Черната кутия

16. НЕД

Летя за България през Лондон. Мотая се из Хийтроу, самотна частица от новия световен ред с чанта на колелца и лаптопа през рамо. Усещането, че летя в телескопична тръба със стесняващ се край, винаги ме връхлита на път за отечеството вероятно поради факта, че самолетите стават все по-малки, а хората все по-свити и затворени в себе си...

Телефонът ми произвежда приглушен акорд. Получил съм есемес. Една-единствена дума: done! От Хъл. Куката е пусната. Сега не ни остава друго, освен да чакаме. Предишната ми увереност обаче леко е помръкнала, а сумата от 50 000 долара вече не ми се струва чак толкова незначителна. Ами ако е било само сън? Или халюцинация? Мъча се да си спомня дали все пак не бях погълнал хапчето...

В залата пред Gate 43 петдесетина души кротко изчакват ръкавът да се отвори и да изтекат по реда си в сапунерката, която ще ги приземи на родна земя. За последен път се връщах през зимата на 95-а, миналия век. Спомням си трима пичове, гушнали еднолитров Джак Даниълс, в процес на трансформация от гурбетчии в УБЗГ. Не мога да преценя какво се е променило оттогава. Като че ли сега в чакалнята има повече хора с вид на чуждестранни експерти. Стичат се от всички страни, подушили плахото икономическо размразяване.

Аз съм един от тях.

Нямаш ли чувството, че разменяме местата си, беше казал Анго, преди да се разделим. Аз оставам тук, ти отиваш там... Естествено, че не! Що за глупава идея. Първо, не отивам, за да остана (пази боже!) като него, а просто минавам, и то за кратко. Аз съм професионалист. Отивам, където ме пратят. Включително в България. Или на Марс. Това не значи нищо. Второ, разликата между нас не се изчерпва само с географията. Би следвало да го е проумял!

В самолета раздават български вестници. Определено няма по-ефикасен лек срещу носталгията. Когато те обземе онази напоителна тъга с дъх на тор, започнеш да сънуваш високи, сини планини, цвъртящи кебапчета, казани с ljutenitza и тройно усукана banitza, достатъчно е да разгърнеш някой случайно доплувал всекидневник отпреди три месеца и миражите тутакси увяхват. Успокояваш топката. Спомняш си защо си тук, а не там. Нещата отиват на мястото си. Сега обаче нямам нужда от български вестник. След около три часа се приземявам точно в епицентъра на баницата.

- Ей, Нед, човече, ти ли си!? - прозвучава над главата ми.

Мярвам висока фигура в костюм.

- Айвън! - изправям се, прегръщаме се.

- Ама ти съвсем ни забрави! Откога не си се връщал?

- Отдавна...

През 94-та карах стажа си в отдела за икономически анализи на Сюис Ре. Иван Стомахов беше командирован за няколко месеца в нюйоркския клон на фирмата. Класическо УБЗГ с диплома от тежкарския London School of Economics. Още на изхода Ситито го прилапало с лепкавия си гущерски език като прясно излюпена муха.

Бяхме самотни, увълчени работохолици. През деня почти не се засичахме, но вечер, преди да се завърнем в безличните си кутийки, често се отбивахме да похапнем някъде заедно. В петък обикаляхме баровете на Ийст Вилидж. Стомахов, за разлика от мен, живо се интересуваше от процесите в отечеството и ми снасяше последните новини. Ядосваше се, че нещата не вървят. Тия профани - нямат си идея от фискална дисциплина! Знае ли някой що е фиск в тази страна? Аре стига с тоя фиск и ти, викам му, остави ги да си трошат главите. Ние сме професионалисти, можем да се реализираме навсякъде. Да, бе, да, ама нали все пак - родина!

Eгa ти и родината...

Стомахов се върна в Лондон, а аз си намерих работа в друга компания. Често му се налагаше да прескача до Ню Йорк и винаги ми се обаждаше. Веднъж, по Коледа, се изсипаха с жена му и живяха у дома цяла седмица. УБЗГ-тата в Лондон си спретнали нещо като клуб. От България се заинтересували, дори започнали да ги ухажват, макар и доста предпазливо. Страхуват се от нас! Ние имаме идеи. Имаме какво да предложим на тази страна... Само, викам му, не започвай пак с фиска! Като чу „фиск“, жена му подскочи до тавана: ние с теб разбрахме ли се?! По принцип измитите лондонски УБЗГ-та винаги са били по-различни от нас — пълнокръвните MBA, изкласили в Щатите. Да го погледнем дори от тази страна: там набиват овес като кранти през декември, докато ние сме деца на царевицата. Това са две различни философии - на oatmeal и на cornflakes - независимо че присъстват привидно безконфликтно по рафтовете на супермаркетите. Едната се опитва да ти изстърже стомаха, докато другата - да ти го напълни. Тази островна обсесия от фиска едва ли е случайна.

В крайна сметка получи своето. Стана там някакъв заместник-министър. И пак звъни: идвай, включвай се, сега ти е паднало!

C’mon men, току-що бях станал синиър, прибавяйки още една цифра към заплатата си. И ти ми предлагаш да дойда да рия лайната, дето са ги срали дванайсет години ония крадливи капути! Да стана държавен измекяр? Айвън, човече, какво те прихваща? Това не ти е Сюис Ре, нито Голдман Сакс, нито Саломон, по-страшно е от Дрексел Ламберт дори! Ха, ха, Дрексел... гласът му кънти из някакво огромно пространство, може би кабинет. Пак ще си говорим!

Стомахов е ходил да рекламира България като страна на неограничените възможности пред скептичните финансови бонзи от Ситито. Това, доколкото разбирам, е едно от основните му занимания. Пътува с още четирима неугледни подчинени, всички, естествено, в първа класа. Салонът е почти празен и той се настанява до мен, за да си бъбрим.

- На ваканция или по работа?

Съобщавам му за какво става дума.

- Тая гробница?! - той прави инстинктивна гримаса. -Продава се, откак се помня, но си остава вечно наша. Барабар с дълговете. На практика е във фалит. Управлява се от синдик, назначен от съда. Ако прилъжете някой да я купи, лично ще те предложа за орден. Мислех, че се занимаваш с по-сериозни неща, man!

Пропускам последната забележка.

- Синдичката обаче си я. бива. Яде пилетата с перата, да знаеш! Наше момиче е. Ако имаш някакви проблеми с нея, само ми звънни.

Стюардесата носи пиене. Чукваме се за срещата. Стомахов прехвърля пресата, да не би междувременно правителството да е паднало или да е станал някой друг сакатлък. Държавнически рефлекс.

- Скивай, man, тук пише за теб! - тика ми вестника.

- Какво, какво? - облещвам се.

Материалът е илюстриран със снимката ми: глупаво ухилен, на фона на Пето Авеню, с ръце в джобовете.

- Ще й извия врата на тази! - избухвам.

- О, хич да не ти пука! Мен постоянно ме дъвчат разни тъпаци, това си е част от играта - успокоява ме той. - Значи си станал вицепрезидент? Честито!

Тъкмо се каня да опровергая наглата измислица, когато комплексът УБЗГ изненадващо сработва и само измучавам нечленоразделно.

- Сигурно си мислиш, че си хванал господ за брадата? Обаче скоро ще разбереш, че не си прав.

- Виж, не се оплаквам.

- Така ли? А какво си спечелил? Грижиш се за чуждите пари и трепериш да не ти бият шута. Можеш ли да продължиш нагоре? Само не ме лъжи. Аз бях на същото дередже. До един момент важат едни правила, после няма никакви... Други са игрите, други са мангизите и хората са други. Както във физиката. Повечето хора никога не го разбират. Остават си на нивото на Нютон. Чакат ябълката да ги тупне по главата...

- А ти какво спечели, като дойде тук?

- Има тунели... - Айвън снишава глас. - Проходи, които водят директно към следващото ниво. Хиперлинкове към други социални вселени! Властта отваря врати, пред които другите само подсмърчат. Започваш да срещаш тези, за които само си чел във Форчън и Уол Стрийт. А после, когато вече си in, когато си се докоснал до тайните им, оставаш там завинаги...

Заприличва ми на Бергер с идиотските му теории.

- Сигурен ли си, че няма друго следващо ниво? - подхвърлям скептично.

Крива усмивка пропуква безупречната му фасада:

- Не си загубил чувството си за хумор...

Носят ни хапването, но и двамата не сме особено гладни. Сякаш по инерция Стомахов се впуска да ми докладва успехите на правителството: ръстът на чуждестранните инвестиции, повишаването на кредитния рейтинг, намаляването на безработицата и така нататък. Усещам, че търси подсъзнателно одобрението ми, което всъщност е малко смешно, тъй като нищо не зависи от мен. Дори не ходя да гласувам.

- Няма да повярваш колко се е променило всичко!

- Е, радвам се... - кимам.

- Но най-вече хората! Вече имаме истинско business community. Трябва да те интегрираме някак си. Ти си ценен кадър.

Самолетът описва широк полукръг над жълтеникавото Софийско поле и започва да се снишава. Избуялите снопчета трева по края на пистата махат като сламени ръчички: добре дошъл, добре дошъл у дома!

Стомахов се умълчава, сякаш мисълта за някакво непосилно бреме внезапно го е застигнала. После той поема към VIP-a, докато аз се подреждам на опашката пред КПП-то. Над будките виси флагът на ЕС, макар още да не сме членове. Избутвам стрелките на часовника с още два часа напред. Докато чакам с паспорта в ръка, си мисля дали някой друг няма да ме познае. Вижте го, идва да се налапа! Полицайката зад гишето ме поглежда в очите, равнодушно удря печат и ми връща паспорта.

Багажът ми пъпли по лентата на конвейера, свалям го и се отправям към изхода. Минавам край привидно безучастните митничари, накацали от двете страни на зелената пътека като грабливи птици. Автоматичните врати се отдръпват и се изправям срещу тълпата посрещани. Протягат ръчища като пипала. Инстинктивно се отдръпвам, но някой ме подпира с количката си и ме изтласква напред към лакомата паст на безформеното чудовище.

- Бат Вескооо! - отеква тънък писък.

Вниманието на тълпата се отклонява за миг. Промушвам се бързо през тесния проход, напомнящ хранопровод. През прозорците виждам Стомахов да излиза през VIP-a, следван от два идентични правоъгълника с тъмни костюми. Единият мъкне чантата му, другият - куфара. Пред терминала е паркиран черен джип мерцедес. Момчетата услужливо отварят вратата. Стомахов потъва в сумрачното купе. Шофьорът изважда от жабката синя полицейска лампа и я лепва на покрива.

Обзема ме лека паника, защото изведнъж установявам, че не знам къде да отида. Може би имам резервация за хотел, но са забравили да ми съобщят. Нито пък аз съм се сетил да попитам. Странно... Опитвам се да си спомня как е ставало досега. Идва ми да потъна в земята от срам. Не мога да се прибера вкъщи, защото брат ми е дал апартамента под наем. В този момент зървам табелата: Mr. Ned Banoff. Държи я висок мъж с хлътнали гърди и нездрав цвят, облечен в сив омачкан костюм. Много пъти съм виждал името си по този начин, но никога не и тук. Спасен съм!

- Здравейте! - приближавам се.

- Мистър Банов? - стрелва ме недоверчиво той.

Не знам какво точно си е представял: може би, че съм по-възрастен или по-иначе облечен. След известно колебание сваля табелата и ми подава ръка.

- Изпратиха ме да ви посрещна. Дино, приятно ми е.

- Димо?...

- Не, Дино - уточнява някак свенливо. - От Динамо. Аз ще бъда вашият помощник. Да вървим. Момчета, багажа! - обръща се той към двамата чепати къдрави ергени зад гърба си.

- Ама вие цяла делегация сте спретнали! - шегувам се.

- Това са моите помощници - отбелязва Дино с нотка на гордост.

Куфарът обаче е само един и двамата почти се спречкват кой да го носи. Налага се шефът да разпредели ролите. Колата чака пред терминала: червеникав лексус с бежови кожени седалки. Доста необикновено решение за ведомствен транспорт. Дино сяда отпред, а помощниците му се настаняват от двете ми страни. Лъхат на чесън. Минава ми през ума, че могат да ме отвлекат и никой никога нищо да не разбере за мен. Но нямам особен избор.

Шосето минава под огромен билборд с надпис: Юролайн. Времето е облачно. Витоша плува в оловна мараня. Пресичаме панелното гето Дружба 1. Блоковете изглеждат все така неугледни и мрачни, като изключим ярките реклами за местен алкохол върху калканите. Мисля си, кой идиот ще вземе да кръсти сина си Динамо? На кое по-точно: Динамо Киев, Динамо Москва или някое друго Динамо? Аз съм чужденец тук, хрумва ми неочаквано.