Невидим

58

— Съжалявам — чуваме да казва сержант Бърцос по високоговорителя. — Дори през деня сме в намален състав, а сега минава полунощ. Няма начин да събера достатъчно хора толкова скоро.

Двамата с Букс се споглеждаме. Така и бяхме предполагали.

— Може да се обърнем към щатската полиция — предлага Бърцос. — Обикновено те организират блокади по пътищата.

Букс клати глава.

— Не можем да го направим достатъчно бързо, а не сме в състояние да определим и граници. Нямаме представа кое е следващото място, към което се е насочил. Добре — казва той. — Сержант, можете ли да ни прехвърлите към полицаите на местопрестъплението?

— Мога да го направя, да. Дайте ми номера си.

Три минути по-късно следва позвъняване по директната линия на телефона в кабинета ми. Натискам бутона на високоговорителя и отговарям.

— Говори полицай Джанет Даулинг — прозвучава глас по високоговорителя.

— Тук е специален агент Харисън Букман, полицай. При мен е и Емили Докъри, анализатор в Бюрото. Добре ли ме чувате?

— Да, намирам се в патрулната кола.

— Полицай, има ли много хора на местопрестъплението?

— Не са твърде много, тъй като пожарът още бушува. Все пак се е събрала тълпа. Като че ли малко повече от десетина души?

— Бихте ли ми дали номера на мобилния си телефон? Искам да ви изпратя нещо.

Преди десет години идеята, че може да изпратиш снимка по телефона, беше немислима. Сега е дразнещо, ако отнеме повече от няколко секунди.

— Добре, получих я. Въпреки че не е особено ясна.

— Не е ясна поначало. Това е кадър от охранителна камера. Възможно най-добрият. Субектът е мъж от бялата раса, ръст малко под метър и осемдесет, вероятно плешив, поне на тази снимка е такъв, нормално телосложение, вероятно в началото, най-много средата на трийсетте.

— Разбрано.

— Огледайте тълпата, полицай. Възможно ли е някой да снима хората, които са се събрали?

— Да, ще го направим. Значи, мислите, че е тук и се наслаждава на творението си?

— Възможно е. — Букс хвърля поглед към мен. Всъщност никой от нас двамата не мисли, че субектът е там, но никога не се знае.

— Агент, началникът на пожарната казва, че не му изглежда като палеж. Все пак още не е проведено разследване, но той има доста голям опит и инстинктите му са добри.

Букс забелязва изражението ми. До момента няколко началници на пожарни служби и следователи по палежите бяха сбъркали.

— Ние вярваме, че е палеж — заявявам. — Той прикрива следите си невероятно добре.

— Ясно.

Букс се разпорежда:

— Разпитайте всички присъстващи, полицай. Следвайте процедурата като при местопрестъпление.

— Ще го направим.

— Все пак се опитайте да не биете твърде много на очи — поръчва Букс. — Субектът не предполага, че сме по следите му. Не е нужно и да разбира. Още не.

Приключваме телефонния разговор и Букс проверява съобщение, което е получил.

— Добре, екипът за бързо реагиране е на път към самолета. По-добре да тръгвам.

Понечвам да кажа нещо, но се отказвам. Отмествам поглед към една мешка в ъгъла на стаята. Напълнила съм я с дрехи за три дни и тоалетни принадлежности, в случай че възникне нужда.

— По-добре остани тук — съветва ме Букс. — Имаш да свършиш много неща.

Ако наистина възнамерявах да тропна с крак и да тръгна, Букс би се съобразил. Но той е прав. Вече го бяхме обсъждали. Тъкмо бяхме получили купища информация от полицейските управления в Лайл и Шампейн, пълна с данни за Джоел Суонсън и Къртис Валънтайн. Точно с това се занимават анализаторите, нали така? Ровим се сред данни, докато тръпката остава за агентите.

Настъпва неловък момент. Нищо не изглежда естествено, нито прегръдка, нито ръкуване.

— Бъди внимателен — поръчвам му. — И дръж връзка.