Черната кутия

1. НЕД

Тъмна тясна стаичка. Седя със сгънати колене. Стените явно не са дебели, през тях долитат най-разнообразни звуци: пращене, чукане, пукане, вибрации, гласове, мелодии. Сякаш се намирам в стар радиоапарат, който някой напразно се мъчи да настрои. Не знам точно кога ми хрумна думата „убежище“. Тогава или сега, когато се опитвам да осмисля станалото. Но независимо дали е просто кутия, или утробата на кита на свети Йона, изплувал, за да ме спаси от стихията, аз съм вътре. Дочувам стъпки. Някой тропа по стената, но не грубо, по-скоро предпазливо, сякаш проверява има ли някой вътре. „Аз съм тук!“, май извиках, но никой не ме чу. Или май си затраях, защото не горях от желание да обяснявам. Кой си ти? Откъде си? Какво търсиш тук?

Не дължа обяснение никому!

Разклащане. Изглежда са вдигнали онова, в което се намирам, каквото и да е, и го носят нанякъде. Плясък на вълни... Не изпитвам страх. Прекачват ме в някакъв камион. Подът подрусва. Не знам откъде ми хрумва, че ме пращат като колет на майка ми. Тя не знае какво има вътре, опитва се да го отвори, не успява, ядосва се, взима ножицата, забива я в картона и ме пробожда право в сърцето. Представям си, че в колета не съм аз, а само моята кукличка. Усмихвам се. Шегичка... От кабината на шофьора се носи музика.

За пръв път не бързам за никъде. Удобно е, въпреки теснотията. Мракът действа успокояващо. Нямам желания, нито ясно доловими нужди. Нито пък кой знае какви мисли... Не скучая, макар че не върша нищо. Мога да остана вътре цяла вечност. А може би това всъщност е вечността?

- Pepino, cariño! Las tonterías que me haces hacer! Si nos descubren, los dos estaremos en grandes aprietos!

Бялата престилка разцъфва; от процепа излизат налети мургаво-златисти цици с настръхнали зърна, придържани от плитък сутиен. Иззад рамото наднича брадясало лице с мушамена хирургическа шапчица и впива устни в голата шия.

- Eres tan linda Anastasia!

Яките космати ръце се пускат по талията и разкопчават долните копчета.

- Que diablito eres!

Стройните линии на бедрата й се срещат в триъгълника на маломерните бикини. Ръката бърка в тях и ги опъва безжалостно. Мярка се ивица остра четина и малка индигова татуировка.

- Pepino! Se ha parado!!

Двете половинки на престилката рязко се събират.

- Por supuesto que se me ha parado! Siempre se para cuando estas cerca!

- El tuyo no tonto! - пръстът й сочи издутината, която опъва чаршафа под корема ми. - El suyo! Esta enderezado! Tiene erección!

Единствената дума, която разбирам.

Двамата побягват от стаята. Вратата се трясва с гръм. Оставам втренчен в идиотската издутина под чаршафа. Мъча се да установя каква точно е връзката й с мен. Това моето тяло ли е? Иска ми се панически да се върна в „убежището“ и да тръшна обратно капака. Но то вече не съществува. Навън съм. Изхвърлен, изплют, повърнат...

В коридора се разнасят възбудени гласове. После секват. Вратата се отваря, в стаята влиза дребен възрастен мъж с прошарена брада на фъндъци. След него на пръсти се прокрадват още няколко силуета.

- Welcome, Ned! - жълтеникавите му очи съсредоточено ме наблюдават. - Don’t say anything. If you hear me, just nod.

Какво казва?... Нищичко не разбирам. Премигвам глупаво.

- Wonderful! I am doctor Goldenthal. You must be worried where you are? You are at Old Creek Hospital. You were unconscious for long time.

Старае се да говори ясно и отчетливо, но това не променя нещата. Разбирам само че се казва Голдентал. Явно се намирам в някаква болница. Откога?... Усещам паниката да превзема току-що пробуденото ми съзнание.

- Къде е брат ми? - изхриптявам.

- What? - опулва се той. - What did you say?

- May be something in his native language?- обажда се женски глас.

- Ангел! Брат ми, Ангел... - ломоти ръждясалото ми чене.

- Some angel...

- He speaks about his brother, Angel - намесва се трети. -We must call him!

- Okay - кимва възрастният мъж и хваща ръката ми. -Take it easy man. Angel will come soon. You understand? Angel will come very soon. Don’t worty!

Парчето ми продължава да стърчи под чаршафа, вече няма съмнение, че е част от мен. Всички се правят, че не го забелязват, но само там са им очите. Накрая все пак някой се изпуска да подхвърли нещо по този повод, ако съдя по погледите и последвалото мръснишко хихикане. Голдентал пресича смеха им с гневна реплика. Излизат си. Спада ми.

Опитвам се да установя връзка и с другите части на тялото си. Вслушвам се в звуците, достигащи отвътре: бавния сънен ритъм на кръвта, далечния пулс на сърцето и ленивите тласъци на червата, но ми е трудно да се съсредоточа и често ги губя. Става толкова тихо, сякаш съм натъпкан с памук. Върху екрана на паметта ми припламват дебелите разклоняващи се вени на светкавиците...

- Братко, здравей! - долита бодър глас.

Още докато върви към мен, осъзнавам, макар и смътно, че в мое отсъствие са текли някакви процеси. Може би заради дрехите? Този светъл панталон с остър ръб, ризата на сини квадратчета и бялата тениска под нея... Анго, който винаги се е носил толкова небрежно! Подстриган късо, с излъскани уши и румени, гладко избръснати бузи, сякаш през последните десет години не е пил нищо друго, освен прясно мляко. Ноздрите му са прясно окосени. Но не е само това. Цялата му аура се е променила. Станала е по-лъчиста, но и някак по-студена. Той придърпва стола от стената и присяда до главата ми.

- Добре дошъл! Винаги съм вярвал, че ще се върнеш.

Взима ръката ми. Лицето му е червено, а по слепоочията му пъплят тънки вадички. Явно е тичал насам.

- Ще се оправиш. Само ийзи...

- Моля? - примижавам.

- Ама ти наистина ли забрави английски? Лекарят ме предупреди. Не било рядкост при пациенти след толкова дълга кома. Но имало надежда да си го възстановиш. В краен случай ще го научиш отново. Не е труден език...

- Колко дълга? - прекъсвам го.

Минава почти минута.

- Една година, девет месеца и тринайсет дни.

Зад прозореца се простира равно окосена ливада, осеяна с пръскачки, чийто звук напомня хор на хремави скакалци. Струите им се кръстосват и разхвърлят воден прах. Над тях често се образува дъга. Олд Крийк е реномирана клиника в Ла Рошел, с която застрахователната ми компания има договор. Подложен съм на интензивна програма за възстановяване. Всеки ден, сутрин и следобед правя упражнения за раздвижване с кинезотерапевт. Процедурите включват водни масажи и разтривки на гърба, което е доста приятно. Поглъщам все повече и по-разнообразна храна. Бързо възвръщам физическата си форма. Което трудно може да се каже за езиковата, въпреки усилията на доктор Минг, специалистът по реконструкция на говорните практики след тежки травми. Английските думи се завръщат бавно в паметта ми: разцентровани, блуждаещи, плахи, по-чужди отвсякога. Изтръскани от главата ми сякаш с един удар, още не могат да открият точните си места. Посягам към една, излиза друга... Безкрайна, мъчителна кръстословица. Но доктор Минг е неуморима.

- Разбираш ли, като говоря, Нед? - усмихва се тя под тънките си очила.

Класически продукт на смесен брак: фини азиатски черти, блед матов тен и безупречно произношение.

Кимам. Разбирането не е чак такъв проблем.

- Но трудно маркирам... - изломотвам.

- Предполагам, че имаш предвид „говоря“? - повдига вежди тя.

- Да, да. Имам акцент.

- Не мисли за акцента сега! Просто говори!

- Мога ли да попитам нещо... медицинско?

- Разбира се, питай!

- Извинявам се... отнапред.

- Няма проблем, нали става дума за медицина?

- Колко време човек може да остане... хванат в жена?

- Моля?!

Усещам как лицето ми пламва.

- Съжалявам за акцента... - показвам с ръце: - Когато правят секс, нали... и тя внезапно така - свивам юмрук - и той не може да напусне.

- Нарича се вагинизъм - хладно ме осведомява тя.

- Именно! Колко дълго продължава?

- Една, две, три минути...

- Само толкова! А цяла нощ може ли?

- Виж, не съм чак толкова компетентна в тази сфера на медицината, но не съм чувала за такъв случай в практиката на никой от колегите. Според мен това са легенди, в които рефлектира несъзнателният ужас на мъжете от влагалището. В действителност обаче вагинизмът се проявява по-често при животните. И при тях трае по-дълго...

- Аха, ясно - кимам. - Съжалявам за акцента...

- По-важно е хората да те разбират.

- Ъ-ъ - въртя глава. - Това е статус.

Тя прихва. Тази загриженост, на фона на проведения разговор и цялостното ми състояние, явно й се струва претенциозна до нелепост. Ще ми се да можех да й обясня колко греши. Акцентът е суперважен! Особено след определено ниво. Тогава хората слушат по-често акцента ти, отколкото какво казваш. Потрошил съм хиляди долари и часове да го оправям, но единственото, което постигнах, бе, че вече не можеха да отгатнат от коя точно част на света съм. Заметох следите, така да се каже. Но сега дори този скромен успех е загубен... Отново съм на изходна позиция. В устата ми тропат дърводелски сечива, вмето език. И ще ми говори, че най-важното било да те разбират! Да не съм продавач в Уол Март?

Какво общо има вагинизмът с всичко това?

Кой съм всъщност?