Черната кутия

24. НЕД

Таксито ме стоварва пред входа на Централните гробища. Купувам наръч спаружени хризантеми от циганките край оградата и потъвам сред обраслите в буйна зеленина алеи. "Да приседна на бащин си гроб", върти се в главата ми, изпаднало кой знае от коя читанка. Вървя като сомнамбул с цветята в ръка и половинка „Столичная“, увита в плик, под мишница. По традиция.над мъртвите се възлива червено вино, но татко си падаше повече по твърдия алкохол. Няма причина да не се съобразя с предпочитанията му. Минава четири следобед. Задушно е, дъх на тление се просмуква през пръстта, листата и треволяците. Почти не се мяркат хора. Сред гъстите сенки различавам силуети на бездомни псета, налягали върху надгробните плочи като сфинксове.

Колкото по-навътре навлизам, толкова по-неуверен се чувствам. Идвал съм на гроба на татко два или три пъти, но оттогава са минали доста години. Трудно ми е да приема, че съм забравил къде е. Упорито продължавам да кръстосвам по алеите. Всички изглеждат еднакви. Мъча се да си спомня номера на парцела, но си давам сметка, че никога не съм го знаел. Помня само че се падаше някъде отдясно на централната алея. Недалеч имаше чешма, от която съм наливал вода. Но сега почти на всеки ъгъл се мъдрят чешмички в памет на по-заможните мъртъвци. Нова мода...

Разминавам се с неугледен свещеник, заровил пръсти във фъндъците на брадата си, който си мърмори нещо под носа. В другата ръка държи пазарска торба, натъпкана с храна от помените, които е отслужил през деня. Ако можех да му дам някакви координати, сигурно би ме упътил. Хрумва ми да се върна до управлението и да направя справка в канцеларията.

Но някак си ме е срам.

Двайсетина метра по-нагоре, от пътеката между гробовете изниква пълна жена на средна възраст и ми подава пластмасова чинийка с варено жито, парче баница и бонбон. За бог да прости. Няма как да откажа, макар че леко ме е гнус. Този навик, да се яде над гробовете, не ми се струва твърде хигиеничен. Все пак изгребвам житото, хапвам баничката, а бонбона изхвърлям заедно с тарелката в купчината боклуци, струпани на края на алеята. Вреден е за зъбите. На ъгъла е бодната крива табела с номера на парцела: 67. Следват няколко луксозни, ала безвкусни паметника от черен гранит, нанизани един след друг като кортеж за ада. Единият е на банкера, когото застреляха през зимата. Новината плисна чак до Щатите, даже вися около половин час в yahoo. Имената на другите не ми говорят абсолютно нищо. Средна възраст 40.

Свръщам по съседната алея. Сред бръшляна и лианите изплуват очертанията на импозантна стара гробница, оградена с ръждясала верига. Струва ми се смътно позната, като че ли и друг път съм минавал край нея. В подножието на напукания обелиск се излежава черно рунтаво псе. Щом ме забелязва, животното се надига с глухо ръмжане и излиза на пътеката. Забавям ход, после спирам. Кучето е огромно, с гъсто, сплъстено руно и вирната опашка. Очите му са кръвясали.

- Аре, къш! - замахвам с букета, но не твърде убедително.

Бездомните псета по принцип са плашливи. На това обаче не личи да му пука. Може да е бясно. Или прекалено зло. Сканира аурата ми и долавя флуидите на страха. Тембърът на ръмжането става още по-плътен и басов.

- Къш, бе! - повтарям несигурно.

- Бау!!! — изригва огненото му гърло.

Захвърлям букета и хуквам да се спасявам. От съседните гробове се надигат още няколко едри екземпляра и се втурват след мен. Грозен лай оглася гробището. Хвърчат подплашени птички. Набирам се като анимационно човече. Мярвам през рамо черния звяр: сякаш е станал два пъти по-голям! Препуска като кон, а езикът му виси през решетката на зъбите. Бау!! Бау!!

Внезапно срещу мен изскача висок момък с метален лост. Не казва нищо, само го размахва красноречиво. Скривам се зад гърба му. Глутницата спира на място, като че ли е срещнала огнена стена. Зъби се и ръмжи, но не смее да престъпи границата. След малко псетата подвиват опашки и се разпръсват.

- Добре ли сте? - обръща се той към мен.

Дишам на пресекулки. Ушите ми бучат от конската инжекция адреналин, изстреляна в мозъка ми. Кимам. Още стискам бутилката с водка, формата й се е отпечатала под мишницата ми.

- Благодаря!

Отвъртам капачката и тегля няколко глътки. Подавам му шишето.

- Столичная... - констатира одобрително той.

- Еба си звяра! - промърморвам.

- Това е Борат. Добре, че бягаш бързо. Миналата седмица едвам не разкъса една старица, дошла на гроба на мъжа си. Правихме хайка, да го трепем, но сякаш потъна вдън земя. Истински призрак, братче!

Оглеждам го: здравеняк, с мургав тен и голяма глава, от която стърчат буйни кичури. Носи оранжеви бермуди и чехли на босо, побелели от прах. Прави ми знак да го последвам. Върху един от гробовете са разпръснати каменоделски инструменти. До него има разнебитена пейка, застлана с вестник. Парче салам, половинка заводски хляб, сирене и два домата образуват своеобразен натюрморт.

- Казвам се Станко - представя се спасителят ми, докато реже салама на дебели кръгчета. - Заповядай, братче, замези си...

- Недко - взимам си. - Благодаря.

Изгладнял съм и саламът ми се услажда. Надигам отново бутилката. После му я подавам. Въртим, докато дъното започва да се показва. Алкохолът постепенно разпуска възлите от напрежение по тялото ми.

- Какво те води насам?

Казвам му, че търся гроба на баща си. Както и предполагам, в погледа му се мярка недоумение. Бързам да добавя, че не съм идвал много отдавна и нищо чудно да съм забравил къде се намира. Той се почесва замислено.

- Провери да не са го откраднали - отправя ми доброжелателен съвет.

- Какво?! - изумявам.

- Ами гробището вече е твърде пренаселено. Случва се, когато близките са по чужбина и гробът не се наглежда, чиновници от управата да продадат мястото на някой новобогаташ. Пък после върви се оправяй!

Сещам се за поредицата от нови лъскави паметници, иззели алчно всяка педя земя до пътеката. Но доколкото си спомням, плочата на татко трябва да се намира от другата страна. Все пак семето на съмнението е посято...

- Виж, ако сте платили такса „за вечни времена“, по-трудно ще го свият - отбелязва компетентно Станко.

Платили ли сме? Най-вероятно...

- Ти май не живееш в България?

От дума на дума, изяснява се, че пребивавам в Ню Йорк.

- Вярно ли, братче!? - оживява се той. - Написал съм тука един ситком... Знаеш ли какво е ситком? Телевизионен комедиен сериал. Не ме гледай, че чукам камъни! Нали трябва да се яде?

Та, не познавам ли някой от шоубизнеса, който би могъл да хвърли едно око на сценария? Преводът бил супер, да не говорим за оригинала! Историята била за двама братя, гробари, които всъщност си падат по изкуството... Яко, а? Текстът бил регистриран в The Writers Guild, така че не се боял от плагиатство. Напротив! Сега това е номерът. Да се правиш на някоя заспа, дето само лапа мухите, да ги подмамиш да сгазят лука, а сетне да ги цапардосаш по тиквите с копирайта. Щото ония там са страшна мафия, братче, не пускат пиле да прехвръкне. Пък мозъците им закърнели, щото нали, всеки ден ги карат да пишат глупости. Сещаш се за к‘ви кинти говорим! Това не са ти некви двеста лева на плоча.

- Sorry - викам, - не съм от този бизнес.

Теглим по една последна глътка, благодаря му пак за спасението, а той ме упътва към изхода. Зад гърба ми долита почукването на длетото му. Звънко и методично. Внезапно ме обзема любопитство:

- Ей, а как се казва сериалът ти?

Той се обръща, светнал от радост.

- Никога няма да се сетиш: „Ако гробарите бяха експресионисти“!

- Успех! - повдигам палец.

Скрити в листата, цвърчат птички, а по огрените от слънцето камъни се стрелкат гущерчета. Озъртам се боязливо, но от кучетата няма и следа. Сякаш са отлетели. Защо не ме допуснаха до гроба на татко? Като стражи между света на живите и на умрелите... Някой подсвирва зад гърба ми. От храстите наднича сиво лице, наплескано с грим като избягало от снимачната площадка зомби.

- Бате, искаш ли свирка? Само петарка, бате!