Невидим

65

Прекарвам по-голямата част от времето във военната зала и наблюдавам как останалите анализатори вършат работата си, отбелязват всичко, което им се вижда обещаващо, макар и да няма много такива моменти. Усеща се някакво негласно напрежение заради избухването ми по-рано през деня, но то намалява, щом се съсредоточаваме върху работата си. В шест часа някой споменава за вечеря и единодушно решаваме да е лица. Разхождам се към кабинета на Букс, където безстрашният ни лидер води разговори с различни оперативни агенти, след като се е върнал от североизток преди няколко часа.

— По дяволите — ругае той в момента, в който влизам, и клати глава. Чува се някакъв шум, вероятно от смартфона му.

Букс изглежда ужасно, след като е прекарал цялата нощ в хеликоптера над границата между Роуд Айлънд и Кънектикът. Очите му са зачервени и блуждаещи, косата му е сплъстена. Лицето му е посърнало и небръснато.

— Какво става? — питам.

— О, нищо. — Той махва с ръка. — Бият моите хора „Чийфс“ втора поредна седмица. Си Джей Спилър, резервният рисивър на „Биле“, за бога, проби линията ни, сякаш сме група гимназистчета. — Той въздъхва. — А Ромео е от треньорите, които наблягат на защитата.

Отпускам се на стола срещу него.

Букс, много добре знаеш, че нямам представа кой е Си Джей Спилман или Ромео.

Спилър — поправя ме той. — Си Джей Спилър е…

Освен това си наясно, че изобщо не ме интересува.

Букс размахва смартфона си.

— В момента сме нула на два и ми се струва, че сме на светлинни години от дивизионната титла, която спечелихме…

— Каква е тази история с мъжете и футбола, Букс? Сякаш си пристрастен.

— Както и милиони други хора.

— Знам — съгласявам се. — И баща ми беше такъв. Прекарваше цялата неделя седнал пред телевизора да гледа мачове. Внимавахме да не шумим наоколо, защото знаехме, че това е като религия за него.

В този момент се случва нещо. Облаците се разпръскват. Сърцето ми започва да препуска.

— Футболът е задължително… — Букс се впуска във философстване, но вече не го слушам. Скачам на крака, което не се оказва добра идея в състоянието, в което се намирам, и едва не падам, докато излизам на бегом от кабинета на Букс.

Хвърлям се върху компютъра си, провеждам едночасово проучване прегряла, с ускорен пулс и толкова разтреперани ръце, че едва пиша по клавиатурата. Щом приключвам, получавам карта на Съединените щати с цял куп отбелязани места.

Букс говори с някакъв агент, когато се връщам при него. Клати озадачено глава и приключва разговора си, преди да му подам листа.

— Това са местата на убийствата — съобщавам с детинска превъзбуда и гордост. — Различните градове през есенното му пътешествие. От Деня на труда до края на миналата година.

— Добре, това са оранжевите звезди, две убийства седмично, всяка седмица в различна част на страната. Но какво означават черните звезди между двете оранжеви от всяко пътуване?

— Черните звезди — обяснявам — са футболни стадиони за професионални срещи.

Букс се взира в картата още малко; след това лицето му светва, сякаш току-що е открил нова планета.

— Никога не убива в неделя — изричам.

— О, Исусе. — Букс покрива устата си с ръка. — От Деня на труда до Нова година, това е… сезонът на Националната футболна лига.

— Не пътува по работа — отбелязвам. — Посещава професионални футболни мачове.