Черната кутия

29. АНГО

Върху предното стъкло танцуваха две пчели. Слънцето проблясваше иззад листата. Бутилката стърчеше в скута ми като еректирал пенис. Беше празна. Разтърках схванатия си врат и излязох навън. Шосето беше все така пусто. Изпиках се в храстите. Нямах особен избор, освен да потърся населено място. Заключих колата и тръгнах по пътя.

Още на следващия завой, не бях вървял и пет минути, се откри широка поляна. От дясната страна имаше малка бензиностанция с три или четири яркочервени колонки. Изникна толкова бързо, почти като видение, че замръзнах на място. Полегатите, изгорели от слънцето треви леко се вълнуваха, вплели в себе си шарките на полските цветя. Малко зад бензиностанцията се издигаше дървена къщичка, опасана от веранда с мрежа против комари. До нея беше паркиран стар олющен пикап. Докато вървях към колонките, установих, че ме завладява странно безпокойство. Цялата канава на пейзажа сякаш невидимо вибрираше, пропускайки ме в себе си.

Никой не излезе да ме посрещне, като изключим черното рунтаво куче, което изпълзя от колибката си и ме изгледа смръщено. Поспрях, но забелязах, че е вързано, и продължих. J. MORENO’S GAS STATION, пишеше с изтрити букви над барачката. Вътре имаше огромен стар касов апарат, няколко рафта с автомобилни аксесоари, неизменните кендита, шкаф с безалкохолни и бира.

- Търсите ли нещо? - прозвуча зад гърба ми.

Мъжът ме изучаваше съсредоточено през дебелите си очила. Беше на години, побелял, но още як. Тирантите повдигаха работните му панталони чак до пъпа. Носеше чиста памучна риза без яка и високи бензинджийски обувки. Гладко избръснатото му лице ухаеше на одеколон. Разпознах сладникавата жилка на Old Spice. Баща ми слагаше същия.

- Закъсах с колата.

- Аха - кимна той. - Искате ли да ви изтегля?

- Ннне. Мисля, че останах без бензин...

- Е, случва се. Наоколо няма други бензиностанции. Носите ли си туба?

- Туба ли? - глупаво повторих. - Нямам туба.

Сетих се за шишетата, които бях изхвърлил в гората. Можех да изтичам да взема някое, но той измъкна тенекиена лейка с дълъг чучур.

- Мисля, че ще свърши работа - откачи маркуча и невъзмутимо я напълни. - Да ви закарам ли?

- Благодаря - казах съвсем замаян, - но съм спрял на пет минути оттук. Късмет! Ако знаех, че толкова наблизо има бензиностанция, нямаше да спя в гората. Сега се връщам...

- Спали сте в гората? - леко се обезпокои той. - Това никак не е разумно!

Крачех бързо, лейката се удряше в крака ми, бензинът плискаше.

Не знам откъде ми хрумна, че този непознат мъж може да е татко. Често съм си представял как живее някъде на майната си, може би точно край такъв малък път, под чуждо име и се занимава с нещо съвършено различно, съвсем обикновено като това, да налива бензин. Никога обаче не съм се замислял как би изглеждала срещата ни. Какво казвам аз? Какво казва той?

Татко, това би могъл да бъде татко, въртеше се в ума ми...

Развъртях капачката на резервоара с несигурни пръсти и излях вътре съдържанието на лейката. Около три литра. Обзе ме силно желание да се метна в колата и да отпраша накъдето ми видят очите. Но нямаше да стигна далеч...

Не можех да избягам!

Заварих го до една от колонките с ръце в джобовете. Май не страдаше от липса на свободно време. При вида на колата по устните му пробяга усмивка. Плъзна длан върху калника и го натисна.

- Как е красавицата? Държи ли се?

- Не знам - свих рамене. - Имам я едва от вчера.

Направи ми знак да вдигна капака. Двамата се надвесихме над мотора. Гледката не беше обещаваща.

- Хъм, явно отдавна никой не е бъркал тук...

Кимнах, взирайки се в ръждивите опушени дебри.

Всъщност използвах случая да изследвам лицето му отблизо. Но не откривах особена прилика с баща ми. Той изтегли пръчката на маслото, огледа я критично и ми я тикна под носа. В самия й край висеше мазна черна капка.

- Пак добре, че ти е свършил бензинът! Иначе двигателят като нищо щеше да блокира. Охо, и вода нямаш...

- Така ми я дадоха! - рекох предизвикателно.

Мъжът избърса ръце в парцала, който извади от джоба си, и погледна часовника си.

- След малко ще дойде помощникът ми, Езра Паунд. Той е по техниката. Аз водя сметките. Разбрах, че си имал трудна нощ... Сигурно си гладен и искаш да се измиеш? Ела с мен!

- Добре - кимнах автоматично.

На терасата имаше няколко плетени стола и масичка. Той влезе в къщата, чух го да казва нещо, после се върна и ме попита какво ми се яде. Ами, каквото има, свих рамене. Окей, рече, ще ти направим сандвич. Кафе? Да, да, кафе ми се пиеше. След малко се появи висока, сравнително млада жена с червеникава вълниста коса и лятна рокля на цветчета. Боса.

- Дейна - представи я кратко той, без излишни обяснения.

- Hi, Hi! - прозвъня гласът й.

Връхчетата на гърдите й бяха наболи през тънкия плат.

Тя сложи пред мен сандвича, съставен от две препечени филийки с шунка и сирене, и чаша портокалов сок. После донесе и каната с кафето. Докато дъвчех, си мислех: добре се е уредил, хитрецът! Чудех се, няма ли да изскочи и някое хлапе отнякъде за капак на идилията. Но не изскочи.

Бяхме само двамата.

Изведнъж сякаш лек повей набразди лицето му и размести чертите му едва доловимо. Може и да беше просто оптическа измама, причинена от някое облаче, минало пред слънцето. В този миг обаче адски ми заприлича на татко. Помислих си, какво ще стане, ако се разплямпам на български? На бащин език, както се казва. Обаче ужасно се страхувах, че той няма да ме разбере или още по-лошо, ще се престори, че не ме разбира. Не смеех да сторя нищо, което би могло да развали магията. Толкова ми харесваше да седим на терасата заедно, да пием кафе и да го гледам - спокоен и отпочинал, излекуван от цялото си минало, включително от мен! Нима можех да му се сърдя?

- Откога... живеете тук? - попитах предпазливо.

- Десет години. Преди това доста скитах. Не е лесно да намериш място, където можеш да се установиш завинаги.

- Не е лесно - съгласих се.

- Наоколо живеят предимно квакери. Добър народ са... Винаги можеш да разчиташ на тях, ако ти се наложи.

- И аз съм чувал добри неща за тях.

- Хоръс Лот например прави страхотен ейл. Квакерите по принцип са въздържатели, но от време на време... - кле-пачът му съучастнически потрепна. - Не са чак такива фанатици, искам да кажа. Ето, че помощникът ми дойде. Езра!

Той стана и бързо закрачи към бензиностанцията, където се мотаеше някакъв младеж с килната наопаки оранжева шапка.

Отвориха капака на двигателя и баща ми започна да му обяснява нещо. Дейна излезе на терасата с неуловими стъпки и ме попита искам ли още нещо. Благодаря, казах. Трябва да беше над 40, но изглеждаше доста по-млада. Имаше тъмнозлатист тен. Хрумна ми, че може би е с някаква циганска жилка. Къде ли я беше забърсал? Мозъкът ми вече напасваше детайлите на цялата легенда. Имах обяснение за всичко. Само за нея - не!

Когато се върна, цялата му прилика с баща ми се беше изличила.

- Искаш ли да ти покажа езерото? - подхвърли.

Последвах го. Минахме зад къщата и се спуснахме по пътеката през гората. След около петнайсет минути езерото проблясна между дърветата. Брегът бе покрит със ситни камъчета. Пътеката водеше към малък кей, за който беше привързана бяла моторна лодка с висока палуба.

„Грейс“, пишеше отстрани със светлосини букви.

- Твоя ли е? - погледнах го.

- Аха - кимна с отсянка на гордост.

- Явно добри пари падат от тази бензиностанция - подхвърлих.

- Вървеше заедно с къщата. Иначе имам и други доходи. Консултирам от време на време разни компании. Бензиностанцията ми е повече като хоби. Помага ми да се интегрирам, ако разбираш...

Той се прехвърли чевръсто на палубата.

- Какво ще кажеш да направим едно кръгче?

Той освободи въжетата, свали брезентовия калъф от кормилото и запали двигателя. Лодката плавно се отле-пи от кея. Застанах до него на издигнатия мостик. Вятърът задуха право в лицата ни.

- Точно на 65 градуса западно, от другата страна на езерото се намира градчето Кобург - подхвана той. - Марината е много приятна. А в центъра има слънчев часовник. Там срещнах Дейна, преди седем години...

Върхът на лодката леко се издигна, от двете му страни започнаха да излизат бели вълнички.

- Стоеше на пристана, втренчена в посоката, откъдето идвах - продължи баща ми. - И тогава разбрах, че уединението, в което живеех от няколко години, скоро ще приключи. Тя е от жените, които не задават въпроси. Просто се качват в лодката ти. С такъв човек всеки ден животът започва отначало...

Носехме се по гладката повърхност, докато линията на брега се разтопи в синкавата мараня. Той изключи мотора, потъна в махагоновата вътрешност на лодката и се върна с две изпотени бутилки бира с черен етикет, Хорас Лот.

„Наздраве!“, шишетата изтракаха.

- Ами ти, синко, с какво се занимаваш?

Добре ли чух? Нарече ме son! Отблясъците на водата играеха по лицето му и приликата с баща ми отново започна да изплува на повърхността. Нямах кой знае с какво да се похваля, освен че бях спечелил зелена карта от лотарията, макар и заслугата да не беше изцяло моя. Нещо се отприщи в мен и заразказвах: за издателството, което беше фалирало, за жена ми, с която се бях разделил, и за кученцето, което бях изгубил. Последното като че ли щеше да ми докара най-много главоболия... Той ме слушаше мълчаливо.

- Всичко ще се оправи, повярвай ми.

Изрече го сухо, без да ме поглежда, после вдигна празното шише.

- Бива си я, нали?

- Да, добра е... - съгласих се.

- Май е време да се прибираме.

Качи се отново на руля и запали мотора.

На бензиностанцията чакаше полицейска кола. Висок, мрачен тип със значка на елека смучеше безалкохолно, облегнат на капака. Дейна беше излязла на верандата и го гледаше с безпокойство.

- Good day, мистър Ексман! Как си? - мъжът докосна ръба на шапката си.

- Здрасти, шерифе! Хвала на бога, добре сме!

- Някой е изхвърлил боклуците си край пътя. Чудя се кой ли може да е?

Тясното му сбръчкано лице се обърна към мен.

- Той е мой гост! - Ексман пристъпи напред, сякаш за да ме защити.

- Ако ще остава, трябва да го регистрираш. Знаеш правилата, нали? След онова, което се случи... Трябва да сме нащрек.

- Не, не, няма да остава! - прекъсна го Ексман. - Просто минава. Сега си тръгва! Езра, готова ли е колата?

Младежът излезе от барачката.

- Сменил съм маслото и филтъра, шефе. Налях му и вода.

- Напълни ли резервоара?

- Догоре, шефе! - той ми подхвърли ключовете.

- Хубава кола... - отбеляза шерифът по-сговорчиво.

- Нали ще му покажеш как да излезе до магистралата за Ню Йорк? - делово се намеси Ексман.

- Няма проблем. Ще го заведа до моста. Оттам е лесно.

- Е, чу ли? Карай след него! - рече мъжът, когото наричаха Ексман, и ме тупна по рамото.

Дейна продължаваше да стърчи на верандата. Махнах ѝ. Тя се усмихна, както ми се стори, с облекчение и на свой ред ми помаха. Сетих се, че още не съм платил, и извадих портфейла си.

- Колко ви дължа, сър?

- Нищо, синко! Хайде тръгвай! - стори ми се изнервен.

- Боклуците, Ексман! - напомни му шерифът, преди да седне в колата си. - В твоя парцел са!

- Не бери грижа, ще ги съберем! - извика мъжът, после се обърна към мен и неочаквано изтърси: - Намери си жена, която ще скочи в лодката ти, без да задава въпроси, и ще бъдеш щастлив...

- Довиждане - казах на чист български.

Дойде ми изведнъж. Не знам какво очаквах, че ще се случи. Струваше ми се, че произнасям магическа дума, заклинание, което ще отключи някаква скрита врата. Нещо като „Сезам, отвори се!“. Очаквах сърцето му да се пропука и отвътре да потече, да избие като дълго затискан извор... Какво, по дяволите?! Реката на бащиния език, понесла спомени, сълзи, сополи...

Очите му строго се събраха. Клизма? Това ли се опитваш да ми сториш, синко? Душевна клизма? Няма да стане!

Малко преди стария железен мост колата на шерифа отби встрани. Той подаде ръката си от прозореца и посочи напред. Отдолу течеше бавна, очевидно дълбока, зеленикаво-черна река. Щом стъпих на моста, почувствах как нещо ме изтегли напред като платформа на бърз влак, прелетях между пръчките на металната конструкция и се намерих отвъд.