Невидим

114

— Не, не, не! — повтаря Мери. — Събуди се! Събуди се!

Мери отпуска косата ми, навежда се напред и усещам горещия ѝ дъх, докато ми крещи.

— Няма да умираш още! Няма да се измъкнеш от това…

Събирам всички сили, вдигам рязко глава и удрям силно челото си в превръзката върху счупения нос на Мери.

Мери вие от болка след удара като ранено измъчено животно и мигновено хваща носа си с две ръце. Пада назад, вече не е върху мен. Поемам дълбоко въздух с наслада и се надигам, а кръвта се стича в очите ми и от гръдния ми кош, стаята се върти.

Скалпелът, изцапан с кръвта ми, лежи на пода. Протягам се към него, първия път не съумявам да го вдигна, заради раздвоеното зрение, но накрая успявам да го стисна, а Мери се гърчи от болка, защото носът ѝ е счупен за втори път в рамките на една седмица, макар този път да не го е направила сама.

Опитвам се да се изправя, но не успявам, тъй като глезенът ми е раздробен, а тялото ми е прекалено слабо и не мога да се държа на крака. Светлините светват и загасват като тези на сирените, а при всяко просветване Мери е по-близо до мен, превръзката на носа ѝ я няма и лицето ѝ представлява кърваво лилава пихтия, от която се чува зловещо ръмжене и ужасяващо нищене…

Идвам, Марта.

Аварийната светлина примигва, в главата ми издрънчава гонг, а двете с Марта сме на абитуриентския си бал с кавалерите си, нейният е капитан на футболния отбор, а моят — десетокласник, когото познавам от математическия клуб, осем сантиметра по-нисък от мен; денят, в който идентифицирах Марта в моргата; онзи път, когато като десетгодишни откраднахме цигарите на майка ни; вечерта, в която Букс коленичи пред мен и ми поднесе диамантения пръстен на баба си…

Пронизващата болка в ребрата ми, намръщената гримаса на Мери срещу мен…

След това за миг всичко е неподвижно, двете с Мери се взираме една в друга, тя надава пронизителен вой и се втурва към мен. Аз също тръгвам към нея, като се оттласквам със здравия си крак. Забивам чело в лицето на Мери. Тя крясва и пада назад, а аз се приземявам върху нея, удрям гърдите ѝ с лявата си ръка и я притискам надолу с тежестта на тялото си.

Мери размахва ръце към лицето ми и се опитва да хване скалпела в ръката ми.

Започвам да губя равновесие, силите ме напускат. Това е. Последният ми шанс.

Дясната ми ръка се спуска бързо надолу, скалпелът потъва в плът и кост, а после отново и отново, туп, туп, туп, кръвта изпръсква лицето ми, а писъците на Мери затихват.

После става тъмно и топло.