Черната кутия

18. НЕД

Трийсетина мрачни сънени индивиди ме фиксират със зачервените си очи. Мъжете са насядали по стъпалата. Над тях се извисява шестетажна сграда, увенчана с разкрачени букви - БОРГРУ. Фасадата е ремонтирана, облечена със синкави светлоотразяващи стъкла и окичена с климатици като коледна елха. Върху зелените площи отстрани са опънати десетина палатки с избледнели от слънцето цветове. Мотаят се жени. Сгъваеми столчета и маси, примуси, импровизирана чешма от бидон. В земята са побити транспаранти с надписи:

На едно дръвче се вее огромен картон, където е изложена цялата история на конфликта. Под него седи ветеран с каска и събира подписи. Но тетрадката е почти празна. Управлението се намира встрани от оживените потоци. В тази издигаща се към жегата утрин аз съм единствената човешка капчица. Чист като сълза, спретнат с небесносиня риза Polo, светли панталони Hugo Boss, лъснати чепици на Marc Jacobs, с неизменния лаптоп. Уговорката е някой да ме чака на входа, но едва ли са имали предвид точно тези хора. Зачитам се в трогателните буквички, изписани със синя водна боя върху картона. Думата „справедливост“ се среща почти на всеки ред. Дузина погледи ме дебнат дали ще се разпиша в тетрадката. Защо не? Отнякъде обаче изниква Динамо и ме хваща за ръката.

- Господин Банов, чакаме ви!

Повежда ме към една от съседните сгради.

- Има друг вход. Още не са го надушили. Заповядайте, оттук...

Смъкваме се по една тясна стълба в подземния паркинг. Дино услужливо посяга към чантата ми, но отклонявам порива му. Провираме се между колите до дъното на гаража. Металната врата почти се слива с бетонната стена. Дино блъска с юмрук. Отваря ни гигантски бодигард с отровнозелена униформа и отпуснато жълто лице.

- Това е господин Банов - Дино понечва да се пъхне в тунела, но огромното туловище го запушва. Налага се онзи да излезе, за да влезем ние.

- Пазете главата си! - Дино вдига пръст към тръбите, които вървят но тавана и се губят в края на коридора.

Въздухът е сух и вони на мишки. На голямо разстояние една от друга мъждят прашни крушки. Дино крачи пред мен с глава, забита между раменете. Трудно го следвам. Излизаме в нещо като мазе или по-точно склад, задръстен с големи зелени сандъци. В дъното на тесния проход просветва тясното прозорче на асансьор. Взимаме го за два етажа. С обигран жест на пиколо Дино отваря вратата и ме въвежда в мраморното фоайе.

- Добре дошли!

- Всички ли минавате оттук?

Мъча се да изтупам белите следи от стената по ръкава си.

- О, не, нее! Това е краткият път. Само за вас и госпожа Прашкова. И Курц, но той вече не идва. Другите служители минават през каналите. Какво да се прави? Временна мярка, надявам се...

Озърта се неспокойно и снишава глас:

- Никой не бива да научи за този вход, нали? Това е фирмена тайна!

Пред стъклените врати се издига барикада от сандъци, каси, кантонерки. Отстрани е изтеглено огромно дълго бюро, зад което, на абсурдно голяма дистанция един от друг, дремят двама полицаи. През прозорците се мяркат гърбовете на протестиращите. На отсрещната стена има релеф, изобразяващ триумфа на техническата революция.

- Да ви поразведа наоколо, а? Госпожа Прашкова още не е дошла...

Долавям странен трепет всеки път, щом произнася това име. Като че ли топла вълна облизва гласните му струни, кара ги да пеят и танцуват. Госпожа Прашкова... „Яде пилетата с перата, да знаеш!“, спомням си думите на Айвън. Няма начин да не си нащрек с жена, която се казва Прашкова. А за капак се явява и синдик на БОРГРУ.

Въпреки уверенията на Динамо Киев (вече не мога да си представя да го наричам другояче!), че административният щат е „оптимизиран“, забелязвам, че в повечето стаи се трудят хора. Впрочем, на този етап е трудно да се прецени дали се трудят, или не. Виждам само, че седят пред новичките си плоски екрани и нещо се блещят. Огромни лели с подути прасци, съсухрени жълтеникави мъже и тук-там по някоя плоска секретарка - последните оцелели от потъналия лайнер на плановата държавна икономика. Представям си как всяка сутрин пълзят под града, за да се доберат до този спасителен сал, и почти физически ме лъхва вонята на канал. Има някакво гротескно несъответствие между тези вехти хорица с бавни, непохватни движения и свръхмодерната среда, в която оперират. Чисто новата офис техника още пази фабричния си дъх, а по прясно залепения мокет още личат следите от стъпките. Някъде дори найлоните от облегалките на креслата не са свалени. Всичко това е приготвено за някой друг и те го знаят. Този нов свят очаква своя нов стопанин.

Усещам страха им. Отново съм лошият чужденец. Човекът с преносимия компютър и странен словоред. Фактът, че поназнайвам езика им, само ги изнервя допълнително. Не могат толкова лесно да се майтапят зад гърба ми. Трябва да внимават да не изпуснат мислите си на глас. Някои от тях със сигурност ще се опитат да ми станат приятели. Да ме съблазнят и оплетат в паяжина от лични взаимоотношения. Да ме вербуват за малката си кауза. Други ще се опитват да ме изпързалят при всеки удобен случай. Да ме провалят, да ме прогонят, с надеждата, че накрая всички ще вдигнат ръце от тях и ще ги оставят на мира... крррр, кррррр, кррррр - серия от звуци, напомнящи зов на влюбена хлебарка. Динамо Киев вади от джоба си голяма слушалка с дебела гумена антена като ухо на праисторически робот.

- Да, да, разбира се, веднага... Госпожа Прашкова е тук.

Въвеждат ме в огромен, полупразен кабинет. По средата стърчи дребна фигурка, събирайки цялото пространство в една точка. Гърдеста, с червеникава коса и метално-сиви очи.

- Е, как се чувства един успял българин у дома? - повдига вежди тя.

Трябва да е към 40. Носи кафяв костюм на райета и матови топчести обеци. От джобчето на ревера й се подава яркочервена кърпичка като прясно изтръгнат език.

- Като плъх - изтърсвам.

- Моля?! - премигва тя, докато загрее, че имам предвид тунела.

В бретона й е кацнала малка паяжина. Тя прихваща погледа ми, улавя я с два пръста и я пуска на пода.

- Съжалявам за посрещането - усмихва се тя, докато сивото валмо се носи във въздуха, подето от струята на климатика. - Но ситуацията е доста напрегната. Както може би знаете, БОРГРУ е затънал до гуша. Натрупал е дългове за около 150 милиона. Към банките, към енергото, към когото се сетите, включително към онези нещастници долу...

- Стийл Уъркс са сериозен инвеститор.

- Началото беше обещаващо.

Тънка бръчка разсича челото й.

- Трябва да се срещна с мистър Курц.

- Ах, Курц - въздъхва тя; мислите й сякаш потичат в съвсем различна посока. Връща ги с усилие в старото им русло: - Боя се, че ще трябва да се разходите до заводите ни в Радомир. Той е там.

- Кога се връща?

- Не се връща. Живее си там. В работническото общежитие. Откачено, нали? - долавям известно злорадство. -Там няма никакви удобства, но на него изобщо не му пука. Дори, смея да твърдя, му харесва.

- Явно се е задълбочил в проучванията на място.

- Или поне така твърди... Познавате ли го?

- Доста бегло. Но съм чел книгата му - изтъкнах с известна гордост. - Той е специалист по нововъзникващи пазари. Най-добрият!

Точно под нас е лагерът на протестиращите. Щурат се между палатките като замаяни фредфлинтстоуновци, които внезапно са разбрали, че каменната ера е приключила, динозаврите са откарани в музеите, а стабилните доскоро кремъчни чекове вече не се приемат никъде. Слънцето се е впило в небето като кърлеж, изсмуквайки цветовете му. Но зад дебелото стъкло е прохладно.

- Да, интересен мъж - кимва с досада тя. - Явно способен. Говорили сме си... Аз също го ценя. Но се боя, че е превъртял.

- Какво?!

- Докладваха ми, че консултира стачния комитет. В резултат на което исканията им еволюираха в твърде странна посока. Ако зависеше от мен, бих му била шута, независимо от респекта към особата му. Но някои фактори - пръстът й се стрелва нагоре по-скоро презрително, отколкото иронично - не искат да се стига до скандал.

Разбирате ли? Моят съвет е: отведете го, колкото се може по-скоро оттук!

„Беда, беда!!!“, мигат сигналните лампички в мозъка ми. Чувствам се като глупак, от когото са крили всичко до последния момент. Прашкова ме изучава със садистично любопитство.

- Как да стигна дотам? - цялата ми невъзмутимост се е изпарила.

- Аз ще ви закарам. Вдругиден имам среща със стачния комитет. Харесва ли ви апартаментът?

- Моля? - не включвам веднага.

- Добре ли сте настанен?

- Няма проблем - трепвам.

- Ако помощникът ви прави въртели, само ми кажете.

- Нямам нужда от него.

- Полага ви се - свива рамене тя.