Черната кутия

11. АНГО

- Мистър, мистър! - застигна ме звънък глас.

По алеята се носеше тънкокрако създание в бяла рокля на големи черни точки. С една ръка придържаше енигматичната си капела с вълнообразна периферия, а в другата стискаше каишката на дребна гладка хрътка с лилав оттенък. Шапката скриваше очите й. Под нея пламтяха сочни оранжеви устни.

- Видях всичко! Опитаха се да ви унизят, но вие им се подиграхте. Дори не се усетиха... Как ви хрумна наистина?

Примижах. Слънцето блестеше зад нея. Видях, че има лунички, а косата й беше червеникава. Носеше слънчеви очила.

- Кое?

- Ами това, с банкнотата. Вчера...

Усмихнах се.

- О, просто нямах друго подръка.

- Не, вие направихте стейтмънт.

- Виж ти. Какъв?

- Срещу системата.

- Хъм...

- Възхищавам ви се. Вие сте смел човек.

Тя протегна ръка. Беше мека, но отвътре сякаш имаше скрита пружина. Ноктите й бяха лакирани в същия цвят като устните и косата й. Задържах я, колкото се може по-дълго.

- Фиона Игълтън - представи се тя.

- Анго.

- Откъде си, Енгъс? - неизменният въпрос.

- Bulgaria - неизменният отговор.

- Аз пък съм от Бруклин.

Междувременно Зукеро и малката хрътка бяха започнали интензивно да си душат задниците, излъчвайки мощен поток феромони.

- Лили, я се дръж прилично! - задърпа я тя, но каишките се бяха оплели.

Наведохме се почти едновременно, за да ги оправим. Очите ми потънаха в дълбокото деколте, което, стори ми се, стигаше чак до пъпа й. Тънка черна ивица свързваше дантелените полукълба на сутиена й. Огледах се в очилата й. Мисля, че разбра какво съм видял, но не личеше да се тревожи особено.

- Как се казва?

- Зукеро.

- Твой ли е?

- Ами... - загриза ме честолюбие. - На брат ми.

Пинчерът пролая злобно, сякаш за да ме опровергае.

Минахме покрай паметника на някакъв воин с меч и

потънахме в сенките на алеята, която се спускаше към Пето Авеню. На изхода дебнеха петима азиатци със сгъваеми столчета, напомнящи триножници, и предлагаха точков масаж на главата срещу десет долара. Имаше ги по всички краища на парка, но досега не бях виждал някой да се подлага на подобна процедура.

- Опитвала ли си? - кимнах към мъжете, подредени в редичка.

- О, никога не го прави! - сграбчи ме тя за ръката. -Могат да те препрограмират...

- Моля? - повдигнах вежди.

- Тези точки - шепнешком поде тя - са като бутони, свързани директно с мозъка. Ако знаеш къде да натиснеш, можеш да промениш съзнанието на някого. Ако натискаш произволно, може да го объркаш генерално.

Хвърлих поглед към жълтурковците, които се усмихваха, както вече ми се струваше, подмолно и ми махаха: заповядай, сър, само десет долара.

- Един човек - дъхът й галеше ухото ми - седнал при някакъв азиатец да му направи масаж на главата и после не си спомнял нищо. Нито как се казва, нито къде живее, нищичко! Приятелите му го видели да работи в някакъв китайски ресторант, но той изобщо не ги познал. Живеел в кухнята и се хранел с остатъците. Като зомби. Друг пък го програмирали грешно и той насякъл жена си на парчета. Всъщност трябвало само да обере кварталния супермаркет и да им донесе парите...

- И защо ги оставят да вършат това под носа на всички?

- Има толкова програмирани ченгета като онова...

- Виж... - спомних си старата поговорка, че желязото се кове, докато е горещо. - Какво ще кажеш някоя вечер да излезем да пием заедно по едно, а?

- Ами - поколеба се тя, облиза горната си устна като дете, което се кани да престъпи някаква забрана. - Защо пък не... Кога?

- Утре!

Тази моя напористост май не й се поправи, тя сви устни и изсумтя, че за утре вече имала нещо... Разбрахме се за петък. И понеже не ми хрумваше нищо конкретно, тя поде инициативата:

- Има едно място. Казва се „Артърс“, до Гринуич Вилидж, на Лерой Стрийт... Малко е забутано, но ще го намериш. Обичаш ли джаз?

- Обичам - закимах.

- Нали няма да вървиш след мен?

- Моля? - облещих се. - На такъв ли ти приличам? Хайде, пич! - обидено подръпнах каишката.

Влачех се унило по алеята, като се стараех да мисля за по-приятни неща. Зукеро ситнеше пред мен, когато отно-

во налетях на Сретен с неговата глутница. Загореният му череп лъщеше от пот.

- Здраво, друже! - махна ми.

- Здраво.

- Как е?

- Па, бива - кимнах, после се сетих, че трябва да му благодаря.

- Абе, трябва да си помагаме... - той избърса потта от лицето си. - Късмет си извадил с тая въшка! Тия моите ще ме разкъсат. Ебават ни тарифите, да знаеш. Ама ще видят те!

Забележката ме озадачи. Последвах го, като гледах да държа повереното ми псе настрани от страховитата му пасмина. След стотици, а може би и хиляди мили, извървени подир всякакви кучешки задници, Сретен беше установил една базисна несправедливост. Според него развеждането на по-едрите екземпляри би следвало да се таксува по-скъпо, тъй като се хабяла повече енергия. Твърдеше също, че трябва да се състави таблица с различни тарифи за всяка отделна порода. Идеята беше обсебила съзнанието му.

- Какво ще кажеш по въпроса?

- Има логика. Но трябва да се отчита и характерът.

- Хъм... - личеше си, че не беше мислил по този аспект на реформата.

- Има опаки животни. Има и кротки. Това не е свързано непременно с големината. Ако искате да бъдете прецизни, трябва да въведете индивидуален коефициент.

- Правилно! Ще се включиш ли в инициативния комитет?

- За какво?

- Профсъюзът не си върши работата. Освен това прибира комисионите от дистрибуцията на кучешката храна, а за нас остават само трохите. Мислим да направим нов.

- Имате профсъюз?

- Така наречените догстери. Мен ако питаш, са си живи рекетьори. Събираме се в четвъртък...

Не бях дошъл в Америка, за да ставам лидер на потиснатите кучешки разводачи от Сентръл Парк. Това беше временна работа и не следваше да се приема толкова насериозно или поне така смятах. Но не ми се щеше да го обиждам, фракцията, която ръководеше, изглежда, набираше сила.

- Виж... уважавам каузата ви - заусуквах го като български политик. - Обаче не ми се захваща с неща, които не разбирам докрай. Още съм съвсем пресен. Може би по-късно... На един следващ етап.

- Твоя работа - той ускори ход. - Не насилваме никого. И все пак ако размислиш... Събираме се в четвъртък, в осем вечерта на Поляната на дакелите.

- Поляна на дакелите?!

Сретен наби спирачки. Чак сухожилията му изпращяха.

- Sorry! Забравих, че си нов. Това е на наш език.

- Имате си език?!

- Нещо такова. Ще го усвоиш с течение на времето. Нали можеш да пазиш тайна? Наоколо бъка от шпиони. Освен ако и ти не си от тях...

Погледът му мина през мен като механичен трион.

- Глупости! Нямам си друга работа...

- Зад голямата бабуна при басейна. Минаваш под моста и свиваш наляво.

Псетата дружно опънаха каишки и го отнесоха, преди да довърши.