се разхождаме по Пенсилвания авеню Нортуест, покрай мястото, където се намираше „Д’Аква“ — нашето заведение, ако изобщо някога сме имали „наше заведение“, където избирахме вечерята си от пресния улов за деня, изложен върху лед в салона, и пийвахме бяло вино или седяхме отвън, загледани във фонтаните на Мемориала на военноморските сили. Малко натруфен за вкуса и на двама ни, но се отдавахме на това удоволствие. Такива бяха срещите ни в петък вечер.

Но нещата се промениха. Ресторантьорският бизнес изпусна па̀рата, а също и нашата връзка.

— Това се случва само защото си мъж — казвам на Букс.

Букс изглежда сериозно обмисля това и кима рязко.

— Това е една от възможностите — признава със свъсени вежди. — Или пък… — Почесва брадичката си като озадачен Шерлок Холмс. — Може и да е, затова че няколко души в сградата ме смятат за здравомислещ, а теб не. — Той щраква с пръсти, сякаш това му се струва правилният отговор.

— Не, всичко идва от пола. Причината е, че съм жена.

— Жена с помрачено съзнание.

— Букс — обръщам се към него и той спира пред самата централа на ФБР.

— Ти настояваше за това, не аз — процежда той. — Опитвам се да уредя нещо, което ти искаш. Не можеш ли просто да се зарадваш, вместо да го анализираш до смърт?

Опа. Това беше малко по-враждебно, отколкото бях очаквала.

Минава покрай мен. Обявяваме имената си във фоайето. Преди време и двамата можехме да размахаме значките си и да влезем просто така. Сега сме посетители. Букс по свой избор, а аз против волята си.

— Един момент — казва жената на рецепцията. Той скръства ръце зад гърба си. Винаги дребните подробности са тези, които извикват спомените. Винаги се държеше така по време на службата си, винаги следваше строго установените норми. Насаме би могъл да ме спука от смях, но в съвместната работа бихте го взели за типичния, лишен от чувство за хумор средностатистически агент от типа „Само фактите, госпожо“. Закачах се с него в по-добрите времена, имитирах позата му със сключени ръце, ходех като робот и повтарях: „Да, госпожо, не, господине“.

— Не забравяй, Еми, това е моя среща. — Букс се обръща и ме поглежда.

— Ще бъда послушна. Заклевам се с вдигнато кутре.

— Не съм момиче. Нямам идея какво означава това, по дяволите.

— Но пък имаш кутре, нали?

Той въздъхва.

— По-добре да го направим по моя начин.

— Точно така. Дори не бих помислила нещо различно, Букс.

Изсумтява раздразнено и ми казва, че не ми вярва. Наясно е колко мъчна и проблемна мога да бъда.

— Ти си големият мъж казвам му. Аз съм момиченцето, което ти носи чантата.

— Не ми носиш чантата.

— Но ще го направя, ако искаш.

Получаваме посетителски баджове от рецепционистката, проверяват щателно багажа ни и се отправяме към асансьорите.

— Много си кисела днес — отбелязва Букс.

Прав е. Превъзбудена и тревожна съм и така компенсирам. Това е най-важната среща, която някога съм имала, залогът е твърде висок и съм пред срив.

— Нали разбираш, че дори провеждането на тази среща е услуга? — пита Букс.

— Да.

Букс ме стрелва с поглед точно преди да се качим в асансьора. Не продумва и дума, докато се качваме. Това е едно от правилата му, суперсекретният му шпионски манталитет. Не се говори за работа пред непознати.

Въпреки това знам какво иска да каже. Отново му отговорих с онази дума: „Да“.

В моя защита отмених всичко с три месеца предизвестие. Получихме обратно депозита от залата за приема, а поканите още не бяха разпратени. Чудя се дали Букс осъзнава това предимство. Предполагам, че… не.

Представяме се на някаква жена и тя ни насочва към голямата конферентна зала, ползвана от директора на ФБР Уилям Мориарти, надолу по коридора.

Виждам как Букс се напряга с приближаването на стаята. Това е първият път, в който се връща, след като предаде документите си — въпреки възраженията на директора, — първият път, когато минава по тези коридори с тънки килими, евтини картини и въздух, наситен с вълнуващия порив на гонитбата в преследването на лошите и запазването на националната сигурност. Няма начин да е лесно за него. Поисках твърде много, при все че не заслужавам особена любезност след начина, по който постъпих с него. Паметна бележка: Букс е от добрите.

Имам предвид, че не само уреди среща, но тя е с най-високопоставеното лице. Съумя да заобиколи шефа ми Кретена, който със сигурност би я отхвърлил, ако имаше тази възможност. Радвам се, че няма да присъства на срещата.

Вратата се отваря. Начело на дългата маса седи директор Мориарти, а от лявата му страна е началникът на екипа му Нанси Пармаджорс.

От дясната му страна е заместник изпълнителният директор на Отдела за компютърни престъпления. Познат е също като Джулиъс Дикинсън. И още като Кретена.

— Мамка му — прошепвам, а Букс леко ме побутва с лакът.