Черната кутия

40. АНГО

Измина близо час и никой не се появяваше: нито Мерл, нито брат ми, нито псетата. Ставаше ми все по-криво. Бях довлякъл хаоса в подредената къщичка на Нед. Колко неща се бяха променили оттогава! Не само в личен, но и в обществен план. Стачката на кучешките разводачи беше разлюляла дори борсовите индекси! И кой стоеше в дъното на всичко това? Един малък българин, който се бе вмъкнал в Голямата Ябълка и дълбаеше напосоки като заблудено червейче, търсейки семката на американската мечта...

Не знам дали не сбърках, като разказах на Нед за срещата ми с Ексман на бензиностанцията. Винаги съм смятал, че той е наясно със себе си по този въпрос. Още от мига, когато черната кутия беше дошла по пощата. Никога не се е колебаел да приеме истината, че баща ни е мъртъв. Това като че ли му беше помогнало да порасне. И да живее по съответния начин, като голям човек. Да не хленчи, да разчита само на себе си и да върви напред. Резултатът беше налице. Той е завършена личност. Докато аз така и не успях да го погреба. Все ми се струваше, че ще изскочи отнякъде. Усещах присъствието му дори още по-натрапчиво отпреди. Уповавах се на авторитета му. Търсех одобрението му за щяло и нещяло. Цели петнайсет години, през които сякаш отказвах да порасна. Като всички останали в родината. Комунизмът беше погребан официално. Но никой не искаше да повярва, че наистина е умрял. Продължаваха да се озъртат. Хем помени правят, хем свещи за здраве палят.

„Ама къде се дяна тоя Нед, по дяволите!“, започвах да нервнича.

Хубаво си мислех да замина някъде другаде. По-далеч от всички бащи! Вместо това, налапах въдицата още по-дълбоко. Дори формално вече бях под попечителството на брат ми, който беше гарантирал пред емиграционните власти, че ще ме поеме, докато си стъпя на краката. Да ме поемел! Сякаш съм невръстен... Когато ме посрещна на летището, прегърнахме се, метнахме багажа в огромното такси и се запровирахме през трафика, а чудовищните конструкции на мостовете се източиха пред погледа ми, изведнъж осъзнах, че съм пристигнал там, където баща ми трябваше да ме чака преди 15 години. Че това е пътуването, което смъртта му беше отложила.

Смъртта, която упорито отказвах да приема.

Тъкмо се канех да звъня на Нед, когато малката червена Nokia на Даян завибрира на пожар. Бях забравил да я върна на Мерл, за което не съжалявах ни най-малко, и в момента я използвах като средство за връзка с брат ми. Чудех се дали ситните камъчета, инкрустирани в панела, струват нещо...

- Пич! - долетя гласът му. - По петите съм му, бързо тръгвай!

- Какво става, къде си?

- В едно такси. Пресичаме Харлем Ривър по моста Вашингтон. Той се движи с купъра на Даян. За малко да ме прекара! Насочваме се към Бронкс.

- Как да стигна дотам? - паля трескаво.

- Излез на Бродуей и карай до 181-ва, завий надясно и все направо.

- А после?

- Ще ти звънна...

Не ме е лъгала интуицията значи. Копелето сигурно имаше причина да се измъква по този начин. Да видим къде си я скрил, мръснико! Какво си мислеше? Че ще махна с ръка и ще се пръждосам? Няма да стане. Не можех да приема, че просто се е изпарила от живота ми. Така както се беше изпарил татко. Губиш го изведнъж, сякаш е пропаднал в дупка. Това е, край! Животът продължава. Дори да повярваш, един ден призраците ще се събудят. Не исках да срещам повече призраци! Щях да отида до края на дупката и да надзърна вътре.

Каквото и да имаше там.

Мостът над Харлем Ривър е доста безличен за разлика от стоманения звяр, опънат над Хъдзън. Отсреща се разкрива безрадостният пейзаж на Бронкс. Нямах идея накъде да продължа и благоразумно отбих на една бензиностанция.

Брат ми се обади след няколко минути.

- Къде си?

Казах му, че съм минал моста.

- А ти къде си?

- Около Мот Хевън...

- Не ми говори нищо! - прекъснах го.

- Карай на юг по шосе 87.

- Май съм го подминал... - отбелязах, озъртайки се.

- Ами обърни.

- Не може.

Последва кратка консултация, предполагам с шофьора на таксито.

- Добре тогава, мини отгоре. Качи се на 95 и карай все направо до Уест фармс, после дай на юг по Брукнер Авеню. Ние идваме отдолу.

Отгоре, пък отдолу... Може би щеше да бъде най-разумно да ги изчакам да стигнат донякъде и тогава да отида. Въпреки това изпълних добросъвестно указанията. Магистралата пресичаше целия Бронкс. Около Уест фармс обаче се замотах. Влязох в някакви въртележки и съвсем му изгубих края. Когато най-сетне се измъкнах, вече пердашех по някое си Тремонт Авеню и тогава брат ми отново позвъни.

- Чакам те на ъгъла на 141-ва и Локуст Авеню.

- Къде е това, по дяволите? - изпъшках отчаяно.

- Порт Морис - произнесе ниско той. - 141-ва е пряка на Брукнер. Завиваш надясно... Сори, наляво, към брега. Много е просто!

- Там ли е клиниката?

- Аз съм там. Чакам те. Побързай!

Имаше нещо в гласа му, което ме изпълни с мрачни предчувствия.

Направих справка за курса на първата бензиностанция. Навъсеният пуерториканец категорично отказа да общува с мен, преди да се изръся седем долара за карта на Бронкс. Както предполагах, наложи се да мина обратно през въртележката, но този път като по чудо уцелих верния изход. Колкото по на юг слизах, толкова по-унил ставаше пейзажът. Мяркаха се разнебитени, опушени фасади, прозорци и витрини, заковани с шперплат, по които висяха прогнили чаршафи с надписи „For sale“. Димяха съмнителни инсталации с вид на фабрики за изгаряне на отпадъци. Хрумна ми, че никоя уважаваща себе си медицинска институция не би се установила сред тази постиндустриална пустош.

Локуст Авеню беше забутано в най-долния ъгъл на Бронкс. Последната улица от страната на Ийст Ривър, притисната между ред неугледни сгради и стена от грозни метални и бетонни заграждения, нашарени с апокалиптични графити. Зад тях надзъртаха корпусите на стари фабрики, складове, ръждясали кранове и цистерни, задръстили крайбрежната ивица. Във въздуха плуваше сладникава воня. На пресечката със 141-ва, в изтърбушено кресло дремеше сбръчкан старец с цвят на мушмула, стиснал в устните си крива черна пура.

От брат ми нямаше и следа. Нито от червения мини-купър.

Мина ми през ума, че може би не съм запомнил добре адреса.

В момента нямате връзка с този номер... информира ме безстрастен запис. Мамка му! Изчаках няколко минути, без да гася двигателя, и го набрах отново. Но резултатът беше същият. Реших все пак да проверя по останалите ъгли. Слязох десет улици по-надолу, подминавайки цяла галерия от образи, утаили се в дъното на социалната йерархия. После се върнах обратно. Старецът продължаваше невъзмутимо да мижи срещу слънцето, чиито лъчи вече едва прехвърляха оградата срещу него. Пробвах пак да се свържа с брат ми и отново се натъкнах на задгробния глас на механичния оператор.

Долавях стаената враждебност на улицата. Погледите зад блиндираните витрини на малките магазинчета. Някой беше запалил боклукчийска кофа, от която преливаше тежък жълтеникав пушек. Нямах особен избор. Излязох от колата и отидох до стареца. Не ми се струваше особено адекватен, затова се постарах да формулирам въпроса си пределно ясно и просто.

- Да сте видели, сър, голямо жълто такси, от което слиза млад мъж? Доста слаб...

Не ми отговори, само смукна дълбоко от пурата си. Но тя беше угаснала.

Тогава го попитах дали не е видял малка червена количка, от която слиза дебел възрастен мъж. Това, изглежда, му се видя адски смешно, защото прихна да се хили сипкаво и неприятно, оголвайки едрите си металически зъби.

Чак сега забелязах, че той всъщност беше тя.

Не знаех какво да правя. Да стърча по ъглите, ми се струваше безполезно и със сигурност не беше безопасно. Нямах идея какво се е случило. Премятах различни варианти в главата си, но никой не беше особено утешителен. Върнах се в колата и заключих вратите. Ако не се появи до половин час или не се обади, мислех си, ще викна ченгетата. Дано не е твърде късно.

И тогава го видях.

Белият пудел изникна сякаш изпод земята, изправи се пред колата и се втренчи в мен. След като се увери, че е привлякъл вниманието ми, изприпка до оградата от другата страна на улицата, клекна на задните си лапи и отново ми хвърли дълъг тревожен поглед. Беше снежнобял с бухнала козина като пухче и топли розовеещи очи. Пуделът на Даян, хрумна ми! Не, глупости! Нима отново щях да ѝ се вържа на измишльотините?

Псето обаче си кесеше до оградата, върху която грееше гигантско изображение на индиански вожд. Чакаше ме, при това доста нетърпеливо, ако се съдеше по мърдането на ушите. Добре де, промърморих, идвам, идвам... Не ми пука кой си, само ме заведи! Заключих колата и го последвах.

Чак сега забелязах голямата метална порта, замаскирана под графитите. Отстрани зееше тесен процеп. Пуделът скочи вътре. Пратих прощален поглед към Голямата бяла лейди. Не бях сигурен, че като се върна, ще я намеря отново. Ако се върнех въобще...

Посрещна ме остър грак. Десетина сребристи гарваноподобни птици бяха накацали от другата страна на оградата като стражи. Широка алея от изметнати бетонни плочи водеше към изоставен пристанищен терминал. Кучето изтича напред, обърна се и излая почти беззвучно. Тръгнах след него.

Червеното бижу на Даян лъщеше в подножието на камара от ръждясали контейнери, струпани край брега. Недалеч беше паркиран очукан микробус. Няколко птици прелетяха над главата ми, огласяйки околността с тежкия си грак. Арката на стария кран, обкрачила полуразпадналия се кей, беше побеляла от изпражнения. Пуделът се стрелна под нея и заподскача по изгнилите подпори, които стърчаха от водата. Застана на края на кея, изджафка три пъти и се разсея във въздуха като облаче бяла пара.

Отсреща лежеше малко островче, обрасло с гъста гора. По-голямата част от него вече тънеше в сянката на късния следобед. Внезапно между дърветата проблесна самотен прозорец. Присвих очи и различих контурите на голяма кула от червени тухли, обляна в последния сноп лъчи, пробил сгъстяващите се на хоризонта облаци.