Черната кутия

4. НЕД

Дълго време си мислех, че съм щастлив. Или ако не точно щастлив, то поне доволен от живота си. Обективно, не ми липсва нищо. Официално съм в графата: успели българи зад граница, УБЗГ. Неофициално обаче нещата стоят малко по-иначе. Щастлив определено не съм, нито особено доволен. Остава ми утехата, че съм УБЗГ. Което за съжаление не е достатъчно. В този живот човек се нуждае от нещо повече, освен завистта на НГЗБ, неуспелите гъзове, забити в България.

И точно това ми липсва.

Мисля, че винаги съм го знаел, но упорито криех глава в пясъка. Стараех се да гледам позитивно на ситуацията, както са ме учили в университета. Когато заплатата ти скача с десетина процента всяка година, това не е особено трудно. Напредваш в йерархията. Учиш нови неща. Пътуваш. Докато един ден нещата започват да се повтарят. Както и маршрутите. Разточителните вечери за сметка на компанията вече не те кефят, както преди. Нито луксозните хотели. Нито полетите първа класа. Неусетно, ала необратимо узряваш за истината.

Достигнал си тавана на възможностите.

Таванът е прозрачен като стъклен под. Виждаш ясно хората, които се разхождат над теб, чуваш дори поскърцването на обувките им за 2000 долара, зяпаш под полите на жените им, колкото си щеш, но не можеш да се качиш при тях.. Вече не се заблуждавам: стълбата, по която бях поел, свършва под подметките им. Когато го разбереш на петдесет, едва ли има особено значение. Вече си изтекъл през канализацията на системата и кротко дрейфуваш някъде в периферията, докато приливът отмива спомена за теб като индустриално петно.

„Чувствате ли се преуспял?“

Въпросът е отправен от българска журналистка, която прави серия от очерци, посветени на явлението УБЗГ, за голям роден всекидневник. Нямам представа откъде е докопала координатите ми. Споменава името на стар мой познат, който се върна преди две години, за да стане голяма клечка. Тайната й цел според мен е да хване някое изпушило от самота офисно зомби и да му надене халката. Няма да бъда аз, макар че доста си я бива. Успехът, превземам се, е нещо относително. Има различни нива на успеха. И други такива...

Тази година за пръв път не получих увеличение на заплатата. Всъщност, ако трябва да бъда честен, дори ми резнаха половин процент. Това са някакви въшливи 1500 долара годишно, но по-важно е отношението. Естествено, не съм единственият ощетен. Повечето старши служители на фирмата са получили олекнали чекове. Официалното обяснение е, че сме overpaid. Както и влошената икономическа конюнктура. Това го знаем всички. Не виждам обаче как този половин процент от заплатата ми може да помогне на компания с оборот от два милиарда годишно. По-скоро ни изпитват. Дали няма да се поддадем на гнева и разочарованието? Няма ли някой да тръшне вратата след себе си? Нищо подобно не се случва. Бродим с кисели физиономии, псуваме през зъби, но всъщност сме адски щастливи, включително аз, че не сме уволнени. Мътните води на безработицата се надигат с всеки изминал ден. Никой не е готов да се хвърли в тях само за да спаси самолюбието си.

Юпи, това звучи гордо. Но само докато си плащаш наема...

За съжаление вече е твърде късно да убеждавам брат си, че точно сега не е най-подходящият момент за идване в Америка. Всеки намек в тази посока ще се изтълкува като опит да изклинча от роднинските си задължения. Ангел или Анго, както му казват всички, е спечелил зелена карта от лотарията. Играл човекът - спечелил. Аз също участвах, и то неведнъж, но късметът ми така и не проработи. Както и да е. Анго Бой трябва да кеси тук поне няколко месеца в годината, иначе рискува да изгуби статута си. Сама по себе си една зелена карта не решава нищо, но да я оставиш да пропадне е точно толкова нелепо, колкото да си мислиш обратното.

Анго Бой също иска да бъде УБЗГ. Естествено, не мога да му се сърдя. Базисно, българите се делят на три големи категории: УБЗГ, НГЗБ, за които вече стана дума, и КБГ - крадливите български гъзове, които на практика обуславят наличието на първите две. Всеки опит да се оформят някакви подгрупи или междинни категории според мен намирисва на опортюнизъм, който цели да замаже границата между нещата. Възниква обаче логичен въпрос: няма ли неуспели българи зад граница? Аз лично не познавам такива. Всички се хвалят, че са успели, дори преуспели - гребат с пълни шепи от рога на изобилието и пият директно от изворите на рая. Останалите се завръщат тихомълком в България. Следователно стават отново НГЗБ. По същата логика няма и успели българи в България. Ако вярваш на приказките им, дори онези, които се радват на привидно благополучие, всъщност балансират на ръба на мизерията, битието им е изтъкано от несигурност и спънки, а бъдещето - такова просто няма. Истински успелите обикновено не се маят дълго и заминават за чужбина, за да се влеят в редиците на УБЗГ. Тези, които все пак остават, често се оказват най-прости КБГ.

Идването на братока ме изпълва едновременно с радост и безпокойство. Вече трета година живея съвсем сам и като че ли започва да ми писва. От друга страна, не е чак толкова зле. Не трябва да се съобразявам с никого. Повечето ми приятели отдавна са се изпоженили, някои вече са се развели и оженили повторно, трети живеят с гаджета... Това не е причина да се бърза! Жените, общо взето, са пиявици. Да се събереш с някоя само защото така трябва, е сигурна рецепта за главоболия. Затова избягвам да си ходя в България. Като разберат, че си УБЗГ, in good shape & free, нещо им става, сякаш превъртат, налитат ти от всички страни - излагат стоката си, гледат да те оплетат в отношения, дебнат те да стъпиш накриво и хоп - да ти надянат хомота сред победоносния вой на цяла сюрия от НГЗБ, подскачащи около теб с бъклици и пешкири като индианци около поваления труп на благороден елен.

No thanks!

Някои, разбира се, се връщат в България само за да изпразнят пълнителя. Не и аз! Не и заради едното чукане! Мога да го имам, когато си поискам в Америка. А) Съществува институтът на платения секс. Б) Офисите на Мидтауна преливат от амбициозни самотни кучки с поливалентни вагини. Всичко това се излива петък вечер по улиците. Няма проблем да забършеш някоя и да водиш полов живот. При положение че не остават да спят вкъщи, естествено. Започнат ли да остават - край! Телата на жените отделят отрова, която прави мъжете зависими от тях, твърдеше бившето ми гадже Беатрикс. Разделихме се преди три години. Всъщност „разделихме“ е силно казано, защото никога не сме прекарвали заедно по-дълго от една седмица. Тя живееше в Торонто. Запознахме се на един мениджърски курс във Флорида, където някой си д-р Кандзебуро Ое ни посвещаваше в тайните на the six sigma way - авангарден по онова време метод за екстраполиране на печалбата. Май си паднах по нея, и то доста. От време на време Беатрикс отскачаше до Ню Йорк, където, разбира се, оставаше да спи при мен. После внезапно заряза всичко и замина за Южна Америка. Увещаваше ме да отида с нея, за да се включим в някаква новоучредена комуна по поречието на Амазонка. Как ли пък не — да зарежа питомното, та да хукна да гоня дивото! Беатрикс така и не можа да вникне в смисъла на този балкански идиом. По онова време още вярвах, че мога да натрупам достатъчно кинти, за да се пенсионирам безпроблемно на четирийсет и пет, и да си гледам живота.

„Забрави, махва с ръка тя, няма да стане.“

И нарамва огромната си раница, в чийто долен край се мандахерца малко лъскаво тиганче... Понякога, всъщност все по-често, ми липсва. Отровата на плътното й бледо тяло с остри гърди явно е проникнала дълбоко в мен.

Подходът на Анго с жените е доста по-различен и тъкмо това ме тревожи. Той е от хората, които нямат нищо против жените да остават. Винаги е искал да се жени, винаги някакво същество от женски пол се е моткало край него; имам предчувствие, че същото може да се случи и тук. Ще завъди жена в къщата! Представям си как се завръщам от командировка и ги заварвам да къртят на канапето в хола. Гърдите й се подават под чаршафа, на рамото й е татуирана зловеща фигура с коса като емблемата на Айрън Мейдън. Жената остава да живее вкъщи. Брат ми готви. Ядем заедно. Спим заедно. Жената води своя приятелка. Менкаме си ги. Оказва се, че едната е болна от СПИН. Мивката прелива от мръсни чинии и чаши. Ражда се дете. Сметката ми е на червено. Режа си кротко вените в мазето, свит между пералнята и сушилнята, и се взирам в рядката си спинозна кръв, която се отцежда в канала и образува малък водовъртеж. Прахът ми пристига в София, в същата черна пластмасова кутия като тази на баща ми...