Черната кутия

17. АНГО

Днес е знаменателен ден в кариерата ми на кучешки разводач. Поверяват ми второ куче: Тод, френски булдог. Изглежда са преценили, че заслужавам доверие. Нищо обаче не може да изличи обидата от класовата сегрегация, на която бях подложен. А бях само на крачка от успеха...

„Шибани четириноги!“, гневях се, макар да съзнавах, че псетата не са ми криви с нищо. Фиона беше идиот! Може пък и за добро да е, утешавах се с типично балкански фатализъм. Но не бях кой знае колко убеден. Истината трябва да се гледа в очите: занятието ми беше крайно непрестижно и едва ли можеше да подейства прелъстително на когото и да било.

Новият клиент живееше на 94-та Уест, в тухлена градска къща, подобна на нашата. Набито зверче с окраска на петниста хиена и разплескано устище, пълно със ситни зъби. Посрещна ме възрастен джентълмен с треперещи ръце на кафяви петна и ми подаде каишката:

- И да слушаш младия господин, Тод!

В отговор Тод пръдна безшумно, ала осезателно, изпълвайки цялото антре с карбидна воня. Зукеро негодуващо пролая. Не знам кой е решил, че пинчерът и френският булдог си пасват. Може би защото са еднакво грозни? физиката обаче учи: еднаквите неща се отблъскват.

Тод и Зукеро органично не се дишаха. Не бяха някои простаци да се сръфат насред улицата, но демонстрираха неприязънта си при всеки удобен повод. Гледаха да стоят максимално далеч един от друг, в резултат на което заемахме почти целия тротоар. Подтичваха, всеки в своя си коридор, без да се съобразяват ни най-малко какво става в другия. Теглеха в различни посоки, с различна скорост и ритъм. Едното завие наляво, другото - надясно. Едното клекне да сере, другото хукне да търчи и обратното. Идваше ми значи да ги наритам по задниците.

- Дръж ги по-изкъсо! - посъветва ме някакъв пич, повел четири разнокалибрени екземпляра.

Послушах го. Имаше ефект. Въпреки че мислено я бях отписал заради екстремната проява на най-долен снобизъм, продължавах да се озъртам за Фиона. Може би пък всичко беше само глупаво недоразумение? Може би имаше начин нещата да се поправят?

Абе да върви на майната си!

С двете каишки в ръка, може да се каже, вече имах почти професионален облик. Другите разводачи в парка ме припознаваха като човек от гилдията и ми кимаха бегло. Давах си сметка, естествено, че още се намирам на първото стъпало в йерархията. Каишките бяха като нашивки. Трябваше да навъртя бая мили, докато заслужа заветната бройка. И все пак за пръв път, откакто бях стъпил в Америка, се почувствах социализиран, макар и в една тъй маргинална общност. Брънка от някаква професионална мрежа със собствен етос и символика. Но това, както се оказа, също имаше цена...

Разтоварих кучешките фъшкии в първото попаднало ми кошче и поех по алеята край големия резервоар. Съоръжението е оградено с яка телена мрежа. Нивото на водата е спаднало; широкият гръб на стената, която разделя басейна на две, се подава под гладката повърхност като пътека. Отгоре са накацали чапли и чайки. Носи се лек дъх на тиня. Мяркам табела със загадъчна инструкция: тичането около езерото да се извършва по посока обратна на часовниковата стрелка! Сигурно съм минавал поне петдесет пъти покрай този надпис, но днес изведнъж се замислих. От къде на къде? Кой е решил, че движението трябва да става именно в тази посока? Кога? Защо? Задминаваха ме бягащи хора, омотани в жиците на разни малки апарати: крачкомери, дискменове, клетъчни телефони и т.н. На никого не му хрумваше да оспорва авторитета на инструкцията. Хрумна ми да проверя какво ще стане, ако тръгна в обратната посока.

- Ей, мистър! - долетя глас.

От пейката, забутана сред храстите, се надигна внушителен силует. Мъжът носеше светлосин костюм с папийонка на точици, имаше месесто гладко лице, а в краката му пъплеха седем рошави пекинеза. Между клепналите им уши стърчаха кичури с червени панделки. Тод и Зукеро ги изгледаха скептично, сякаш за пръв път осъзнаваха, че има и по-противни същества от съседа по каишка. Мъжът ми подаде бялата си, твърда като билярдна топка ръка.

- Кристоф Мерл, президент на синдиката на кучешките разводачи в Сентръл Парк.

Приличаше повече на импресарио на боксов мач.

- Виждам, че отскоро сте в бизнеса. Мога ли да попитам самостоятелно ли работите, или чрез агенция?

Казах му името на фирмата, макар че не бях длъжен да му давам подобна информация. Той кимна. Напоследък се били появили индивиди, които правили дъмпинг на цените. Предимно китайци. Отбелязах, че не съм виждал много китайци да разхождат кучета в парка. Той се подсмихна многозначително.

- Няма и да видите. Нашият синдикат се стреми да поддържа достойно заплащане на труда. Също така посредничим при конфликти между собствениците на кучета и разводачите. Главно в случаите, когато има indemnity claims[8]. Например ако кучето се загуби или го блъсне кола. Обикновено собствениците предявяват иск към разводача. И тогава се намесваме ние.

- Аха - кимнах.

- Ако не се докаже, и то недвусмислено, че работникът е бил пиян, по принцип винаги успяваме да защитим интересите му. Предлагам ви да се присъедините. Вноската е нищожна, някакви си десетина долара на седмица. Но зад вас стои организираната сила на догстерите.

Eгa ти наглецът, да му снасям по четирийсет долара всеки месец! И за какво? Изкушавах се да му поискам легитимацията. После си рекох: и с нея, и без нея, няма да му мине номерът.

- Благодаря за поканата, сър, но не смятам да се задържам дълго в този бизнес. За мен това е временна работа. Докато си намеря нещо истинско.

- Мнозина казват така - въздъхна дангалакът. - Помислете си все пак.

Подаде ми визитната си картичка. Мушнах я нехайно в джоба си. Мерл се отдалечи бавно, заобиколен от пекинезите си като рояк пилци. Небето се наливаше с розов здрач. Високите сгради опасваха парка като готически цокъл. Насреща ми се зададе огромен черен човек, който пееше религиозни химни.

Алелуя!

Имах цяла тенджера спагети в хладилника от вчера и половин бутилка леко (по-точно евтино) италианско вино. Намуах се хубаво и стоварих чиниите в мивката. Събираха се от няколко дни. Брат ми нямаше миялна машина. Той самият не готвеше и не искаше да се задръства с излишни уреди. Помислих си, че не бива повече да отлагам. Запретнах ръкави и ги измих.

Почувствах се неочаквано добре.

Нещо шавна между кабелите под бюрото. Наведох се. Различих малка сива топчица с остра муцунка. Мишка!? Не исках да я плаша.

- Ей, мишко! - прошепнах полугласно. - Защо си дошла?

Стори ми се, че долових слаба музика от долния етаж.

- Изглеждаш ми самотна, мишко - продължих. - Къде е семейството ти?

Сивата топчица се подаде иззад разклонителя и се изправи на задните си лапи. Лъскавите й очички ме пронизаха като сачми. Долових цвърчене.

- Не разбирам нищо... - поклатих глава, - Гладна ли си?

Надигнах се полека, отидох до хладилника и се върнах с парченце сирене. Пропълзях на четири крака сред плетеницата от кабели под бюрото.

- Мишко, тук ли си? Виж какво ти нося!

Но нея я нямаше. Сигурно се беше изплашила. А може и никога да не беше я имало... Все пак оставих сиренцето.