Черната кутия

30. НЕД

Тясната асфалтова лента криволичи в мрака. Малката бяла ръка сменя скоростите с уверени, макар и понякога резки движения. Ниският опел тигра лети стабилно по завоите.

- А от коя вълна е Азис? - подхвърлям замислено.

- От Третата! - засмива се Прашкова.

Върху облите й страни изникват лукави трапчинки. Маската е измачкала прическата й. Стърчащите червеникави кичури й придават момчешки вид.

- Защо гарантира за мен? Едва се познаваме.

- Айвън ме помоли. Пък и ми се виждаш свестен. Жалко, че оня тъп гущер провали избора ти. Винаги съм подозирала, че е свързан с тия от Първата вълна. Нищо, следващия път!

Уверявам я, че това съвсем не ме притеснява. Не съм дошъл, за да ставам част нито от Първата, нито от Втората вълна. Пък и, честно казано, не виждам особена разлика. Последното обаче го казвам наум.

- Чувал ли си се с твоя партньор?

- Не - поклащам глава. - Чакам го.

- В него има нещо, което ме плаши - Прашкова оправя кичура, който влиза в окото й.

- Може би защото се връща оттам, накъдето ние сме тръгнали?

На разклона пак се изпречват зелените флуоресцентни жилетки. Нямам идея колко е пила, но като че ли не й дреме особено. Ако се съди по нервните гласове и сините мигащи лампи, ченгетата явно си имат по-сериозни грижи.

- Какво е станало? - проточва шия Прашкова, минавайки край тях.

- Абе пак гръмнали некой - махва с досада единият.

- Кой, бе?

- Некой си там, Смочев.

- Айде, движение! - долита строг глас.

Край пътя стърчи деформирана до неузнаваемост черна маса. Настилката е залята с нещо лепкаво. Мирише на изгорели гуми. Суетят се хора с куфарчета и бели престилки. От другата страна на пътя е спряла линейка. Задните й врати зеят. Мярват се носилки, покрити с найлон. Повдига ми се.

Прашкова отваря телефона си, натиска и невъзмутимо съобщава:

- Кандидатурата на Смочев току-що отпадна. Бог да го прости.

Отблясъците на полицейските коли играят върху облите й колене.

- Абе, кой е този Смочев? - интересувам се.

- Беше - поклаща глава тя. - Търгува с метали. И метални изделия. Но вече ще членува в КУМ. Където членуват впрочем повечето от Първата вълна.

- КУМ?! - не мога все още да им хвана жаргона.

- Клубът на успелите мъртъвци.

На следващия завой се разминаваме с някакво репортерско пежо.

Тя набива спирачки и отбива.

- Какво има? Защо спряхме?

- Да пусна една вода!

Да пусна една вода! Коя жена се изразява така? Нощта е пълна със звуци. Невидимата й струя детерминирано ромоли в мрака. После секва. Минава близо минута. Взирам се в храсталаците.

- Ей, къде си! - подвиквам несигурно.

Тънко изсвирване.

Изваждам ключовете от таблото и нагазвам в пущинака. Тревожи ме мисълта, че екзекуторите на Смочев може да бродят наоколо, въоръжени до зъби. Току-виж се натъкнали на Прашкова и тихомълком я пречукали като нежелан свидетел на среднощните им маневри. Или са я отвлекли? Или са й запушили устата и просто си я опъват?...

Ново подсвирване, сменям посоката. Дървесата постепенно оредяват. Вълнистите туфи трева блестят под бледата луна. Насред поляната стърчи гола фигура като восъчна отливка на паднал ангел. Раменете й призрачно просветват. Нещо ми подсказва да стоя по-далеч от тази лунна сирена, но въпреки това се оставям да ме притегли с поглед. Тя се повдига леко и сключва ръце около врата ми. Острите й зъбки загризват ухото ми.

- Хайде! - шепти. - Утре може да е късно.

Нямам идея дали наистина си пада по мен, или внезапният край на Смочев е отворил клапата на желанието. А може би и двете? Главата ми шуми от целувките й. Миришат на спирт, но не неприятно.

„Нямаш капут!!“, цвърчи подло мишле в главата ми.

„Умри, гад!“, удавям го в най-дълбоката локва на мозъка си.

Тялото й потъва сред гъстите, ухаещи на билки, треволяци. Слива се с тях и ме омотава в жилавата им мрежа. Но лицето й остава странно безучастно. Очите й се реят в небето, като че ли се съвкупява с някаква далечна планета. Не издава стон. В началото съм амбициран, но постепенно се отчайвам. Чувствам се малък и слаб като комар, който се мъчи да изчука Майката Природа.

- Усещаш ли нещо?...

Тя премигва, усмихва се и ме всмуква лакомо с мощна контракция.

Разнася се лай. Пробягват тежки стъпки. Блясва фенер.

- Господин капитан! - еква простодушен вик. - Тук има някой!

Повдигам глава. Иззад яркия кръг на фенера надзъртат няколко черни силуета. Мяркат се фуражки. Пращят радиостанции.

- Стой! Не мърдай! Горе ръцете!

Първите две нареждания вече са изпълнени, третото, на този етап, е невъзможно. Замръзнал съм като гущер върху балоните на Прашкова. Въртя изцъклени от ужас очи. Пак ли!?

- Глупак! - намесва се авторитетен глас. - Не виждаш ли, че се таковат?

- Може да е постановка, господин капитан! - натяга се младокът.

Кучето нервно обдушва дрехите и телата ни. Влажният му нос гъделичка петите ми. От мрака долита кикот.

- Документите, моля! - прикляка капитанът, светейки в лицата ни. - Бавно, без да се изправяте, така...

Докопвам панталоните си и изваждам от портфейла си американската шофьорска книжка, единственият документ за самоличност, с който в момента разполагам. Прашкова обяснява, че чантата й е останала в колата.

- Американец, значи... - дълбокомислено изкривява лице ченгето.

- Живея в Америка - уточнявам.

- Абе, пич, толкова ли нямаш кинти да заведеш дамата на хотел? - мърмори той, докато записва името ми в тефтерчето си.

Псето започва припряно да скимти.

- Лучия отново хвана дирята, господин капитан! - провиква се някой зад гърба ми. - Насам!

- Съжалявам - скача полицаят. - Претърсваме района заради убийството. Продължавайте и... умната!

Мъжете се юрват подир кучето. Стъпките им лека-по-лека отшумяват.

Прашкова избухва в истеричен смях. Правя опит да се откача, ала мускулът на гладко шлифованата й вагина здраво се е сключил в основата на члена ми като железен пръстен.

- Госпожо Прашкова - казвам строго. - Пусни ме!

Сянка на недоумение минава през лицето й.

- Не те държа!

- Напротив!

Разклащам чатала си, при което усещам болезнено опъване.

- О, не! - възкликва тя. - Заклещили сме се!

Хилим се тъповато.

- Случвало ли ти се е преди? - подпитвам.

- Не, а на теб?

- Ъхъ...

- Нима?! Как се измъкна?

- Имам предвид ченгетата, а не физиологическите последствия.

Разказвам й за драматичния секс в парка. Историята, както твърдят, се повтаря: веднъж като трагедия, следващия път като комедия. Или обратното?

- Ех, нямаш късмет с пасторалния секс! - подхвърля тя.

Щурците са подхванали нощното си надпяване, въздухът вибрира от трелите им. По гърба ми лазят мравки, а между гърдите й избива ледена пот. В капана на вагиналния й мускул сякаш е попаднал целият свят. Вятърът, луната, звездите... Прашкова е пъхнала ръце под главата си. Гладките й бели мишници събират лунната светлина като вдлъбнати огледала. Изкушавам се да отпия от тях. Но се боя, че ще забравя всичко: кой съм, откъде идвам и защо.

- Знаеш ли, че лунната светлина е по-добра за кожата от слънчевата? - подхвърля тя с отсъстващ вид, като че ли се излежава на плажа.

- Спала ли си с баща ми? - неочаквано изтърсвам.

- Глупости, откъде ти хрумна?

- А с Курц?

- Не!! Нито с Курц, нито с баща ти! Наред ли си?!

Слънцето изгрява зад ридовете: оранжевите му лъчи бодат клепачите ми. Дали не е само кошмарен сън? Правя опит да се отлепя. Не е сън. Зачервената ни ожулена кожа ухае на треволяци, зеленото се е набило в коленете и лактите ни. По шията й лази ранобудна буболечка. Махам я.

- Добро утро - примижава тя.

Сред тревата се носи звън на камбанки. На нея сякаш й става неудобно, че е сложила на телефона си такава детска мелодия. Примъкваме се на четири, по-точно на осем крака по посока на звука като гигантско човешко насекомо.

- Кой може да е толкова рано?... - мърмори тя, изравяйки нокията си от тревата. - Ало, да... - минават няколко секунди, - Кой?... Какво!?

Внезапно отпускане. Отхвърчам от нея като тапа от шампанско. Ужасен, разглеждам инструмента си - морав и подут като патладжан.

- Какво стана?!

Тя продължава да държи слушалката до ухото си, но погледът й се рее над дърветата. Гласът й е глух, като уморен повей, издишан между краката й:

- Курц е починал.