Черната кутия

ЕПИЛОГ

Прекарах цяла сутрин в съда. Мистър Смит е подал оплакване, че след като се развели, бившата му жена не му разрешавала да вижда котката и животното страдало. Опитвам се да разбера какво значи една котка да страда и как по-точно се изразява това. Според мистър Смит не ядяла почти нищо и по цял ден се криела в гардероба, където навремето висели дрехите му. Бившата му жена не й отделяла почти никакво внимание. Разговарял съм с нея, тя е категорична, че се грижи добре за котката. Редовно сменяла тоалетната ѝ, оставяла й храна и вода. Но не й дава топлина, настоява мистър Смит. Емоционално студена е! По този начин ще я убие. Прави го съзнателно, за да ме нарани. Видях се с котката между другото и тя наистина висеше в гардероба. Черно-бяла с разкошни сини очи. Стори ми се доста унила, но бившата мисис Смит упорито не желаеше да позволи на мъжа си да я вижда. Даян е на мнение, че студенината е пагубна за домашните любимци. Налага се да изискам разрешение за свиждане по съдебен път. Ангажирам адвокати, вещи лица, свидетели. Голяма част от делата, които водя, се превръщат в прецеденти. Името на котката е Айрин. Тя не заслужава подобно студено отношение.

Никой не заслужава подобно отношение, но за съжаление (или за щастие!) това не се урежда със закони. Нуждата от топлина никога няма да се превърне в „право на топлина“, уви, така е. Хляб, вода и чиста тоалетна е всичко, на което можем да се надяваме. Останалото добиваме само по милост.

Аз съм омбудсман на животните от града Ню Йорк и сърцето ми прелива от милост, защото прогледнах за безмерните им страдания. Никога преди не съм се грижил за животни, нито съм имал животно. На 12 години, когато бях с нашите на ваканция, оставих едно коте да се удави в реката, с което като че ли се изчерпваха взаимоотношенията ми с тях. Сега изплащам този дълг, но не ми тежи. Даян е с мен, аз я обичам, защото умее да измисля истории и никога не ми е скучно с нея. Тя е имала доста объркан и труден живот, но е опазила сърцето си чисто, което е най-важното. Не се е вкоравила, искам да кажа, нито е изстинала като толкова други хора. В това отношение прилича малко на животните, които никога не умират, преди да е настъпил часът им. Т.е. при тях се наблюдава пълно съвпадение между спирането на физиологическите функции на организма и вътрешния живот. Макар че за последното често се спори. За мен обаче е очевидно, че животните имат вътрешен живот - способни са на радост, меланхолия, болка, любов. И тъкмо това живее до последно! Или по-точно, когато то умре, умира и другото. За разлика от хората, които могат да се влачат напълно пусти и мъртви като призрачния кораб „Мари Селест“ по течението на живота, докато черупката им не се разбие в някой подводен риф.

Брат ми се натъкна на подводен риф.

Потъна, ала отново изплува. Може би защото продължи да стиска душата си между зъбите. Душата е лека. Парите са тежки, дори само във вид на електронни импулси. Доколкото разбирам, брат ми е загубил много пари. Не обича да говори за това, естествено, макар да не личи да го тревожи особено. Все пак остава му неговият дял от застраховката на баща ни. Не е много, но като начало не е зле. Когато аз цъфнах на Кенеди преди две години, разполагах със значително по-малко. Но имах него. Сега, колкото и странно да е, той има мен.

И двамата имаме майка. Макар и твърде далеч. Не само в географски смисъл. Тя продължава да се грижи за Сайръс Банвил, пенсионираният професор по келтски. Обитава своя нов свят - свят на забравени старинни думи, къси дни, безкраен здрач и интуиции - и очевидно се чувства добре в него. Така поне твърди брат ми, който се отби да я види на връщане за България. По нейна покана. Гостувал няколко дни в просторния, мрачноват дом на професора, хванал хрема и бил принуден да научи десетина келтски думи. Майка ми го завела на някакво отдалечено място, където се издигали две огромни гранитни колони. Седнали в тревата. Тя му разказала, че това е врата. Една от вратите, през които минавали душите на мъртвите. Но в момента била затворена. В света имало три такива врати. Едната се намирала постоянно в Индия, близо до Тибет, докато другите две променяли местоположението си. Със сигурност се знае, че такава врата е имало в Древен Египет. После се е преместила във великата планина Рила, но от няколко години е затворена заради натрупаната отрицателна енергия в България. Вратата в Перу пък била взривена от партизаните на Сандеро Луминосо. Но междувременно се отворила нова врата в Канада. „Може би душата на баща ти е минала именно оттам“, заключила тя.

А откъде ли минават душите на животните?

Или имат само вътрешен живот...

Брат ми носи праха на татко. Решихме все пак да го оставим там, където е бил положен първоначално със съответните ритуали и всички опечалени накуп. Може би затова не казвам „да го погребем“. Просто ще го оставим. Никой не трябва да разбере. За съжаление не мога да го придружа поради извънредната ми заетост като омбудсман на животните от града Ню Йорк. Майка също е в плен на грижите около професора, а и не вижда особен смисъл. Тя вече се е разделила с татко. Дали ще разпръснем праха му над океана, дали ще го изстреляме в космоса, или ще си стои на етажерката в кухненския шкаф, зависи само от нас. Доскоро нямах проблем да го държа в шкафа, но според брат ми гробът му не бивало да остава празен. Там, на това място, вече била изразходвана доста емоционална енергия. Отбивали се, макар и рядко, роднини и приятели: оставяли цветя и храна, палели свещи. Дори само веднъж в годината да минел някой, пак си струвало. Но най-важното, наоколо лежали още роднини и приятели...

Най-общо това се нарича родина.

Място, където умрелите се завръщат и откъдето живите си тръгват. Интересна дефиниция, която може би трябва да влезе в новите учебници. В своя визионерски роман „Гробищен свят“ Клифърд Саймък придава още по-глобални измерения на тази идея. След 10 хиляди години хората са се разселили в Галактиката. На Земята се е състояла последната война. Природата е унищожена. Победители няма. Погребална фирма превръща Земята в гробище, където се завръщат останките на човечеството. Родина.

Днес се обади брат ми, за да ми съобщи, че е погребал останките на татко. Както вече казах, това едва ли е точната дума. Положил незабелязано? Anyway... Този път открил гроба му без особени затруднения. Беше много щастлив, че не са го откраднали. Каквото и да означава това. Плочата обаче била сцепена на две от някакви вандали. Поръчал на един каменоделец да я оправи. Този тип всъщност бил голям образ. Написал ситком с предизвикателното заглавие „Ако гробарите бяха експресионисти“. Адски яко, кълне се, паднал от смях. Пита дали случайно не познавам някого от шоубизнеса, който би могъл да хвърли едно око на текста. „Сега ти си известен човек...“

Така си е. Поради спецификата на работата ми имам контакти из целия град. Тед Смит например: пичът, когото уредих да вижда котката, е изпълнителен продуцент в НВО. Дали пък да не взема да му се обадя?

„А ти какво смяташ да правиш оттук нататък?“, подпитвам дискретно.

Не бих казал, че е особено наясно. Вече получил предложения от разни приятели, които заемали възлови постове в родната икономика, да оглави някаква агенция. В момента имало страшен глад за мениджъри със стаж в международни компании. Но едва ли щял да приеме. Не смятал да се задържа прекалено дълго там. Свързал се със старото си гадже Беатрикс, която живеела в някаква комуна по поречието на Амазонка. Слънце, секс, обща собственост, напоителни беседи с местните шамани и секващи дъха трипове до райските планети. Поканила го да ѝ гостува.

Но малко се страхувал от пираните. Както и от човешките жертвоприношения. В най-широк смисъл, разбира се.

Брат ми винаги пътува нанякъде, докато аз винаги оставам. Отсядам и в крайна сметка усядам. Както той се изразява, завъждам си жена. Смятам да поостана и тук. Предстои ми гигантска работа: като делото срещу САNIМА, например. От известно време съм затрупан със сигнали за някои твърде смущаващи практики в производството на храните за петове. Винаги съм имал едно наум и съм се отнасял подозрително към тези спечени кафеникави фигурки с миризма на гранясала лой. Затова в нашия хотел винаги се е готвило за животните. Аз самият съм автор на редица питателни и здравословни рецепти. Но не смятам да правя бизнес от това. Книгата на Сара Грифит „Какво всъщност ядат нашите любимци?“ потвърди най-лошите ми съмнения. Имах дълъг разговор с тази смела жена, която е посветила цели пет години от живота си на задълбочени изследвания по темата. Какви гадости само бутат в тези апетитни наглед опаковки! Протеини, извличани в екарисажите от гниещи животински трупове, вътрешности и кости. Варят ги в огромни казани, заедно с остатъчни мазнини от ресторантите, оцветители и химически стабилизатори като меламин, водещи до трайно увреждане на органите... Ала най-отвратителното е, че превръщат домашни животни в канибали! Защото голяма част от постъпващата трупна маса всъщност се състои от котки и кучета, доставяни от ветеринарни лечебници и приюти за бездомни животни. Естествено, веднага разпоредих проверка, сезирах хигиенната инспекция и прокуратурата. Утре ще дам пресконференция. Мисля, че се задава страхотен скандал, който ще се отрази твърде негативно на продажбите. Ще се наложи да сменят цялата формула на производството. Освен това смятам да ги накарам да учредят фонд за безплатно лечение на животни, увредени от такъв тип храни. Това ще бъде урок за цялата индустрия!

Този път кучетата наистина летят ниско. Но Ексман не знае това. Освен ако тайно не е спонсорирал проучванията на Сара Грифит...

Никога не съм се опитвал да го открия. Едва ли бих могъл... И все пак, какво странно име: Ex-man! Или пък само: X-man? Като супергероите от филма X-men. Преди две седмици бяхме с Даян в МоМА, Музея на модерното изкуство в Ню Йорк. И двамата харесваме това място, тук си почиваме най-добре. Въпреки липсата на системно образование, а може би тъкмо заради това, тя улавя духа на съвременното изкуство и вниква в смисъла дори на най-загадъчните творби. Моята чувствителност, за съжаление, не е толкова развита. Но една картина сякаш изрязва прозорец в съзнанието ми. Не знам как не съм я забелязал досега. Може да е пътувала или временно да е била свалена по неизвестни за мен причини.

Основателят на американския реализъм Едуард Хупър рисува „Бензиностанцията“ през 1940 година. Критиците я определят като най-енигматичната му картина. Въпреки че на пръв поглед няма нищо енигматично. Три яркочервени бензинови колонки, къщичка, път, жълтеникаво-оранжева трева, избуяла край пътя, гора... Пред една от колонките има мъж. Облечен е спретнато, с вратовръзка. Изглежда вглъбен в това, което извършва, макар да не е много ясно точно какво. Затворен в далечния си свят, напълно безучастен към върволицата издължени от любопитство лица, които от сутрин до вечер се нижат пред платното.

Наблюдавам го втренчено. Струва ми се, че от тъмната сърцевина на гората повява лек полъх и разклаща табелата „Mobilgas“, която виси на пилона до къщата. Сега ще обърне глава, мисля си. И вече си представям как сериозното му замислено лице бавно приема чертите на баща ми. Но той дори не трепва. Остава вглъбен в неясното си занятие. Аз съм тук, той е там.

- Какво има? - долита гласът на Даян.

- Нищо - свивам рамене. - Ти сънуваш ли понякога баща си?

- Не, никога - поклаща глава тя, учудена.

Отиваме да ядем суши.