Черната кутия

9. АНГО

Walking Dog Service се помещаваше в един приземен етаж на Осемдесет и трета уест. Върху табелата се мъдреше унило синьо куче на каишка, чийто край се губеше в ръката на невидим вседържител. Това създаваше тягостни асоциации. Слязох по стълбите, като внимавах да не си фрасна челото в горния праг. Бях се издокарал, въпреки жегата, с дълъг панталон и сако. Малко преди да стигна, нахлузих тузарската вратовръзка, дето я свих от гардероба на брат ми. Огледах се в стъклената врата - супер! Тази сутрин за пръв път се престраших да пъхна върховния носоподкастряч в ноздрите си. Резултатът е изумителен въпреки гъдела. Чисти ноздри, чисто сърце, изтананиках си.

Посрещна ме руса кощрамба, около петдесетте, с омачкана пола до коленете и плетена бяла блуза, през която надзъртаха кофичките на сутиена й. Стените бяха покрити със снимки на кучета, забодени с карфици. Климатикът бързо обръщаше въздуха в малкото помещение и краищата им потрепваха като пеперуди.

- Грейс Козловски?- струваше ми усилия да го кажа, без да се захиля.

- Аз съм - кимна делово тя. - С какво мога да ви помогна?

- Вчера говорихме по телефона. Дойдох за интервюто.

- Аха! Мистър...?

- Банов. Ангел Банов. Може и само Анго.

- Аха, приятелят на Сретен?

Кимнах, макар че „приятел“ беше малко силно казано.

Налетях на него преди два дена в Сентръл Парк, оплетен в каишките на пет побеснели псета. Шестото се носеше стремглаво към мен.

- Пуу, да ви йебем мамицата, да ви йебем! - долетя славянска реч.

Кучето заподскача около мен, облиза ръцете ми и остави отпечатъци по дрехите ми. Не успях да определя породата му, беше бая космато. Каишката му се влачеше по асфалта.

- Омир! - изкряска човекът без особен резултат.

Eгa ти кучешкият любител, казах си! Беше дребен, но жилав, с кръгли очилца и раздърпана фланелка. Хванах каишката и му връчих контрола над псето. Той ми благодари горещо. Не бях говорил с жив човек от няколко дни и копнеех за глътка комуникация.

- Много кучета имаш, бе - подхвърлих.

- Не са мои, само ги разхождам - отвърна. - Ти откъде си?

Викам, българин съм. Той се разхили, ааа, значи комшия, аз пък съм от Сърбия, стиснахме си ръцете. Питам, печели ли се от тази работа.

- Па бива - рече. - Ама мора трачане...

Вървяло по десет долара на час. На парче. Като изкараш два пъти една сюрия по пет парчета, ей ги сто долара на ден. За има-няма два часа!

- Ама ти си извел шест - отбелязах.

- Полакомих се — съгласи се той. - Оптималният брой е пет.

Като видя, че проявявам интерес, Сретен затършува из джобовете си и ми подаде една визитна картичка. Грейс Козловски се явяваше мениджър и собственик на агенцията. Вика, обади й се непременно, тъкмо набира хора. Аз също ще й кажа две добри думи. Подбра си глутницата и отпраши.

- Имате ли опит с кучета, Енгъс? - заинтересува се мадам Козловски.

- О, да! - кимнах енергично. - Имал съм куче.

Бях отработил лъжата още отзарана.

- Каква порода?

- Кокершпаньол - реших, че би ми подхождало.

- Капризни кучета... - въздъхна тя.

- Зависи как ги възпиташ - опитах се да мина за печен в занаята.

Грейс Козловски ме изгледа ледено.

- От вас се иска само да ги развеждате, а не да се правите на дресьор!

- Разбира се! - изтръпнах.

- Има професионални дресьори за тази цел.

- Да, госпожо.

- Носите ли сиви?

Сивито, както твърди брат ми, трябва да бъде функционално, а не хвалебствено. Ако кандидатстваш за портиер, не трябва да пишеш, че си издал Андре Жид. Хората ще си помислят, че по цял ден премяташ разни книжлета и ще гледаш на работата си отвисоко. Опитах се да изработя нещо по-семпло за целта, но сърце не ми даде да премълча факта, че имам висше образование, макар и придобито в някакъв жалък източноевропейски университет. Докато Грейс изучаваше олекотената ми биография, продължих да разглеждам галерията по стените. В ъгълчето на всяка снимка се мъдреше номер. Кучетата бяха групирани по породи. Имаше пудели от всякакъв порядък, а също и някакви сребристи късокосмести псета като глисти. Повечето изглеждаха дружелюбно, с изключение на няколко наистина свирепи екземпляра.

- Нашите клиенти - осведоми ме Грейс не без известна гордост. - Ние сме най-старата агенция в Уест Сайд!

Понечих да стъкмя някакъв комплимент в главата си, но не се получи. Тя сведе поглед към листа, после отново

го вдигна към мен, сякаш да се увери, че става дума за един и същ човек.

- Това е почасова работа, а вие сте твърде квалифициран...

- Тъкмо затова!

Обясних й, че отскоро съм в Америка и не искам да пилея времето си, докато чакам да изгрее нещо по-подходящо на хоризонта. Няма срамна работа, а един интелигентен човек може да изпълнява всякакви функции. Живея на две крачки от Сентръл Парк и няма да има проблем да изпълнявам задълженията си.

Нуждаех се от средства. Исках да бъда независим.

Изразът „да изгрее на хоризонта“ очевидно й направи впечатление, но фактът, че живея в близост до парка, се оказа решаващ. Тя ми даде да попълня някакъв формуляр заедно с невзрачна брошурка.

- Ще ви помоля да се запознаете с инструкциите. Можете да започнете още сега. Имам клиент за вас.

Грейс разрови папките си и измъкна леко размазана моментална снимка. След дълго взиране открих дребно черно същество, забучено на тънки крачета, сгушено в полите на внушителна дама с фантастична жълта шапка.

- Това е Зукеро. Много са привързани към него...

Възторгът ми явно й се стори не чак дотам искрен.

- Имате ли нещо против пинчерите?

- Всъщност не — смотолевих.

Тя надраска адреса на розово листче.

- Ще ви чакат. Ако възникне проблем, веднага ми звъннете. Прочетете внимателно инструкциите.

После сложи на масата обемист пакет суха кучешка храна и ми заръча да го занеса на същия адрес. Агенцията била асоцииран дистрибутор на тези храни и съм щял да получавам по 30 цента допълнително за всяка доставка. Тя бръкна в един чувал, измъкна синя рекламна шапка с емблема на фирмата производител и ми я подхвърли.

- Успех, Енгъс!

Аз обаче не ставах.

- Какво има?

- Мога да изведа още някое...

- Не бързай толкова! - засмя се тя. - Сретен работи тук от цяла година. След седмица, две, ако всичко върви добре, ще ти поверим още едно куче, после още едно... Ясна ли съм?

Кимнах унило. Нахлупих шапката и взех пакета под мишница.

- Плащане в края на седмицата - изпрати ме гласът й.

Парк Авеню 217 беше типична богаташка крепост.

Влизаше се през нисък вход, над който тежаха още трийсетина етажа. Стените на фоайето бяха облицовани с пъстър мрамор, от тавана висеше кристален полилей, а по ъглите имаше огромни позлатени вази. Казах на портиера пуерториканец, че отивам при семейство Йенс от четиристотин и първи. Човечето в униформа ме изгледа без сянка от класова симпатия.

- По какъв въпрос?

Хората на подобни длъжности развиват безпогрешен инстинкт.

- За кучето... - казах.

Портиерът вдигна телефона, изджафка нещо в слушалката и ме накара да се разпиша в дебела книга с кожени корици като лихварски тефтер.

Асансьорът ме вдигна до четвъртия етаж. От брат ми знаех, че сградите покрай Сентръл Парк се делят условно на две части. Под дърветата и над тях. Жилищата във втората част са значително по-скъпи заради гледката. Намирах се точно на границата.

Отвори ми намръщена черна мама в бледолилава престилка. Много ми се щеше да хвърля едно око в гнезденцето на Йенс, ала туловището на слугинята задръстваше цялата врата.

- Я ми дъхни!

Нещо в мастиленото дъно на зениците й ме застави да се подчиня. Като зомби. Тя анализира пробата и поиска да се легитимирам. Показах баджа си и й тикнах пакета с храната. Тя ми връчи каишката.

- Е, Енгъс, аз съм Шарлот, а това е нашият Зукеро. Да го пазиш като очите си! - размаха издутия си като кървавица пръст.

Излязох от къщата доста шашардисан и за малко не попаднах под колелата на едно от огромните таксита, прелитащи по Парк Авеню. Зукеро нададе отчаяни писъци. Шофьорът подаде рошавата си глава и изрева на чист български:

- Кур сплескан!

Побързах да се шмугна в първата алея. Ноктите на пинчера цъкаха по асфалта, сякаш някой люпеше семки със скоростта на картечница. От време на време извръщаше глава и ме стрелваше неприязнено с кръглите си изпъкнали очички. Имах чувството, че развеждам плъх.

Паркът бъкаше от народ. В жегата безшумно се стрелкаха скейтъри и велосипедисти с ярки фланелки като големи тропически риби. Последователи на забранената китайска секта Фалун Гонг изпълняваха упражнения за откъсване от тялото под звуците на монотонен речитатив. Бавачки тикаха детски колички. В сенките на магнолиите млади гейове ядяха диня и пращаха влажни погледи към аматьорския отбор на Трайбека, който загряваше на игрището за бейзбол.

Професионалните кучешки развеждани си личаха отдалеч. Имаха жилави, загорели прасци. Крачеха целенасочено, без да поглеждат встрани. Теглеше ги сбирщина от най-разнородни екземпляри. В сравнение с тях аз просто се шляех. Пинчерът действаше отблъскващо на минувачите, така че едва ли можеше да се превърне в стръв за вълнуващи запознанства. Придаваше ми вид на чекиджия с вкус към антикварни порнокартички. Иначе работата не беше трудна. Зукеро цъкаше пред мен на тънките си крачета. Обиколихме централната поляна и се насочихме към резервоара. По едно време съществото спря, изгърби се като камила и произведе малко зеленикаво лайно. Не бях изминал и пет крачки, когато дочух властен глас зад гърба си:

- Ей, сър! Вие, с кучето!

На местопрестъплението стърчеше великански полицай, изскочил сякаш изпод земята. Върхът на палката му сочеше микроскопичната купчинка пред краката му.

- Е, и? - свих рамене нехайно.

- Току-що нарушихте закона, сър.

- Така ли? Какво съм направил? - леко се спекох.

- Вашето куче се изака на алеята.

- Не мога да му забраня - отвърнах.

- Знаете ли колко кучета има в Ню Йорк?

- Предполагам, доста.

- Стотици хиляди! Ако всички собственици следваха логиката на вашето поведение, сър, щяхме да газим в лайна до ушите.

Озърнах се, сякаш отвсякъде бях заобиколен с могили кучешки тор.

- Но не газим - продължи сериозно той. - Защото спазваме закона!

- Вижте, сър - казах. - Отскоро съм в Америка. Имам известна представа за базисните морални норми, на които се крепи общественият ред, но все още не съм изучил детайлите, присъщи на тукашната система.

Той ме изгледа втрещено.

- Прибери си лайното, синко! - долетя добронамерен гласец.

Вече се събираха кибици. Една стройна скейтърка забави ход и ме стрелна презрително изпод сребристата козирка на каската си.

- Чухте ли какво каза дамата? - свъси вежди полицаят. - Носите ли си пликче?

- Никой не ми е казвал, че трябва! - поклатих глава.

- Ето, аз ви казвам! Резолюция Е 1999/20567 на общинския съвет. Винаги си носете пликче и лопатка, когато излизате на разходка с кучето си. Слагате лайното в пликчето и го изхвърляте в най-близкото боклукчийско кошче.

- Окей. Ще го имам предвид. Благодаря за разяснението.

- А сега си приберете лайното.

- Нямам пликче, сър.

- Ще трябва да ви глобя сто долара, сър, ако го оставите на пътя.

- Америка е чиста страна, синко!

Гласецът принадлежеше на пухкава персона със сламена шапка, от която се вееше байраче. Огледах се, не виждах нищо подходящо, с което можех да взема проклетото нещо. Не се мяркаха никакви боклукчийски кошчета. Пинчерът нервно душеше лъскавото си изпражнение. Хайде изяж го, помолих се, но никой не ме чу. Сто долара обаче решително не ми се даваха. Посегнах да откъсна едно широко листо от близкия храст.

- Не пипайте цветето, сър! - предупреди ме полицаят.

- Но това е само храст!

- Ама че разрушителен елемент! - екнаха коментари.

- Оставете природата на мира, иначе ще се наложи да ви арестувам - скръцна със зъби пазителят на реда.

Майната ти, рекох си. Бръкнах в портфейла си и демонстративно измъкнах банкнота от един долар. Свих я на фунийка. Клекнах, огледах се в лъснатите му бомбета и загърнах лайното в in God we trust. Сетне отворих широко джоба си и го пуснах вътре.

Е, доволен ли си сега?

- Приятен ден, сър! - ухили се той.

Отминах като зомби. Кръвта бучеше в главата ми.

Заварих брат ми да медитира с празен поглед на канапето по фланелка и скъсани на коленете дънки. Беше станал преди малко и още не можеше да дойде на себе си. Явно беше изкарал тежка вечер. Не съм усетил кога се е прибрал... Под очите му имаше сивкави кръгове. До крака му стърчеше почти преполовена двулитрова бутилка от кока-кола.

- Hi! Намерих си работа - информирах го сдържано.

- Така ли? Вече! На ксерокс? - вяло предположи той.

- Винаги ти е липсвало въображение... - снизходително се усмихнах, загребах чаша лед от хладилника, долях джин и сок и се посадих на въртящия се стол срещу него. - Все пак в сферата на услугите е...

- Има услуги и услуги.

- Да кажем, че съм в ескорт бизнеса.

Лицето му се изопна.

- Няма срамна работа! - подхвърлих предизвикателно.

Какво ли си представя? Че се кълча по прашки в компанията на разни богати старици.

- По колко ти плащат?

- Десет на час. На парче. Знам, че е малко... Трябва да са поне две, за да има файда. Пет наведнъж е максимумът. Но не е толкова просто, колкото изглежда. Трябва опит. Обаче ще му хвана цаката. Най-кофти е, че трябва да им събираш лайната! Днес за малко да ме арестуват. Заради едно нищо и никакво... Мамка му, отиде ми цял долар!

Извадих смачканата банкнота за доказателство; разгънах я, смачках я обратно и я метнах в кошчето.

- Man, в какво си се забъркал?! - простена той.

Повдигнах невинно вежди:

- Какво толкова, да разхождаш кученца...

- Разхождаш кученца? - зяпна той.

- Само едно засега. Зукеро. А ти какво си мислеше?

- Разходки значи... - хапе устни, чертите му лека-полека се отпускат. - Е, поне ще бъдеш fit, ха-ха.

Внезапно лицето му замръзна. Зениците му се свиха като главички на карфици. Усетих как погледът му пронизва челото ми.

- Откъде я взе?

- Моля? - облещих се.

- Шапката!!

Инстинктивно докоснах главата си.

- Ами, дадоха ми я от агенцията. Рекламна бройка. Защо?

Той ми направи знак да му я подам и се втренчи в емблемата над козирката: летящо куче на фона на земното кълбо. Под нея беше избродиран златист надпис: Dogs CAN fly with CANIMA!

- Хъм - отрони замислено. - Летящото куче...

Обясних му, че става дума за кучешки храни, които доставяме от врата до врата срещу скромна комисиона. Той не каза нищо. Продължи да изучава съсредоточено логото. Устните му беззвучно мърдаха.

- Искаш ли я? - предложих великодушно.

- Мерси, задръж си я...