Черната кутия

22. НЕД

Измъкваме се от София през тясното Владайско дефиле. Отляво се мярка скелетът на старата писта за ски скокове, опоскана като рибешки гръбнак. Шофьорът е надул климатика. Чувствам се като запечатан в луксозна кутия.

- Вие сте син на професор Банов... - неочаквано се обажда Прашкова.

- Добре сте ме проучили!

- Подочух нещо - свива рамене тя. - Познавах баща ви, между другото.

- Така ли? - не мога да кажа, че ми става особено приятно.

- Учих две години математика. Преподаваше ми. Но се прехвърлих право. Нямаше да излезе бог знае какъв математик от мен - засмива се горчиво. - Като че ли беше по-едър от вас. Интересен мъж, малко луд...

- Като Курц?! - изстрелвам, без да се замислям.

- Моля? - чертите й внезапно се изопват.

- Просто ми хрумна. Не знам защо...

- Курц не е малко луд.

- Явно не сте познавали добре баща ми.

- Да, нямах време да го опозная. За съжаление. Как е той?

- Ами умря...

- Съжалявам! - прехапва устни.

- Преди 15 години - добавям отмъстително. - А успяхте ли да опознаете мистър Курц?

- Кой може да твърди, че го познава?!

Пресичаме крайните квартали на Перник. Шосето е осеяно с кръпки и дупки, но лексусът сякаш прелита над тях. Редят се мрачни работнически блокове с цвят на подгизнали кашони. Задминаваме грохнал икарус, от чиято задница излизат кълбета черен дим. По-нататък има автобусна спирка. Под ръждивия навес са наклякали хора. Ръждясало зъбчато колело, издигнато върху бетонен пиедестал - паметник. Червеникави гърбици от сгур, обрасли с хилави борчета. Налага се да намалим. Дясното платно е задръстено от валяци, булдозери и купчини димящ асфалт. Огромен надпис информира, че ремонтът се финансира от програма на ЕС. След около километър пътят се отпушва и шофьорът отново дава газ.

Сиво-черният контур на завода постепенно изниква от прегорилата равнина като гигантски струпей. Игленик от тънки комини. Плетеница от тръби опасва огромните халета. Покрай оградата се редят железопътни платформи, натоварени с дебели рула стомана. БОРГРУ, разчитам върху една от фасадите заедно с фрагменти от стар социалистически лозунг.

- Това ли е? - питам.

- Това - кимва тя. - Венецът на тежкото машиностроене!

- Колко души работят тук?

- Около 500. Поддържат инсталациите и изпълняват дребни поръчки за вътрешния пазар. Трябвало е да дава хляб на 6000.

- Откъде ще се вземат!?

- Не съм го проектирала аз...

Лексусът прави самотен завой на широкия паркинг, в чийто край гние охлузен автобус „Чавдар“, и спира пред главния вход. Зад металната решетка се мотаят двайсетина души със сини работни дрехи. Между стълбовете на портала е опнат транспарант с протестно съдържание. На пейката под козирката на КПП-то пушат двама полицаи. От ладата им долита шум на радиостанция.

- Как е положението? - Прашкова изскача от колата.

Появата й респектира униформените.

- Нормално, без инциденти - изправя се единият.

Работниците бързо се събират накуп. Някои посягат несигурно към табелите, подпрени на оградата, но скоро преценяват, че скромното ми присъствие не си струва усилието.

- Здравейте! - махва им тя. - Тук ли е мистър Курц?

Споглеждат се. Кимат.

- Този господин е негов колега и трябва да му предаде нещо важно - посочва ме тя. - Заведете го!

- Он е във валцовъчния цех... - обажда се възрастен мъж с очила.

- Вие няма ли да дойдете!? - възкликвам учудено.

- Защо? - устната й потрепва. - Нямам повече работа с него. Успех!

Халето напомня хангар за космически совалки. Мигам безпомощно в хладния сумрак, докато превключа от ярката дневна светлина. Мяркат се гигантски съоръжения: валяци, цилиндри, бутала, застинали в измамен покой. От тавана виси мрачна кука. На нея се поклаща загадъчен детайл с размерите на лека кола. Светлината струи от ред изпочупени мътни прозорчета някъде под тавана. По средата на залата е спрял малък червен електрокар. На волана стърчи странен силует, омотан в одеяло. Лицето му е обърнато към потоците светлина, които се кръстосват в здрача.

- Мистър Курц! - гласът ми отеква сърдито.

Дългата, ниско остригана глава бавно се извръща към мен. Светлите му вежди почти се сливат с жълтеникавата кожа. Очите му студено проблясват от дъното на дълбоките кухини.

- Аз съм ваш колега - произнасям отчетливо на английски. - Казвам се Нед Банов и работя в нюйоркския клон на фирмата...

- Защо ви изпращат? - думите свистят между тънките му устни.

- За да установя връзка с вас.

- Аз не се крия! - сопва се той.

Отварям чантата си и без излишни обяснения му подавам плика.

- Натоварен съм да ви предам това писмо.

Той го оглежда недоверчиво от двете страни, сякаш не може да повярва, че отново е попаднал в обсега на мрежите за комуникация. Хванат натясно! Разкъсва единия край, вади листа и се зачита. По устните му играе презрителна усмивка, която се разтегля в гримаса в мига, когато погледът му достига долния ъгъл на страницата.

- Нещастници!!

В краката ми се търкулва топка смачкана хартия. Няколко подплашени гугутки се разхвърчават под тавана.

- Да давам отчет за дейността си! Аз! На тази въшка Мей, който от десет години не знам да е правил друго, освен да председателства заседанията на онази шайка идиоти. Той трябва да се отчита пред мен! Кой му изкарва шибаната заплата, а? Аз и такива като мен! Знаеш ли колко часа имам само за последните десет години? 30 000!! Средно по 800 долара... А като прибавиш и часовете на екипа ми! Сметни сам.

- Впечатляващ резултат.

- Това е моят отчет! Ти колко часа направи миналата година?

- Не помня - признавам чистосърдечно.

- Правилно, не си струва... - махва с ръка той. - Всички тези часове, колкото и скъпо да си ги продал, са отишли на вятъра. Не можеш да ги купиш обратно. Нито един от тях! Това е есенцията на пазарната икономика. Времето е пари. Обаче парите не са време. Алхимията се случва само в едната посока. Когато го разбереш обаче, не ти е останало много време. Остава ти утехата, че можеш да си купиш ферари. И най-вече, че другите не могат... Но истината е, че сте еднакво прецакани. Всеки, който продава времето си, е пролетарий. Включително аз.

- Вие? Пролетарий?!

- Ти също. Няма нищо срамно в това.

- С таз и разлика, че можем да си тръгнем, когато поискаме, а истинските пролетарии няма къде да отидат. Помните ли девиза?

- Идвам отдалеч и съм за малко...

- Ние сме номади, мистър Курц. Не сме никакви пролетарии.

- Хъм... Откога работиш за компанията?

- Десет години.

- Мечтаеш ли си за ферари?

- Не ми е в топ тен.

- А за нещо от сорта на Ан Никол Смит?

- Още по-малко!

- Как би описал житейската си концепция?

- Моля!?

- Какво би правил, да речем, след още десет години?

Не виждам какво му влиза в работата. В същото време обаче съм завладян от неизпитвано досега чувство на близост. Часовете, за които говореше, сякаш бяха извадени от него като тухлички, а на тяхно място нямаше нищо. Само празни коридори и зали. Беше като стара изоставена мина. Започвам да се досещам какво го е привлякло в това безутешно място.

- Смятам да изляза в безсрочна отпуска - заявявам. -Аз не ламтя за много, мистър Курц. Нито страдам от перверзни фантазии. Стига ми да имам къщичка и вода наблизо. Жена, която обичам, и лодка. И свободно време...

- И какво ще го правиш това време?

- Ще си чеша петите - отвръщам троснато. - Знам ли!

Ще рисувам пейзажи. Или ще отглеждам марули. А може би и двете.

- Това в кой филм го видя?

- В моя собствен.

- Малка независима продукция, така ли?

- Смейте се, ще си говорим пак след десет години.

- След десет години, моето момче, ако светът не се е разпаднал, ти ще бъдеш пълноправен партньор. Аз съм прекарал в тази фирма три пъти по десет години и можеш да ми вярваш. Няма партньор, който да е излязъл в безсрочен отпуск, освен по болест или поради смърт. Не ти ги пожелавам. Но ти си прав в едно. Ние не сме пролетарии. И номади не сме. Ние сме крепостни! Не в буквален смисъл, разбира се, но метафорично. Което е дори още по-страшно. Защото издава екзистенциална предопределеност. Закрепостени сме не към дадено работно място, а към онова, което най-общо наричат лайфстайл. Към заплатата, която го осигурява, откъдето и да идва. Колкото и офиса да смениш, винаги ще правиш едно и също. Искаш къща на вода. Предполагам, с всички удобства. И жена, която да обичаш. Но помисли си, каква жена би харесал?... Че и лодка на това отгоре! И ми твърдиш, че не ламтиш за много! Ей, слез на земята! Виж как живеят хората тук! Какво друго имат, освен време? Не, времето не е пари. Времето е живот. Защото след това... - замълчава, зарейва поглед по тавана и го спира върху куката. - Няма никакво време!

Изрича го почти шепнешком, но ми се струва, че отеква из цялото хале:

Няма никакво време! Няма никакво време!

Курц говори дълго. Като че ли в мое лице най-сетне е открил някой, пред когото може да излее прозренията, до които е достигнал. Постепенно обаче ме наляга съмнение, че той не се обръща лично към мен, а към някаква световна аудитория. Речта му е вдъхновена, разпалена, ма-кар и често объркана, вероятно поради желанието да каже всичко. На места губя смисъла, после го хващам...

Или по-скоро той ме намира.

Според Курц има два типа икономика: на трупането и на разхищаването. Двете са органично свързани. Ако някъде се правят пари, другаде непременно се харчи приблизително същото количество. Всъщност отдавна е известно, че няма начин да се печели, без да се харчи. Икономията е майка на мизерията. Традиционно обаче се смята, че предмет на икономиката е акумулирането. Компаниите се опитват да бъдат колкото се може по-рентабилни: съкращават разходите и напомпват печалбите. Всички били обсебени от тази идея, включително той самият. Ако можело да се вадят пари от нищо, най-добре! 30 години не правил нищо друго, освен да запушва пробойни и да кърпи платна, за да не потънат гемиите на богатите. И все пак богатството винаги намирало канали, по които да изтече. Ако не сега, след две, три, пет, колкото трябва, години. Ако не синовете, то внуците със сигурност ще го разпилеят. Имало някакъв жесток парадокс между човешкия стремеж да ги умножи и запази и характера на самите пари, който предполагал да бъдат похарчени. И то за глупости. Но в края на краищата нали затова са създадени? Всеки знае, че пари, които не могат да се похарчат, всъщност не са пари. Но след като, така или иначе, се харчат от само себе си, което едва ли може да се каже за печеленето им, никой не вижда смисъл цяла наука да се занимава с това. Напротив, всички усилия са съсредоточени в тънкото изкуство на money making. Пускат ги по реката на времето като хартиени лодки на конец с надежда да си ги изтеглят някой божи ден, натоварени с още пари. Което вече не е просто харчене, а носи благообразния етикет „инвестиране“. Макар че разликата между първото и второто е като между това, да набиваш дебел червен стек и лимони на гладно.

Нещо да ти говори това?

Инвестирането е скучен, тъжен бизнес, който не носи утеха почти на никого, освен може би на Уорън Бъфет. Акциите на Майкрософт може и да са прекрасни като вложения, но емоционалната им стойност ще си остане неизменно ниска. Ако възможностите за харчене се изчерпваха само с ветрилото от ценни книжа, колкото и разнообразни и екзотични да са, едва ли някой щеше да си губи времето с това. Истината е, че в корпоративния жаргон терминът „инвестирам“ отдавна е обрасъл с широк спектър от значения, покриващ плътно капризите на човешката природа.

Деловият човек „инвестира“ в статус: коли, хеликоптери, самолети, яхти, къщи, жени, подаръци за жените и т.н. В свободно време: екскурзии до Хавай и сафарита в Африка; в здраве: спа процедури, присаждане на коса, изправяне на нос; в изкуство: целогодишен абонамент за Операта или по някой, забърсан от аукционите, Мондриан, Клии или Ротко; и не на последно място в спасението на душата - коледният чек до предпочитаното charity или местната църква.

Отвъд капризите обаче има и нещо друго. Нещо, което в крайна сметка разказва играта на всички грижливо изработени стратегии, маркетингови схеми, защитни буфери и скрити резерви, срива бизнес империи и завлича хиляди дребни риби към дъното на финансовия колапс. Да, докато капризите могат все пак да се овладеят с подходяща вътрешна дисциплина, онова, другото, е най-насъщна потребност на духа. Зарежда го с енергия, държи го буден и няма начин нито да се прескочи, нито да се заобиколи.

Обикновено се предполага, че деловите хора са оперирани от страсти. Нищо по-далеч от истината! Никой не прави пари само от любов към числата, каквото и да твърдят за ексцентричния нрав на финансистите. Под повърхността на скучните банкови транзакции и отчети пулси-ра едно огромно, необуздано его, воюващо за власт, територии, признание. В името на тази борба се поемат рискове, които биха накарали всеки прагматично настроен ум да настръхне. Коват се фантастични планове. Върви се по острието на закона. А грижата за насъщния винаги е последна грижа. Всъщност практичните хора рядко стават истински богати, защото им липсват хъс и фантазия. Както и порядъчните, които прекалено уважават закона. Защото целта на законите винаги е била да ограничават хората в рамките на средно установените норми, включително на печалбата. Заможни - да, но никога свръх, супербогати!

Неслучайно управлението на капиталите е поверено именно на такива хора: практични и порядъчни. Едно, за да не ги разпилеят и второ, за да не ги откраднат. На super-rich не можело да се разчита. Когато човек се е докоснал до върха, разбрал е същността на парите, за него става почти все едно дали ги харчи, или печели. Той се превръща във врата, през която те преминават и в двете посоки. Самото движение го опиянява, а не посоката.

Курц изповядва езотеричния възглед, че парите имат краен предел, т.е. в света се върти определено количество пари, независимо от вида на валутата и носителите й, което не може да бъде надхвърлено. Всеки опит да се произведат повече неизменно се укротявал от невидимата ръка на инфлацията. Всеки опит да се редуцират само доказвал неуловимия им характер: парите нито горели, нито се изпарявали, само преминавали от едно състояние в друго, от един джоб в друг, без да се губи и стотинка, така както в природата нищо никога не изчезва. Дори по време на Голямата депресия, когато толкова капитали пропаднали уж безвъзвратно, потънали сякаш вдън земя, парите на практика само сменили собствениците си - след дълги митарства по света и купища трансформации отново избликнали от най-неочаквани места като артезиански кладенци. Ето защо не може да се каже кое е първичното: печалбата или загубата. Двете вървят ръка за ръка. Стопанските организации от сорта на БОРГРУ може би изглеждат безнадеждно неефективни от гледна точка на ортодоксалната икономика на натрупването. Изхождайки обаче от икономиката на харченето, БОРГРУ вероятно е точно толкова ефективен, колкото и Стийл Уъркс. Достатъчно е да се проследи какво се случва с парите, потъващи в него, къде излизат и кой печели от всичко това. След което да се направи по-разумно разпределение в полза на обществения интерес...

Той млъква, сякаш думите му внезапно са свършили. Мислите му обаче продължават да текат в неизвестна посока като подземна река. Опитвам се да отгатна откъде ще изскочат. Спирам очи върху висящия от тавана детайл. Не мога да преценя формата му, но си давам сметка, че се намираме точно под него и ако се откъсне, ще ни направи на пихтия. В залата отеква метален звън, като че ли някакво желязно влечуго, скрито между машините, е помръднало с опашка.

- Искаш ли да те поразведа наоколо? - предлага неочаквано той.

В мига, когато напускаме халето, осъзнавам колко студено е било вътре. Слънцето ме заслепява. Електрокарът жужи и подрусва. Курц върти кормилото с видимо удоволствие, маневрирайки ловко в индустриалния лабиринт. Имам чувството, че върху главата ми е закрепена огромна делва с мисли, която трябва да внимавам да не съборя. Глупаво усещане! Това не са мои мисли. Разклащам глава, но делвата продължава да си стои.

От време на време срещаме работници:

- О, мараба, Курце!

- Мараба! - вдига ръка партньорът. - Знаете ли, че тук казват „здрасти“, както в арабските страни?

- Казват също „ашколсун“, „кеф“ и „айде“...

- Откъде знаете?

Разкривам българските си корени.

- Виж ти! Сигурно затова са те изпратили?

- Най-вероятно. Но можеше да бъде и всеки друг. Тук съм точно толкова чужденец, колкото и вие.

Насреща се задава висок небръснат тип с осанка на муджахидин, метнал тлъст наниз гугутки през рамо.

- Ма-а-ааба! - зейва устата му, пълна с криви, редки зъби.

Курц рязко намалява:

- Ma-aba, Stoicho!

Мъжът сваля наниза и му го тика в ръцете. Партньорът енергично се съпротивлява, но накрая все пак вади смачкана банкнота от десет лева, дава му я и мята птиците отзад.

- Тенк-тенк! - щастливо се блещи Стойчо.

- Постиндустриален ловец! - въздъхва Курц и натиска педала. - Ходи по покривите и трепе гълъби с прашка. Тук се въдят много от тези птици. Пече ги на шиш. Веднъж ме покани да ги опитам. Беше запалил огън на покрива. Стават доста вкусни между другото. Започна да ми носи редовно. Давам ги на жените в общежитието да ги готвят. Искаш ли да останеш на вечеря?

Мъча се да си представя този импровизиран пикник. Курц, който прави по два-три милиона на година, и Стойчо с прокъсания гащеризон, който не е получавал мизерната си заплата от половин година. Клечат край огъня под звездите и ръфат печени кълки. Мисля си за границата на социалната травестия.

По-скоро за липсата на граници...

- Връщам се в София - отклонявам офертата. - Може да дойдете с мен.

- Не, не днес! - той поклаща упорито глава.

- Ще ви чакам. Ако не се върнете в Ню Йорк обаче, има опасност да ви изключат от кръга на партньорите.

- Нямам нужда от никого! - избухва Курц. - Повечето от тях са паразити, начело с Мей. Още утре мога да основа собствена фирма и да им дръпна всички клиенти от Източна Европа. Но мразя административните игри. Ние имахме уговорка. Те не ми се бъркат и аз не им се бъркам. Тоя боклук Мей явно си е въобразил, че може да ме командва. А може би наистина е време да се върна в Ню Йорк и да видим тогава кой ще трябва да си ходи... Знам достатъчно, за да пратя всички по дяволите! Съмняваш ли се?

- Нямам представа за какво говорите...

- Така е! Нямаш...

Появата му внася оживление сред работниците на портала. „Мараба, Курце, гепи...“, хвърчат възгласи. Червеният лексус чака на паркинга. Прашкова се мярка зад стъклото, махвам й.

- А вярвате ли в Барух момента? - неочаквано за мен самия, питам.

- Какво? - премигва той изненадано.

- В Барух момента - повтарям.

По устните му пробягва снизходителна усмивка.

- Зависи какво имаш предвид... Аз лично не бих разчитал някой милиардер да ми пусне в канчето битче информация, за да стана богат. Но има друга версия на историята, която ми се струва доста по-реалистична. Веднъж Бърнард Барух спрял да си лъсне обувките и ваксаджията започнал да го обсипва със съвети в кои акции да инвестира. Доволен, че обувките му са придобили желания блясък, мистър Барух се прибрал в офиса и продал всичко. Не след дълго почнала Голямата депресия...

- Всичко е наопаки!

- Именно. Номерът не е да чуеш нещо, което другите не са чували. А да чуеш онова, което всички чуват, но така, както никой друг не е чул до този миг. Помисли върху това.

Преди да вляза в прохладното купе, отново обръщам поглед към червеното електрокарче от другата страна на решетката. Курц стърчи на кормилото, одеялото е паднало от раменете му, отдолу носи синя куртка, изровена най-вероятно от някакъв склад. Лицето му белее на фона на изпечените физиономии, които го обграждат. Дава заден ход и бавно се отдалечава. Лексусът също дава заден ход, обръща и излиза на шосето.

Пътуваме мълчаливо.

- Настояват да получат опции от квотите за въглероден двуокис с падеж след 2007-а като компенсация... - подема тя с крива усмивка. - Опции! Как ще се сетят за подобно нещо сами? И защо са им? Това е работа на вашия човек!