Невидим

53

В три часа и петдесет и седем минути следобед три четвърти от местата в таверната са заети. В единия край има стандартен бар по цялата дължина, след това отворено пространство с коктейлни маси по средата и кътове за хранене в другия край. Навалицата се състои предимно от младежи, едва достигнали допустимата възраст от двайсет и една за консумация на алкохол, други са малко по-възрастни, най-вероятно абсолвенти. Сервитьорките се провират между клиентите, понесли табли с бира и шотове. Вероятно е шумно, има жива музика, но ние не разполагаме със звук, а само с некачествен черно-бял запис от стандартна охранителна камера, монтирана в ъгъла, който впоследствие е бил прехвърлен на диск и в момента се намира в лаптопа на Софи Таламас.

Ние четиримата — Букс, Дени, Софи и аз — сме се скупчили пред екрана на компютъра. Дени Сасър посочва с химикалката си към мъж, който върви през навалицата към масите за хранене. Записът на неподвижната камера показва как мъжът се придвижва от средата на екрана към долния ляв ъгъл. Мъжът е нисък и трътлест, облечен в черна риза и черен панталон и има конска опашка — застаряващо хипи.

— Това е Къртис Валънтайн — пояснява Дени.

Сърцето ми потрепва. Има нещо затрогващо в това да гледаш човек да се движи с тази невероятна лекота, лежерната му походка, след като взема бирата си и се насочва към масата, в неведение, ме му остават едва няколко часа живот, няколко твърде мъчителни часа.

Кадрите са от „Таверната на Бени“ в Ърбана, Илинойс, на двайсет и девети август, деня, в който Къртис Валънтайн е бил убит.

Валънтайн продължава да се движи към долния ляв ъгъл на екрана, а след това изчезва от поглед. Запътил се е към маса в ъгъла, разумно решение за човек, който е дошъл за среща. За беда охранителната камера не е насочена към този ъгъл; тя дава поглед към предната част на заведението, входа и дългия бар, където е разположена касата. Собствениците са искали да държат под око барманите, а още повече парите.

— Довиждане, господин Валънтайн — казва Дени, щом Валънтайн излиза от кадър. — Прехвърли на 4:04 следобед, ако обичаш, Софи.

— Наблюдавайте входа — подсеща ни Дени и сочи към горния ляв ъгъл на екрана.

Стаята е тиха. Букс прочиства гърлото си.

— Ето — казва Дени, щом вратата на бара се отваря.

Влиза мъж, извърнал десния си профил към екрана. Държи телефон до дясното си ухо и той прикрива част от лицето му. Носи бейзболна шапка, която допълнително засенчва чертите му. Очилата му завършват тройната дегизировка. Звездичките на записа също не са от голяма полза. Въпреки това успяваме да видим някои неща: мъж от бялата раса, вероятно плешив, среден на ръст, а под синьото му яке като че ли се вижда шкембе.

— Това е нашият субект — промълвява Дени.

Никой не казва нищо, но въздухът е зареден с електричество. Това е нашият субект. Това е мъжът, когото преследвам от месеци, от плът и кръв, толкова близо, че едва устоявам на порива да протегна ръка и да докосна екрана.

Това е мъжът, който е убивал отново и отново напълно безнаказано. Това е мъжът, извършил такива гнусни деяния, че би накарал членовете на Комисията на ООН за нарушения срещу правата на човека да се изчервят.

Това е човекът, убил сестра ми.