Невидим

112

Бягай, Еми. Бягай. Това е единственият ти шанс.

Но нямам къде да избягам. Тя е блокирала пътя ми към входната врата и е по-близо до предната веранда от мен. Освен това съм чакала повече от година, за да срещна убиеца на сестра ми. Сега успях и няма да ходя никъде.

— Така и не довърши разказа си за часовника с кукувицата — казвам. — Била си малка и си танцувала на „Ла Кукарача“?

Тя свива рамене, но не казва нищо. Превръзката на лицето ѝ и бялата ѝ риза са опръскани с кръв. Тя стиска оръжието си до себе си — скалпел, вероятно откраднат от болницата.

— Нека довърша вместо теб — предлагам. — Татко ти е искал да се обръща към теб с този прякор. Ти обаче не си можела да го произнасяш. Затова каза, че си била неговият часовник с кукувица. Права ли съм за това?

Знам, че съм права. Поне това беше историята, която Гретчън Суонсън ми разказа, когато седях до кухненската ѝ маса и забелязах фигурката на хлебарка. Единствената разлика в тази версия беше, че въпросното малко момиченце бе дъщеря ѝ, погребана наскоро.

— Джоел Суонсън — промълвява Мери. — Приятно момиче. Много доверчиво.

Изваждам дистанционното от джоба си и натискам червения бутон.

— Приятелите ти отвън няма да чуят това — заявява Мери. — Точно сега ги е налегнала хубава дълга дрямка.

— А може би този сигнал стига и до хора, които не си упоила с приспивателните си таблетки — казвам. — Може да стига до агент Букман. Или до местната полиция. — Натискам втори път за всеки случай.

— Може и така да е — отвръща Мери. — Стига тези неща да имат батерии.

Поглеждам отново към дистанционното, натискам червения бутон, но забелязвам, че червената лампичка не светва. В нея няма и капка живот, както и в многобройните жертви на Мери.

— Докато вземаше душ — обяснява Мери.

Обмислям своите намаляващи възможности. Мери е предвидила всичко. Сътворила е „Сеансите на Греъм“, в случай че някак се доберем до нея, за да може да използва Греъм като изкупителна жертва. А последното изречение — „Обещавам, че някой ден отново ще се видим“ — говори как е била напълно сигурна в измъкването си и ни оставя да вярваме, че това пророчество се е сбъднало. Беше много хитро от нейна страна да настоява да я придружа до Орегон, за да може да държи разследването под око.

— Може да ме убиеш, но вече няма шанс да ти се размине. Прикритието ти напълно се срина.

— Така ли? — Тя прави още една крачка към мен като животно, което дебне жертвата си, с леко присвити колене, готова да реагира на всяко мое движение. Най-много четири крачки я делят от мен. — Наистина ще трябва да се откажа от посещенията на футболни мачове, което е много жалко. Обичам да гледам на живо. А иначе, просто ще изчезна. Не разбираш ли? Убиецът ме е открил и ме е отвлякъл — казва тя с престорено невинен тон. — Аз още съм жертвата.

Права е. Сега всичко ми се изяснява. Ще вземе айпадите от агентите, за да нямат записи от видеокамерите. Вероятно ще остави от собствената си кръв в бунгалото, за да създаде впечатление, че се е отбранявала. Защо не? Щом може да се пребие с бейзболна бухалка и да ни заблуди, би било съвсем лесно да пореже пръста си и да остави малко кръв. Тогава би била просто Мери Лейни, жертвата, отвлечена от неизвестен убиец.

— И после какво? — питам. — Ще започнеш нов живот? Ще присвоиш отделни черти, историйките и шегите, които са ти разказвали всичките ти жертви, които ти си принуждавала да ти разправят, докато си ги изтезавала? Всичко идва оттам, нали? Как татко ти те дразнел с жужене? Бялото мече, което си изгубила в супермаркета? Историята с „Кукарача“ на Джоел Суонсън? Ами Марта? — крясвам, а от устата ми хвърчат слюнки. — Какво ще вземеш от нейния живот?

Мери пристъпва още веднъж към мен.

— Ще взема теб, Еми — казва.

След това се усмихва.

Аз хуквам въпреки всички препятствия, тъй като нямам нищо за губене, насочвам се вдясно към вратата за верандата, грабвам дръжката ѝ, докато тялото ми се блъсва в нея…

Усещам горещото ужилване на скалпела, който потъва между ребрата ми, парещата болка, щом влиза и излиза с едно плавно движение. После една ръка хваща косата на тила ми и падам на пода в кухнята. Слагам ръка на раната, а горещата кръв се излива от мен, болката кънти оглушително в главата ми.

Мери бавно ме приближава, а аз лежа безпомощно на пода. Играе си със скалпела в ръката си. От лявата ѝ страна, мое дясно, чайникът на кухненската печка започва да свири.

— О, чудесно — възкликва тя. — Водата е готова.