Невидим

113

Мери ме наблюдава с чайника с гореща вода в едната ръка и скалпела в другата с измъчено изражение — смесица между гримаса и усмивка.

Приплъзвам се леко назад по кухненския под. В капан съм. Не мога да я надвия. Не мога да се меря нито с физическите ѝ способности, нито с тактиката. Имам единствено главата си, а в нея в момента се появяват образът на сестра ми, цялата жестокост, на която бяхме станали свидетели, снимките от аутопсиите, жертвите на скалпел и изгаряния, накълцаните хора, изтезавани нечовешки. С последни сили притискам ръка върху раната в гръдния си кош, а кръвта се процежда между пръстите ми.

— Марти — промълвявам с треперещ глас. — Ти си… Марти.

— О, видяла си акта за раждане? Чудех се дали е така. Да, татко искаше момче. Но се сдоби с мен. Е, това не го спря.

Мери накланя чайника и струя от горещата течност се плисва по бедрото ми. Кракът ми отскача, проплаквам от болка, а от плътта ми се издига пара.

— Не мърдай — нарежда тя.

Приплъзвам се назад. Мери силно настъпва крака ми, извива го рязко и чупи глезена ми с ужасяващо пукане. Навеждам се напред към болката и ръката, рамото и шията ми са изгорени с още от врялата вода.

— Казах да не мърдаш.

Използвай главата си, Еми. Трябва да има изход.

— Значи… убиваш хора… защото татко е искал… да бъдеш момче?

Следващата доза гореща вода се разлива по гърдите ми, а ризата ми залепва за мен. Писъкът ми е толкова силен, че почти не мога да го чуя, не мога да го различа.

— Така ли мислиш? Значи, според теб всичко опира до убиването? Ти, великата Емили Докъри, гениалният анализатор от ФБР, не си разбрала какво искам аз?

Тя сяда върху мен, коленете ѝ притискат ръцете ми към земята, надвесила се е над мен, доминира. Хваща косата ми с една ръка и дръпва главата ми надолу. Насочва скалпела към лицето ми, подиграва ми се.

Използвай главата си, Еми. Измисли нещо.

— Искаш тези нормални хора… да почувстват…

— Тези хорица и сигурният им защитен живот — подхвърля тя. — Те нямат представа какво е страданието. Не и докато не срещнат мен.

Първият разрез е по линията на косата ми, прецизно разделяне на кожата, движи се от лявата страна по линията на косата, реже кожата и стърже костта. Крещя силно, колкото ми позволяват дробовете, ритам безполезно с крака зад Мери, зрението ми се размазва, сякаш някой светва и загасва лампите, докато писъците, които чувам, вече са неразпознаваеми, някакъв остър животински вой в далечината, не мой…

Използвай главата си, Еми. Това е единственият ти шанс.

Разрезът спира до ухото ми. Опитвам да помръдна главата си, но тя ме държи здраво в хватката си. Силите ме напускат, ръцете ми изтръпват под тежестта на тялото ѝ, краката ми са безполезни, кръвта ми продължава да изтича от гръдния кош.

— Не е лошо — възхищава се на работата си Мери. — Обикновено имам електрошок, каиши, ароматни соли и пълен набор от хирургически инструменти, но знаеш ли какво? Така никак не е по-зле. Понякога художниците правят най-добрите си творби под напрежение. Ти ще бъдеш моят шедьовър, Еми.

Накарай това да спре… накарай това да спре… измисли нещо…

— Да си призная, не мога да ги накарам да почувстват това, което съм чувствала аз — споделя безстрастно тя. — Не мога да ги инжектирам със стероиди всеки ден още от детството им, не мога да ги принудя да вдигат тежести, нито да ги карам да се притесняват, че гласът им в училище може да звучи в прекалено висок регистър. Не мога да ги накарам да се преобличат в кабинката на тоалетната за ежедневните тренировки по футбол, така че съотборниците им да не могат да видят интимните им части. Но мога да направя това, Еми.

Мери дръпва косата ми в основата на разреза, проучва я, усеща как поддава. Раздиращата болка е толкова непоносима, че не мога… не мога дори… не мога…

Идвам, Марта, идвам да те видя, искам да дойда при теб, моля те, моля те, умолявам те да ме оставиш да дойда…

— В този момент ти се иска да умреш, нали така, Еми? Искаш да те отърва от страданията ти, нали? Но няма да стане. Ще трябва да живееш в болка като обезобразен изрод, докато аз не кажа, че е приключено. Бъди благодарна, че това ще са само няколко часа от живота ти, а не трийсет и седем години.

Използвай главата си. Нещо, каквото и да е…

Има нещо… едно предимство…

— Не ми умирай сега — нарежда тя. — Още не. Не съм приключила.

Мери отново притиска главата ми към пода, но този път с дясната ръка, а скалпелът е в ръката ѝ в готовност да започне разреза от дясната страна по линията на косата ми, за да довърши започнатото, да отдели скалпа от челото ми и да ме превърне в изрод като нея самата.

Този път не се съпротивлявам. Тялото ми остава отпуснато. Сдържам дъха си.

Този път използвам главата си.