Черната кутия

33. АНГО

В десет вечерта Рузвелт Айлънд е най-заспалото място на света, само на хвърлей от денонощно бълбукащата неонова магма в сърцето на Мидтауна. Островчето с форма на сопол дрейфува във водите на Ийст Ривър, между Куинс и Манхатън, тъмно и неприветливо като изоставен шлеп. В долния му край стърчат руините на старата болница, обрасли с пълзящи растения, останалата част е заета от безлични сиви къщи и ниски блокове. Да се живее тук, не е особено престижно, но не и твърде опасно. Поне на пръв поглед. Обаче със сигурност е потискащо, мислех си, докато карах бавно по пустите улици. Вероятно поради смущаващата близост на лудите години наред липсваха каквито и да е места за развлечение, ресторанти, барове или кина. Имаше вид на междинна спирка, където никой не смята да се установи завинаги.

Идеално скривалище за крадени кучета!

Можех да стигна дотук и с метрото, но прецених, че няма смисъл да се шматкам с псето из целия град. Пък и ми се возеше в Голямата бяла лейди, докато още я имах. Офертата на Куот беше неустоима, но ентусиазмът ми все повече гаснеше. Ако трябва да съм честен, изобщо не ми се продаваше. Всеки път, щом влезех в ниското сумрачно купе, ме обземаше всепроникващо спокойствие, чувствах се защитен и сигурен като в спасителна капсула. Знаех, че не мога да си купя това усещане срещу никакви пари. Просто има случаи, когато пазарната икономика не работи.

Паркирах в периметъра на последните улични лампи и пристъпих със смесени чувства чертата на мрака, отвъд която започваше парцелът на бившата лудница. Не можеха ли просто да оставят Зукеро във фоайето на Йенсови? Защо им беше този цирк? Изведнъж съжалих, че не съм довел Сретен или някой от хората му. Дори не се обадих, да кажа къде отивам! Страхувах се, че могат да усложнят излишно нещата. Но колкото по-дълбоко навлизах в тъмнината, толкова повече осъзнавах, че съм постъпил глупаво. Какво основание имах да вярвам на Фиона Игълтън, известна още като Даян Прингъл? Никакво! Щяха да си ме пречукат като едното нищо. Няма човек, няма кауза.

Минаваше десет, в избуялите храсталаци съскаха парцаливи найлонови торбички, довени от вятъра. Иззад нащърбения контур на полуразрушените сгради надзъртаха стъклените кули на Манхатън в преливащи синкави тонове. Нямаше помен пито от Даян, нито от бедното Зукеро, заради което всъщност бях дошъл. Канех се благоразумно да се измета, преди нещо да ме е хлопнало по тиквата, когато тънък протяжен лай се вряза в нощта. Зукеро!

Явно го беше вързала някъде и офейкала, за да си спести обясненията, които неминуемо ми дължеше. А може би бандата й дебнеше наоколо с тежки чукове? Но ако искаха да ме пречукат, досега можеха да го сторят сто пъти!

Лаят идваше от най-далечното крило. Изпочупените прозорци се зъбеха с острите си стъклени зъбци. Входът зееше. Личеше си, че е бил закован, но дъските бяха изкъртени, най-вероятно от местните ловци на духове. Отвътре продължаваше да се носи остра болнична миризма. Ритнах, без да искам, някаква ръждясала подлога, която издрънча оглушително върху циментовия под. Зукеро ритмично пролайваше. От дъното на коридора се процеждаше слабо оранжево сияние като дим...

Кандилата бяха подредени в кръг - трябва да имаше поне трийсетина. Течението люлееше пламъчетата им, създавайки усещането, че стените на помещението се огъват. В центъра на кръга беше поставен средноголям кашон.

„Откачени копелета!“, изругах полугласно.

Отвътре долетя сърцераздирателен лай. Обзеха ме най-мрачни предчувствия. Представих си, че са му отрязали ушите или нещо подобно. Прекрачих кандилата и посегнах да отворя кутията.

- Стоп! - прогърмя зад гърба ми.

По стените затанцуваха огромни сенки с фуражки.

- Пипнахме го, сър!

- Така изглежда... - разпознах гласа на сержант Зоненфелд.

- Назад! Отстъпи!

Под носа ми щръкна дебело, сиво дуло, ухаещо на смазка. Някой изви назад ръцете ми. Студените скоби на белезниците щракнаха около китките ми.

- Казах ли ти, че ще те държа под око! - Зоненфелд размаха пръст пред лицето ми. - Какво се канеше да направиш, а?

- Да го върна на стопаните му, естествено!

- Сър, вижте какво намерих! До кутията беше!

Като го държеше с носната си кърпичка за края на дръжката, единият полицай повдигна от земята огромен черен сатър.

- Това е постановка, не виждате ли! - извиках.

- Да, бе, вярвам ти! - изсумтя Зоненфелд. - И по една случайност днес изтича срокът на ултиматума... Как щеше да им го върнеш? Без крака? Без глава? Но преди това щеше да го принесеш в жертва, нали? Знам всичко! Не отричай! Прочетох в интернет за мръсните ви български обичаи. Връзвате нещастните животни и ги въртите, кой знае какво още правите... Проклети езичници! Може да си изпълнявате гнусните ритуали във вашите планини, но не и тук. Америка е християнска страна, синко. Не режем кучета, нито ги ядем, нито гадаем по вътрешностите им. Тук - тропна с крак - вярваме само в Исус Христос! Чувал ли си за Исус? И да не си чувал, в затвора ще чуеш! Пол, прочети му проклетите права и да се махаме... - нареди той на един от хората си. - И като си помисля, че заради този канибал вдигнаха цяла стачка! Ха-ха, ще ми се да им видя утре физиономиите на тези синдикалисти...

Двама от полицаите вече бяха отворили кашона и се взираха вътре с изблещени погледи. Зукеро не спираше да пищи.

- Абе, няма ли да млъкне това лайно! - избухна Зоненфелд.

- Сър, боя се, че това не е кучето, което търсим... - плахо рече единият.

- Какво!?

Мъжът бръкна в кашона и измъкна пухкава играчка.

- Хитро! - отбеляза другият, като извади на свой ред малък диктофон.

Той натисна копчето и лаенето секна.

Изведнъж стана много тихо, докато радиостанцията на Зоненфелд не започна да пращи. Той откачи рязко слушалката, идентифицира се, понечи да каже нещо, но го връхлетя поток от думи. Впоследствие изражението му няколко пъти се смени, деградирайки до физиономията на - както е прието да се изразяват в напредничавите страни - mentally deprived.

Колегите му го гледаха с любопитство.

- Йенс са се обадили в полицията преди малко... - неохотно измърмори той. - Някой е оставил Зукеро във фоайето на сградата им.

По китките ми още личаха следи от белезниците, но видът на Зоненфелд в този момент компенсираше всички незаслужено понесени страдания. Целият му добре подреден сюжет беше рухнал. Рисърчът в интернет - отишъл нахалост. Ако беше взел подкуп, за да дискредитира хората на каишката чрез мен, сега трябваше да го връща. Изглеждаше не просто препикан, а наквасен, сякаш цяло стадо слонове се беше облекчило върху него на излизане от горския пъб. Останалите четирима полицаи го наблюдаваха със съжаление, примесено с колегиално злорадство.

Някакъв червен запъртък се беше намърдал на мястото ми за паркиране, оставяйки по три метра празно от двете си страни. Късметът ми явно си имаше граници. Успях да сместя Голямата бяла лейди чак в долния край на улицата. Сега, когато бях наясно с цената й, фактът, че нямам застраховка, все повече ме тревожеше. Макар че на фона на цялата бъркотия това си бяха бели кахъри. Върнах се пеша до входа, подрънквайки с ключовете, когато вратата на малката кола се отвори.

- Енгъс!

- Ти!? - заковах се на място; не можах да я позная веднага, беше съвсем късо подстригана. - Какво става, по дяволите?

- Всичко ще ти обясня...

Фиона-Даян чевръсто се измъкна навън и се шмугна в сянката на входа.

- Може ли да се качим у вас?

- Да, разбира се, естествено... - побързах да отключа.

Тялото й излъчваше нервна топлина, примесена с миризма на лека парфюмирана пот. Носеше черната си ленена рокля с дълга цепка и някакви плоски сандали с връзки до коленете. Чак сега забелязах, че на врата й беше татуиран малък ключ.

Тя се тръшна в червеното кръгло кресло, после се изправи и закрачи напред-назад из стаята.

- Виж, знам, че си ми бесен, и с право! Но нямаше никакъв друг начин. Искаха от мен да те примамя на онова място, за да те натопят, че ти си откраднал кучето и се каниш да го ликвидираш. Целта им е да компрометират стачката и новия синдикат. В интерес на истината, изобщо не ми пука за хората на каишката - ама че тъпо име! -но за нищо на света не исках ти да пострадаш. Затова измислих тази комбинация. Иначе никога нямаше да ми дадат Зукеро!

- Прецакала си собствената банда! Заради мен?

- Всъщност... - тя отметна, по навик, несъществуващите си кичури - и заради мен самата!

- И какво ще стане сега? - попитах с лошо предчувствие;

- Отде да знам! Нямам намерение да се връщам при тях. Отдавна исках да го направя, но сякаш ми липсваше достатъчно мотивация... Имаш ли нещо за пиене?

- Ннне - тъжно поклатих глава, после се сетих за бутилката в камерата и добавих още по-тъжно: - Само саке.

- Какво му е на сакето?

Не беше сега моментът да тръгна да й обяснявам. Извадих заскрежената бутилка - не бях успял да изпия и една трета! - и напълних две високи чаши за вино. Струваше ми се някак по-пивко така. Чукнахме се.

- Прилича на водка - взря се тя в бистрата течност и докато звънът на чашите още отзвучаваше, я изпи на един дъх.

- Добра стратегия! - последвах примера й.

Сакето хваща бавно...

Притеглих я към себе си и я целунах. Нямах представа какво толкова я привлича у мен и дали няма пак да ми извърти някой гнусен номер. Но засега въртеше само езика си, при това майсторски.

- Последно коя си сега? Фиона или Даян?

- Даян - рече тя, като опря чело на рамото ми. - Това е истинското ми име, но ако не ти харесва...

- Става, става! - прокарах пръст по татуирания ключ на врата й.

Тя протегна чашата си. Сипах й. Помоли ме да загася лампата и седна на дивана. Опитах се да сваля роклята й, но тя като че ли не беше съвсем навита, не и на този етап, макар че пусна ръката ми да пропълзи чак до дъното на бикините й. Беше направо-не-е-истина колко гладка отдолу... Помогна ми да ги изтегля, повдигайки леко задника си. Избутах краката й назад. Отворите ѝ цъфнаха под тънкия мерник на пубиса като цеви. Изучавах ги все по-отблизо, докато усетих някаква тъпа болка между очите. Спомних си старата арабска пословица, че който много се взира във вулвата на жената, има опасност да полудее. Или да ослепее? А може би и двете.

- Какво гледаш, Енгъс? - долетя разтревоженият й глас.

- Слушам... - направих се на интересен.

Даян прихна:

- И какво ти казва?

- Ела, изяж ме!

Но всъщност тя ме изяде. Стените на бедрата й се отдръпнаха и полетях в черната й женска вътрешност като лястовичка от хартия.

Събудих се на друга планета. Имах чувството, че някакъв вагон с вторични суровини се е откачил от композицията на живота ми и завинаги е останал в тунела на нощта. За пръв път, стори ми се, долових шумоленето на растенията във вътрешния двор. Бях забравил да спусна щорите и ярката дневна светлина наводняваше стаята. Матракът беше хлътнал от лявата ми страна, обърнах глава: изпод чаршафа се подаваше гладко бяло рамо. Надигнах се на лакът и разгледах спящия й профил. Ухото й беше изящно очертано, върху челото й блестеше тънък гланц от пот. Прииска ми се да видя цялото й тяло и лекичко издърпах чаршафа, откривайки постепенно гърба, ханша, задника и бедрата й...

Тялото на Даян беше осеяно с белези.

Тънки бледи ивици с неправилна форма като инкрустации върху стъкло. Не можах да се въздържа да ги докосна. Ръбовете им бяха грижливо ошлайфани. Плътта й беше гладка, сякаш мината на струг. Тя се размърда и завъртя глава, преди да успея да я завия отново. Тежкият й премрежен поглед мина през мен.

- Е, какво, ужасен ли си?

- Не - казах. - Изобщо не са страшни.

Целунах я по хълбока, следвайки линията на белега.

- Спести си комплиментите! - тя смръщи вежди.

- Какво ти се е случило?

- А теб какво те интересува?

Измина почти минута. Тя придърпа чаршафа към гърдите си и намести възглавницата под гърба си. Плоското й бедро остана да стърчи навън.

- Разкажи ми! - настоях.