Невидим

11

Лейтенант Реслър обещава да ми изпрати информацията за спалнята на Джоел Суонсън при първа възможност. Това би могло да означава десет минути, а може и никога. Не беше зле да бях поласкала егото му малко повече; това би могло да улесни сътрудничеството ни. И въпреки това започвам да се уморявам да слушам за пожарникари, които добре знаят как да гасят пожари, но не са толкова наясно с причиняването им, и приключват случая, преди да са провели разследване. Ако това беше склад и щетите възлизат на милиони долари, биха се заровили в пепелта и да разследват докрай. При сравнително малък пожар, причината, за който е твърде очевидна, приключват разследването още, преди да са го започнали.

Острата нужда да си почина от компютъра и липсата на апетит за притоплен в микровълновата, сандвич със сирене ме карат да се захвана с чистенето на пода. Леко съм побъркана на тема чистота, а и брокерът на недвижими имоти точно това иска; той се зарадва на новината, че се нанасям, след като майка ми се премести във Флорида и обяви къщата за продан. По-лесно е да продадена къща, ако някой живее в нея. Това устройваше и мен, след като ме отстраниха от ФБР. Жилището ми в Джорджтаун надхвърляше финансовите ми възможности без месечната заплата.

Е, това е моят живот: за момента живея в къщата на майка си в Ърбана, Вирджиния, докато тя се е насочила към по-слънчевото небе на Неапол. Живея у дома, безработна и необвързана. Еми на трийсет и пет!

Щом кухненският под е почистен, сядам си на задника и се протягам. Уморена съм във всяко отношение — физически и умствено. Трябва да призная, че възлагах надежди на Букс. Директорът на ФБР се вслушваше в думите му и ако някой би могъл да ми повярва, то това е точно Букс. Въпреки това не мога да го виня. Имаше пълното право да реагира по начина, по който го направи. Вероятно точно това ме притеснява най-много.

Какво очаквах все пак? Аз скъсах с него три месеца преди сватбата. Просто откачих и разбих сърцето на прекрасен мъж. Сега, две години по-късно, влетявам обратно в живота му и очаквам мигом да ми заиграе по свирката.

Така че отново съм звездата в соловото представление „Специалният екип на Емили Джийн Докъри“, ровя из данните по възможно най-аматьорския начин и се обаждам на местните правоохранителни органи из цялата страна, където повечето хора ме мислят за побъркана.

Може и да са прави.

На вратата ми се потропва. През тялото ми преминава студена вълна. Тук нямам особено много познати, да не говорим за приятели. Освен това минава осем часа.

Нямам и оръжие. Имам гъба и кофа. Бих могла да заплаша човека, че ще го изчистя до смърт.

— Кой е? — провиквам се от коридора.

Гласът, който ми отговаря, е познат.

Въздъхвам и отварям вратата.

Харисън Бухман е облечен в друга риза, но е със същите сини джинси като онзи ден. Държи под мишница, сякаш носи домашното си от училище, купчината папки, които му оставих.

— Никога не убива в неделя — отбелязва той.

— Никога.

Известно време никой от нас не проговаря.

— Дано да имаш хубаво кафе — изрича с надежда той.

— Да.

— Разбира се, сега ми казваш „Да“.

Това беше вторият път, в който се усмихвах тази седмица.