Черната кутия

27. АНГО

Всички пътища може и да водят до Рим, но до Ню Йорк са само няколко. И аз със сигурност не бях хванал никой от тях. Тази проста истина ми просветна заедно със синкавите отблясъци на светкавиците, давещи се в настъпващия от изток мрак. Бях минал от другата страна на дъжда. Луната се мъчеше да пробие зад облаците, осветявайки ръбовете им. Насрещното движение оредяваше.

Знак за бензиностанция на миля след изход номер 45. Дадох мигач и се престроих в дясната лента. За последен път бях мярнал надписа „Ню Йорк“ преди около час. Оттогава бях минал край много табели, чиито букви светеха все по-отчетливо в сгъстяващия се здрач. Всеки път намалявах, за да ги разчета, но имената не ми говореха нищо: Tuxedo, Katonah, Mahwah, Matawan, Towaco, Oradell, Boonton... Забелязах, че когато натискам спирачката, от предната част на колата се носи глухо стържене. Може би накладките се бяха изтъркали?

Под широката козирка на бензиностанцията ESSO струеше бледо сияние. Човекът зад касата ме изгледа с лека тревога, може би защото не бях спрял до никоя от колонките. Извадих миролюбиво картата и го помолих да ми разясни къде, за бога, се намирам и как да се добера до Ню Йорк. Беше объл бял мъж с червеникави неспокойни мигли.

-Доста е старичка... - измърмори той, разгъвайки страниците, които се отделяха. - Откъде идваш, приятел?

- Филаделфия.

- Ама и ти си се забил... - мъжът се почеса с малкия пръст зад ухото. - Виж къде си!

Вдлъбнатият му розов нокът издълба резка върху картата. Walton Bare Hills. Теглих мислено черта до Ню Йорк. Бях се отклонил значително на запад, към вътрешността на Пенсилвания. Повдигнах безпомощно рамене.

- Ако успееш да уцелиш Flat Bush Turnpike, ще излезеш на път номер 679, който ще те изведе на 87... Не, не го търси тук! Откриха го преди две години. Ама то и Devil Road не е отбелязан! Тц-тц-тц... Я по-добре вземи да си купиш нова карта - той се пресегна към стендъра с джунджурии, който се издигаше от едната страна на касата.

- Благодаря - казах малко рязко, - но ще използвам тази.

Ръката му се върна обратно.

- Е, ти си знаеш. Всъщност не е чак толкова трудно. Отклонението се намира малко преди Quakerstown. Гледай да не го сбъркаш с Old Mills Turnpike, че ще отидеш в Канада! - нокътят му отново се вряза в картата, изравяйки къса отсечка. - Ето така!

- Окей - закимах.

В магазина нямаше други клиенти и той излезе да ме изпрати. Хубава кола, подхвърли. Съгласих се. Можел, все така небрежно продължи, да ми даде 10 000 долара за нея. Спрях. 10 000 за кола на повече от двайсет години? Не го казах гласно, разбира се. Но щяха да ми дойдат предобре. От друга страна, ми стана жал. Чувствах, че няма да е редно да се разделям с нея толкова бързо. Sorry, викам, не се продава, спомен от баща ми. Не мога да ви дам повече, поклати глава той. Явно реши, че ще се пазаря. Не се продава, повторих.

- Ако размислиш все пак... - той извади от джоба си блокче с жълти листчета, надраска някакъв номер и името си: Marvin.

- Окей - взех го. - Ще имам предвид офертата ти.

- Красива кола - въздъхна Марвин и се върна зад касата.

Два часа по-късно продължавах да се нося по шосето без следа от окуражаващи знаци, отмерващи скъсяващата се дистанция до Ню Йорк. Стрелката на бензина беше паднала под нулата, макар че лампичката още не светеше. Може и да беше изгоряла, кой знае... Старата балканска пословица, че с питане се отива до Цариград, очевидно не беше валидна от тази страна на океана. Мародерът Варава беше пропуснал да ме осведоми колко харчи старата дама, но нямаше начин да е под 12 на сто. А може би повече? Обзе ме яд, че не съм напълнил резервоара догоре. В края на краищата това са стотина мили, мислех си. Но вече бях изминал почти триста. Напразно се озъртах за бензиностанция. На ти сега, циция такъв!

Моторът угасна изведнъж.

В един момент просто престанах да го чувам и вместо него през открехнатия прозорец нахлу шумоленето на високите дървета от двете страни на шосето. Колата продължи да се плъзга по инерция по нанадолнището. Отбих инстинктивно, за да не ме забърше някой профучаващ камион, макар че движението беше съвършено умряло. Предницата потъна в някакви храсти.

Е, казах си, дотук беше!

Звездите блещукаха над пътя между почти докосващите се върхове на дърветата. В топлата нощ невидима птица припяваше: ве-еех-ве-еех-ве-еех... Известно време въртях глава в двете посоки, но отникъде не изскочиха фарове. Постепенно се примирих, че ще ми се наложи да прекарам нощта тук. Отворих багажника, където се валяха куп безполезни вехтории: пукнато странично огледало, парцали, шишета, стари вестници, включително чифт маратонки в процес на фосилизация. Заех се да разчиствам боклуците на Варава, без да се замислям особено за екологичните последствия. Сигурно от нерви. „Вееех!“, особено пронизително изпищя птицата. Струваше ми се, че е кацнала над главата ми. В бутилката Джим Бим имаше към три пръста кафява течност. Подсвирнах от щастие. Знаех си, че ще изкопая нещо! Отпуших я, помирисах я - това беше. Теглих една глътка. „Вееех!“, обади се пак птицата. „Вееех и на тебе, птицо!“, отвърнах й. Давах си сметка колко абсурдно звучи, но изведнъж си помислих, че тази бутилка може би е останала още от баща ми... Хлопнах капака на багажника и се изтегнах на предната седалка, като оставих вратата отворена. Уискито мазно течеше в гърлото ми, без да го изгаря. Беше наистина отлежало. Пресегнах се и включих радиото. Шумотевица изпълваше ефира накъдето и да завъртя копчето. Тъкмо реших да се откажа, когато се натъкнах на ясен мъжки глас. Заслушах се. Бавно и тържествено, сякаш обявяваше номинациите за Оскар, някой четеше Светото писание: