Невидим

100

— Изглеждаше толкова нормален — казва Мери Лейни с още дрезгав глас. Има нова превръзка на носа. Синините около очите ѝ са добили лилаво-черен оттенък. Не мога да я погледна, без да ми се доплаче.

Откриха алуминиева бейзболна бухалка, изцапана с кръвта на Мери в мазето. С нея Греъм я беше удрял многократно, докато лицето ѝ се бе подуло като ужасяващ балон.

Греъм беше направил интересен избор с тази бейзболна бухалка. Имаше ли някакъв скрит смисъл в това? Не бих очаквала да подложи Мери на същите мъчения като останалите си жертви. Не би я изгорил, скалпирал или премахнал нервните центрове в коленете, лактите и китките ѝ. Но защо е използвал точно бейзболна бухалка? Защо просто не е взел оръжие и да го направи бързо, с едно дръпване на спусъка.

— Искам да кажа, той беше странен и неуверен — продължава Мери, — но изглеждаше абсолютно безобиден. Може би… нямаше самочувствие. Въпреки това ставаше все по-малко потиснат, колкото повече се опознавахме. Беше сладък и мил.

Поглежда към нас при тези думи — поне така мисля, ако съдя по извръщането на главата. Очите ѝ са така дълбоко скрити в отоците, че почти не виждам помръдването им.

— Знам, че сега това звучи глупаво — добавя тя.

— Ни най-малко, Мери — успокоявам я. — Уинстън Греъм заблуди много хора. Бил е ненадминат. Успявал е да накара съвсем непознати жени, които живеят сами, да го пуснат в домовете си. За това се искат виртуозни умения.

Мери взима няколко парченца лед от чашата за еднократна употреба и ги слага в устата си.

— Първия път, когато го срещнах, той ми каза, че бил сериен убиец.

— Наистина ли? — възкликвам. Тя не знае, че сме чели за първата им среща в разпечатките на „Сеансите на Греъм“. Не знае дори, че те съществуват. Букс казва, че предпочита да изчака, преди да ѝ кажем.

— Това се случи в бара, където работя — казва тя. — Той… — Мери вдига ръка към ухото си, сякаш говори по телефона. — Изглеждаше, сякаш записва думите си на онова устройство. Държеше го до ухото си като мобилен телефон. Коментирах това и той като че ли наистина остана заинтригуван. Каза ми, че бил убил цял куп хора. Реших, че се шегува.

— Както би помислил и всеки друг — отговарям.

Мери ни разказва за няколко от срещите си с Греъм. Срещи, за които вече знаем, но се преструваме, че не е така. Не се впуска в такива подробности, каквито четохме в „Сеансите на Греъм“, но в общи линии историите са същите. Вечерта, когато се вмъкнал в бара и я наблюдавал дегизиран (мисля, че това трябваше да е първият сигнал — признава тя, преди да продължи, — но беше някак ласкателно. Мъжете обикновено не се заглеждат много по мен). След това се срещнали на по питие, след като приключила работа една вечер. Последвала срещата в събота вечер, моментът, в който Греъм се отклони от убийствения си поход. После лежали пред камината, целували се, гушкали се и за пръв път заговорили за сериозна връзка.

Разговорът продължава почти три часа. Букс е най-добрият разпитващ, когото съм виждала — търпелив, внимателен към детайлите, — не пропуска нищо, което са казали или направили, нито една емоция, изживяна от Мери, докато аз я държа за ръка.

— Това е толкова унизително — заключава Мери. — Сигурно ме мислите за пълна глупачка.

— Мисля, че си специална — отвръщам. — И за него си била такава. Мисля, че си го пленила, Мери, все пак не те е убил, нали така? Убил е всички останали. Не просто ги е убил. Мери. Изтезавал ги е. Осакатявал ги е. Но не и теб. Имал е възможност да го направи, но не е можел да се насили. Имало е нещо различно у теб.

— Просто извадих късмет — възразява тя.

— Не е било късмет — намесва се Букс. — Удрял те е с алуминиева бейзболна бухалка. Лесно е можел да те убие, ако е искал. Може и да не ми вярваш, Мери, но колкото и неприятни да са нараняванията по лицето ти, определено не е удрял с всичка сила. Само един сериозен удар с тази бухалка би ти причинил мозъчни увреждания. Мисля, че е изпитвал колебания.

— Сигурно се шегувате — учудва се тя.

— Не. Това прилича на самоубийствата. На хората, които си прерязват вените. Първоначално се колебаят, затова оставят леки, първоначални разрези, преди да съберат кураж наистина да прережат вените си. Наричат ги колебливи порязвания. Това е нещо подобно.

— Колебливо замахване — допълвам.

— Малко или много, да — отвръща Букс. — Сам е казал, че ще трябва да те убие, но при всяко замахване се е отдръпвал. Защото дълбоко в себе си не е намирал сили да те убие. Означавала си твърде много за него.

Тя се засмива горчиво.

— Трябва да си призная, че доста мисли минаха през главата ми, докато ме налагаше. Но определено не се сетих, че съм означавала твърде много за него.

Въпреки това Букс е прав. Този тип Греъм е използвал бейзболна бухалка, а не огнестрелно оръжие или нож. До самия край не е бил убеден, че е в състояние да я убие.

— Ами… какво ще стане сега? — пита тя.

Букс кимва.

— Ще останеш ден-два в болницата. Ще те пазим. След като те изпишат, ще трябва да те настаним на сигурно място. Да те преместим някъде.

Мери притиска ръка до гърдите си.

— Мислите, че може да се върне?

— Трябва да предвидим такава вероятност. Но не се безпокой. Няма да узнае къде си. Това са просто предпазни мерки. Ще ти назначим и охрана.

— Кой? Имате предвид агенти на ФБР?

— Или федерални шерифи. Професионалисти.

Мери навежда глава и въздъхва.

— Не искам да се крия. Не мога да се крия.

— Само докато го заловим — убеждавам я.

— Може да си в опасност — обяснява Букс. — Може да размисли и да реши, че не иска да живееш. А може да иска да си с него и да опита да те отведе.

Мери поклаща глава и дълбоко си поема дъх. После поглежда право към мен.

— Ще го направя, ако ти дойдеш с мен — заявява.