Невидим

10

Прекарвам сутринта по същия начин като всички сутрини през последните няколко месеца, седнала в кабинета си (познат още като втората спалня на майка ми) и ровя из проучвания и данни. Тъй като съм отстранена, нямам достъп до НСДИ — Националната система за докладване на инциденти. Но НСДИ не ми върши работа, така или иначе; там се събира единствено информация за пожарите, класифицирани като палежи. Ако произходът им е определен като инцидент или дори „подозрителен“, те изобщо не попадат в НСДИ. А моят човек се старае пожарите да изглеждат като следствие на инцидент.

Това означава, че успява да остане извън радара. Местните не докладват за тези пожари на федералните и помежду им няма диалог.

Това ме поставя пред напълно дилетантски подход за събиране на сигнали за опасност и страници като Гугъл и Ютюб, а след това преглеждане на уебстраници и бюлетини, посветени на борбата с пожари и палежи, и на последните новини на местните уебстраници. В тази страна всеки ден стават пожари, при които хора губят живота си, умишлено причинени или случайни, и независимо дали за тях се докладва пред федералните власти, или не, те поне се огласяват по местните новини. Ето защо всеки ден съм буквално затрупана от новини за пожари, деветдесет и девет процента, от които не са от значение, но аз трябва да ги прегледам до един, за да се уверя, че в купата сено не се крие игла.

Вече е късен следобед. Прекарала съм часове, свита пред този лаптоп в търсене на следи. Проучих един пожар в Лайл, Илинойс, но полицаят там още не ми е върнал обаждането.

Смартфонът ми избръмчава. За вълка говорим… Предполагам, че е полицаят, но след цял ден, прекаран в затворническа самота, с радост бих си побъбрила и с търговец, който се опитва да ми продаде застраховка по телефона.

Включвам високоговорителя на мобилния си телефон и поздравявам.

— Госпожице Докъри, обажда се лейтенант Адам Реслър от полицейското управление в Лайл.

— Да, лейтенант. Благодаря, че ми върнахте обаждането.

— Госпожице Докъри, бихте ли уточнили статута си? От ФБР ли сте?

Това е проблемът. Не съм. Би било достатъчно зле, че съм разследващ анализатор, а не специален агент — някои местни биха разговаряли единствено с агент, — но точно в този момент не съм дори и разследващ анализатор. Щом проверят личния ми код, биха установили, че съм тази, за която се представям, но проблемът е, че този код не ми дава достъп до класифицирана информация.

— Временно не съм на служба в Бюрото — отговарям. — Работя по специална задача.

Някой адвокат би определил това като технически прецизно твърдение. Оказва се просто, че ФБР няма нищо общо с тази „специална задача“, която всъщност съм си възложила сама. Най-общо казано, аз съм отстранена и се занимавам със свои неща. Представих го така, че да звучи малко по-добре, без да лъжа.

Обикновено върши работа до определена степен. Успявам да се вместя в границите между редовия гражданин и шумен репортер, но по-ниско от истински служител с правоохранителни правомощия. Ето защо задавам предимно безобидни въпроси, които ми дават минимална за целите ми полза, но не и достатъчен достъп, за да получа пълна картина, както бих предпочела.

— Ами, добре, защо не видим какво ви е нужно — предлага той, което означава, че ще отговори на част от въпросите ми, но не на всички. — Интересували сте се от Джоел Суонсън?

— Точно така, лейтенант. Пожарът от преди три нощи.

Това е всичко, което ми е известно до момента: Джоел Суонсън, на двайсет и три, нанесла се в нова къща на Картидж Корт 2141 в Лайл, Илинойс, предградие на около четирийсет километра от Чикаго. Живеела сама. Наскоро завършила Бенедиктинския университет и работела в службата му за прием на студенти. Неомъжена, без деца, дори и без гадже. Умряла при пожара в малките часове на двайсет и втори август. Според местния началник на пожарната не са открити следи от умишлен палеж.

— Каква е била причината? — обръщам се към лейтенанта.

— Запалена свещ — казва той. — Изглежда е била на бюро и е паднала на килима. Заради килима, някакви вестници и полиуретановия матрак стаята пламнала много бързо. Жертвата изгоряла напълно, както била в леглото.

Запазвам мълчание с надежда, че той ще продължи.

— Началникът каза, че нямало следи от запалителни вещества. Каза, че изглеждало като… Ами каза: „Едно от глупавите неща, които вършат хората заспиват на запалена свещ“.

И с удобно разпръснати наоколо вестници.

— Убедени ли сте, че пожарът е възникнал в спалнята?

— Да, началникът на пожарната каза, че няма съмнение. Няма съмнение и за причината.

— Ами свещта? — настоях аз.

— Какво за нея?

— Някакви предположения как е паднала?

Не отговаря. Вероятно му се струва маловажно, но все пак колко е вероятно тази свещ да стои на бюро и просто да падне? Все пак това е затворено помещение. Не е духал силен вятър.

— Ако не възразявате, ще ви попитам нещо — казва лейтенантът. — Защо ФБР се интересува от това?

— Бих искала да ви отговоря, лейтенант. Знаете как стоят нещата.

— Ами… добре тогава.

— Ще изискате ли аутопсия?

— Не мисля, не.

— Защо не?

— Ами по една причина. Не съм убеден, че е останало нещо, на което да се направи аутопсия. И по-основателният въпрос е защо? Началникът твърди, че няма признаци за криминално деяние. Липсват данни някой да е искал да ѝ навреди и нямаме доказателства някой да го е направил.

— Точно затова ви е нужна аутопсията, лейтенант. За да съберете доказателства.

Настъпва пауза. Високоговорителят замлъква, сякаш ми е затворил телефона. Може и да го е направил. Ченгетата не обичат някой да им казва как да си вършат работата, особено ако е федерален.

— Знам защо се прави аутопсия, госпожице Докъри, но не и на всеки починал. В този случай няма нищо подозрително и според експертите…

— Разполагате с отдел по палежите, нали така? — питам. — Можете ли да им прехвърлите случая?

— Разполагаме с отдел по палежите за целия окръг, да, но не се обръщаме към него за всеки пожар, тъй като няма да им остане време да работят по истинските палежи. Кажете дали имате причина да вярвате, че в случая с Джоел Суонсън става въпрос за умишлен палеж?

— Не знам нищо за Джоел Суонсън — признавам.

— В такъв случай, струва ми се, че това е всичко. Зает съм.

— Знам, че е така, лейтенант, и съм ви много благодарна за времето, което ми отделихте. Може ли да ви помоля за още една услуга?

Звучна въздишка, достатъчно шумна, за да е убеден, че ще я чуя.

— Каква?

— Спалнята — уточнявам. — Какво можете да ми кажете за обстановката в спалнята ѝ?