Невидим

9

На следващия ден. Съвземането напомня махмурлук след бурен гуляй. Лежа в леглото и ви говоря пред портативния диктофон, взирам се в снимката на Джоел Суонсън, която направих снощи, след като приключихме, и която извадих на цветния си принтер. Тя се държа като борец, признавам ѝ го. Всичката тази кръв, всичката болка, а тя се бореше за живота си до самия край. Понякога просто не разбирам хората.

Знам, знам, казах ви, че не правя снимки — но снимам всяка жертва в края на схватката. Не може ли човек да си запази сувенир?

И така — добро утро! Старая се да започвам деня си с изгрева около пет сутринта. Няма по-плодотворен извор на вести за катастрофи, убийства и други инциденти от този час. Особено в дни като днешния, „следващия ден“, в който си струва да прегледаш новините. В момента си пускам видеоклип в една уебстраница… ето го:

— Домашен пожар причини смъртта на жена в предградието Лайл тази нощ. Двайсет и три годишната Джоел Суонсън, наскоро завършила Бенедиктинския университет, е загинала, след като в спалнята на дома ѝ в малките часове в сряда сутринта е възникнал пожар. Властите твърдят, че причината за пожара е била запалена свещ, паднала от нощното ѝ шкафче. Няма подозрения за криминално деяние.

— Следват спортните новини, предстои началото на футболния сезон, но поради трудов спор реферите няма да могат…

Достатъчно. Спирам това. Ще ми се да можехте да зърнете мастиленочерния дим, стелещ се на талази от покрива на къщата на Джоел. Обичам тази дума, „талази“, тя е от онези, които съвсем точно се вписват в контекста. Има ли друго, освен дима, което може да се стеле на талази? Поставили са и стерилна снимка на Джоел, вероятно направена за годишника след скорошното и дипломиране, на която е застанала в определена поза, а след това е ретуширана. Предпочитам направената от мен снимка; там има повече характер, повече белези, повече живот.

Между другото, напълно наясно съм, че пазенето на снимки на жертвите ми е стратегически необоснован ход. Знам, че ако ме хванат, това би ме разобличило с деянията ми едно по едно в по-голяма степен дори от подписването на самопризнания. Какво мога да кажа? Имам нужда от тези снимки. Ще проявя безразсъдство в това отношение. Ако ще ви накара да се почувствате по-добре, пазя сбирката си между 232 и 233 страница в старата готварска книга от Бети Крокър на майка ми, точно до рецептата за лазаня с телешка кайма. (Да, беше преднамерен, макар и кървав избор.)

Оооо, мислите си вие. Майката. Споменава майка си за пръв път по време на третия сеанс след три минути и седемнайсет секунди. Дали времето е от значение? Дали в адреса на дома от детството е присъствал №317? Дали рожденият ѝ ден не е бил на седемнайсети март? Дали не го е насилвала сексуално 3+17 пъти?

Добре, ще взема да ви кажа: когато бях дете, майка ми ме обличаше като Малката овчарка и до ден-днешен не мога да се отърся от това. След като я погубих с мачете, дадох обет да осакатявам всички красиви, руси, млади жени, с които влизах в контакт, за да се отърся от ужаса. Но КОШМАРЪТ ТАКА И НЕ МОЖЕ ДА МЕ НАПУСНЕ!

Майтапя се. Знам, че това не беше особено убедително. Не го измъдрих от сърце. Може би някой път ще ви разкажа за майка си. А може и да не го направя.

Сега трябва да се приготвям за работа. Очаква ме голям ден. Смятам да се отдам поне на още едно приключение преди Деня на труда.

(Край)