Черната кутия

8. НЕД

Брат ми е пържил кюфтета. Миризмата е уседнала трайно във всеки ъгъл на спретнатата ми къщурка. Която вече не е чак толкова спретната... Изпържил е цяла купа: кой ще ги яде всички тези кюфтета? Кризите в родината май са изместили съзнанието му. Страхува се да не умре от глад. Доколкото разбирам, не е извадил особен късмет с работата. В Макдоналдса ударил на камък. В сряда се явявал на друго интервю, чак в Куинс, но се оказало, че на този адрес има само кухня за бедни. Предложили му да положи доброволен труд. Следващото било в Бронкс, но позицията, за която кандидатствал, вече била заета. Имало свободно място само за оператор на пешеходна пътека. Да помага на деца, старци, сакати и пияници да пресичат някакво опасно кръстовище. Дали му бронежилетка, но го предупредили, че може да бъде пробита от нож. След кратък размисъл се отказал. Сетил се, че в хороскопа му пишело да избягва места, където се водят въоръжени конфликти...

- Зарежи ги - махвам с ръка. - Тия са мошеници.

- Лесно ти е на теб...

Имам чувството, че вече съм го чувал. Не ми пука. Дали да не мушна някое и друго кюфте? Точно след половин час обаче имам среща с Влад Бергер. Петък е. Ще хапваме в новото френско бистро в Мидтаун, заедно с някакви chicks. Ще изпортя цялата концепция, ако се изтърся ял.

Бергер е три години по-голям от мен и около два и половина пъти по-богат. Той е УРГ - успял румънец зад граница. Истинското му име е Барбареску, но, разбира се, отдавна не го използва. Приятелството ни винаги е било свързано с общата ни съдба на успели издънки от етноси със славно минало и незавидно настояще. Течеше през мърморенето по принцип, взаимната неприязън към босовете, през процентите на икономическия растеж, промоциите и неизбежните разочарования, през малките ни бунтове, хитруването на дребно, но най-вече през споделеното чувство на превъзходство над не толкова успелите ни сънародници.

Струва ми се, че долавям стаен укор в погледа на брат ми. Е, да, малко тъпо се получава, че не мога да го взема с мен да плюска трюфели. Но нали всеки си има свой живот? Добре е Анго Бой да свиква с този факт. Колебая се дали да не му разкажа какво ми се е случило в Детройт, но едва ли ще схване същността на драмата... Виж, Бергер разбира чудесно всеки детайл.

И се кефи яко, за моя сметка...

- Но това е велико, man! - цвили копелето. - Откога мечтая да направя нещо подобно. Но не ми стиска. Ти си сбъднал мечтата на всеки консултант!

- Не съм го направил аз! - напомням му.

- Няма значение. Преживял си го! Какво не бих дал, за да бъда там.

- Нищо чудно и да ми бият шута... - отбелязвам.

- Че ти нали и без това мислеше да се махаш!

- С тази репутация?!

Седим в ресторанта Le Beau Canard с двете chicks, които се оказват стажантки в Уол Март. Имат вид на изключени роботи. Бергер черпи. Това ще бъде неговият малък реванш срещу системата. Вечерята на отмъщението. Замислил е да включи сметката в перото „разходи за плюскане с корпоративни клиенти“ и най-хладнокръвно да я прати на работодателя за осребряване. След две бутилки бургундско обаче, трюфелите, охлювите и патицата сме добутали сметката едва до 870 долара, което нагледно демонстрира цялата ни подривна немощ. Chicks също са се нагушили до човките. Бергер ги довлече, но през цялата вечер не им обръща почти никакво внимание. Ролята на консумативни апендикси явно не ги смущава. Свикнали са.

- Ако нямаш свой човек да те вкара в голямата игра, забрави! - въздъхва Бергер. - Навсякъде е така, не само на Балканите. Трябва да си намериш патрон. Да те забележи някой от големите и да реши, че ти си неговият човек. Освен ако нямаш стари семейни връзки. Тия типове, знаеш, въртят мангизите главно помежду си, каквито и да ги дрънкат.

- Знам - въздъхвам. - Ти нали имаше патрон?

- Абе, има един, дето ми се прави на покровител, ама явно не му се чува думата... - мръщи се той. - Ако има нещо по-лошо от това да нямаш патрон, това е да имаш слаб или негоден патрон. Тогава започват да те идентифицират с него и си казват: а, това е човекът на оня капут, дай да го преебем...

Бергер се точеше тази година да го направят младши партньор, но издуха супата. Напомням му, с цел да го утеша, че да си младши партньор всъщност не е кой знае какво. В известен смисъл се връщаш на изходна позиция, макар и на следващо ниво, където правилата на играта стават още по-неясни, а йерархията още по-сложна. Споделяш отговорностите, но само нищожна част от печалбата. Приемат ли те веднъж, очакват да се жертваш за тях: неслучайно ти режат цели три процента от заплатата, то-ва е роднински тест за солидарност. Също така, ако решиш да напуснеш, нещата вече не са толкова прости; работата започва да намирисва на развод. Не можеш просто да си вземеш шапката и да се махнеш.

Думите „семейство“ и „развод“ предизвикват спонтанно разместване на прешлените му. Преди две години Бергер се е разделил с жена си и още пази жив спомен за съдебните мъки.

- Погледни го откъм добрата страна - щраквам с пръсти като магьосник. - Сега тъпата кучка ще получава по-малко!

- Хъм... - лицето му грейва, сетне отново потъмнява. -Че тогава по-добре да се хвана на работа в някой Макдоналдс?

Двете chicks се прозяват. В този момент Бергер, който е доста по-мотивиран от мен, съзира в менюто някакъв особен коняк, петдесет кинта малкият, и вика garson. Изглежда в подсъзнанието ми се е утаил далечен, ученически спомен, свързан с напиване с български коняк, и плахо се противя. Все пак не искам да излезе, че се стискам за сметка на фирмата. В първия момент питието ми се струва напълно изветряло, в следващия обаче минава през средата на мозъка ми като бръснарско ножче.

Финалният акорд!

Бергер предлага да си допием у тях и да изпробваме новата му уредба близо до звездите. Образно казано, защото не се виждат никакви звезди - просто живее нависоко. Двете chicks усещат, че е настъпил техният час. С превзети, преливащи от отмъстителност гласове ни информират, че им се спи и предпочитат да се приберат. Сигурно очакват да се насладят на унилите ни физиономии, предвид сметката, която току-що сме платили. Бергер обаче им спира първото минаващо такси, товарим ги по живо, по здраво и ето ни сами, в средата на града, с пълни търбуси и празни сърца.

Опцията да се пие на терасата на Бергер с изглед към Статуята на свободата вече е невалидна. Той настоява да отскочим до българската кръчма „Механата“ на Ченъл Стрийт. Подочул е, предполагам от мен, че там се вихрели неистови дивашки купони. Мятаме се на следващото такси и право там. Искат ни десет долара за вход. Петък е, наближава дванайсет, дупката е фрашкана.

- Това българското знаме ли е? - бута ме Бергер и сочи големия флаг, опънат зад диджея.

Кимам гордо.

- А какво пеят?

Как да му го преведа?

Махам безнадеждно c ръка. Взимаме си две загорки в големи зелени шишета. Бирата отмива рафинирания вкус на коняка. Като да препикаеш орхидея. По принцип рядко идвам тук и не познавам никого. Всъщност няма кой знае колко българи. Мястото е по-известно като етнофолк клуб и привлича като магнит всякакви откачалки. Евтино е. На дансинга играят кючек. В ъгъла между бара и клозета е свряна масичка, покрита със зелено сукно. Върху нея са пръснати карти таро. Докато зяпам голия пъп на някаква пънкарка, Бергер попада в мрежите на гадателката - изпита смугла дама с вълниста руса коса и поне половин кило сребро по ръцете си. Правя опит да го измъкна, но вече е късно. Не искам да си навлека проклятието на вещицата. Срещу сумата от двайсет долара моят приятел се сдобива със следните откровения: благоприятна прогноза относно намерението да инвестира в акции на SyMT, предупреждение да се пази от дебел мъж с алено лице и да не яде дроб от треска на юг от 44-тия паралел. Дразнението в ректума било резултат от черна магия, дело на бившата му съпруга. Развалянето й струвало седемдесет и пет долара. Напушва ме смях. Представям си бившата му жена, надвесена над вуду фигурката на Бергер, да извършва някакви манипулации с нажежен гвоздей...

- Ще пробваш ли?

В шепата му лежат две розови хапчета във формата на сърца.

- Отде ги гепи?

- Ей оня пич ги продава...

Стрелвам някакво пичлеме с червен лачен панталон и изрусени кичури. Докато се усетя, Бергер поглъща едното. Иска да пробва ракия. За всеки случай поръчвам и една шопска салата. Краставицата обаче горчи.

Бергер развива тезата, че the super-rich се готвят да емигрират в космоса, далеч от завистливия поглед на тълпите и алчната ръка на държавата. Според него основната цел на совалките била да заблуждават общественото мнение. Операцията всъщност се осъществява от така наречените НЛО - паралелна и много по-развита технология, разработена в пълна секретност. Там, горе, се строи нещо голямо - пръстът му ще пробие тавана, - МКС[3] е само брънка от веригата, която опасва земята.

- До десет години никой няма да остане тук! - пророкува с изцъклени очи. - Освен ние с теб и още десет милиарда лумпени, ха-ха-ха! Тогава може и да ни пуснат на палубата. За да я пометем...

Всичко щяло да се контролира от Пръстена. Super-rich ще живеят вечно, ще могат да сменят телата си, когато си поискат и естествено, ще имат достъп до хиперпространството. Корабите им ще прелитат над главите ни като големи флуоресциращи фрисбита. Ще говорят в мислите ни, ще се явяват в сънищата ни, за да ни дават инструкции. Ще отвличат жени и деца, за да внушават страх. Ще владеят всички спътници и ще продължат да ни мамят, че в космоса няма живот, че техният свят изобщо не съществува...

- Сещаш ли се за кого говоря?

- За извънземните?

- Точно така, за шибаните извънземни!

По лицето на Бергер тече пот. Чалгата е преминала в мощен хаус с индийски примеси. С подбелен поглед и преметната през рамо вратовръзка Хюго Бос, той се втурва сред гората от тела на дансинга, губя го от поглед.

Чашата ракия стои недокосната. До нея - хапчето, загърнато в парченце български вестник. Вече не ми се пие, още по-малко този отровен дестилат на мизерията. Щом на Бергер му идват такива дръзки визии, чудя се какво ли ще осени мен?...