Черната кутия

7. АНГО

Преди да изляза, преговорих набързо съдържанието на гайда за тъпаци „Как да издържим успешно интервю“. Книжката изобилства от полезни съвети: как да елиминираме лошия дъх, нервните тикове, потенето, нежеланата ерекция, паразитните думи, двусмислените отговори, паниката. Седем трика обувките ни винаги да изглеждат лъснати. Защо трябва да избягваме вратовръзките на точици. Разликата между мазната и сресаната коса. За вредата от гръмогласния смях. Какво казват мимиките на лицето. Какво не казват. Как да направим пръднята си неутрална и безшумна...

Ресторантът се намира във Военноморския музей, на края на 46-а Ийст под тежката сянка на самолетоносача Интрепид. Вездесъщият хамбургер грее на фона на крила, дула и ракети като органична част от този исторически арсенал. Дишам дълбоко, мозъкът ми се оросява като ливада за голф, дланите ми са сухи въпреки жегата. Ако се наложи да пръдна, сигурен съм, никой няма да усети.

Силата е на моя страна.

- Вие трябва да сте мистър Баноф? - посрещна ме строен индиец с огромни изпъкнали очи и мътни белтъци, прорязани от синкави артерии.

„Гупта, мениджър“, пишеше на ревера му.

Заведението беше полупразно, като изключим персонала с ризи на червени райета, който се беше скупчил зад касите и ни наблюдаваше подозрително. Гупта прегледа резюмето ми.

- Виждам, че сте работили с хора.

- Имам известен опит... - кимнах скромно.

В ресторанта влезе някакво семейство и се насочи към една от касите. Той ги стрелна с безпокойство.

- Най-важното е координацията! Иначе веригата се къса и настъпва хаос.

Персоналът неохотно се задейства. Направи ми впечатление, че в кухнята има твърде много хора - повечето от които с наднормено тегло. Движенията им бяха изключително бавни като в кошмарен каданс. Бутаха се един в друг, изпускаха разни неща, а накрая се оказа, че са объркали поръчката. Клиентите вдигнаха скандал. Междувременно влезе група тийнейджъри и пред касите се образува опашка.

- За това говоря... - въздъхна индиецът.

- Защо просто не ги изгоните?

Той ме изгледа осъдително, сякаш бях оператор на газова камера в Аушвиц.

- За да отидат на улицата и да станат престъпници? Вижте, сър, ние си партнираме с фонда за насърчаване на заетостта сред младежи в неравностойно ментално и социално положение. По тази линия получаваме данъчни облекчения и малки субсидии за всяко работно място, но не това е най-важното. Ние вярваме в равенството на възможностите! От друга страна обаче, сме и фастфууд, нали? Не слоуфууд - той се изхили на собственото си остроумие. - Марката задължава! Ето защо ни е нужен баланс.

Разбирах. Искаха хората хем да цицат от въпросната програма, хем да си вдигнат оборота. Гупта не беше глупак.

- И как ще стане това?

- С координация! - думата явно беше обсебила съзнанието му. - Трябва ни някой, който да координира движенията на персонала.

- Супервайзър.

- Не харесвам тази дума. Предизвиква асоциация за принудителен труд. Във ваше лице работниците трябва да виждат партньор, а не надзирател. Може да започнете още сега. Ако колективът ви приеме - оставате. Но ви предупреждавам, че няма да е лесно...

Отидохме в едно стайче в задната част на ресторанта да пробвам някаква униформа. Обаче не ми стана, аз съм височък. На сакото още се мандахерцаше значката на предишния му собственик: О’Райли. Какво ли беше станало с него? Нищо добро, ако се съди по лепкавата субстанция в джоба. Кетчуп. Гупта ми подаде салфетка и прагматично заключи:

- Да видим първо как ще потръгне, пък после ще мислим за униформа...

Върнахме се в кухнята, той ме представи на колектива и хукна по задачи.

Веднага се почувствах като чуждо тяло - нежелан и излишен. Опитах се да пусна два-три майтапа, но никой не се засмя. Огромният черен мъж, който пълнеше съсредоточено пликчетата с картофките, поклати съжалително глава. На значката му пишеше: Том. Известно време наблюдавах мълчаливо суетнята, за да вникна в същината на проблема. Стараех се да запомня имената им. Не исках да се правя на началник още от самото начало. Скоро престанаха да ме забелязват, освен когато се блъскаха в мен. Не казваха дори едно „сори“, само прошепваха „шшшитс!“ и отминаваха, забили поглед в земята.

- Ей, Шърли! - не се стърпях накрая. - Я ме погледни! Какво виждаш?

Пъпчивото лице на момичето се изду, сякаш се канеше да ревне.

- Виждаш мен! - побързах да я изпреваря. - Виждаш Луси, виждаш Том, виждаш печката... Не се блъскаш в тях, защото ги виждаш. Ако гледаш само в земята, как ще ги видиш? Човек трябва да ходи с високо вдигната глава. Това е знак за самоуважение!

- Защо й говорите така? - долетя глас отстрани.

- Същото се отнася и за теб, Луси - избих го на проповед в духа на founding fathers. - Знам, че можеш да го направиш! Отсега нататък никой в тази кухня няма да гледа в земята. Знаете ли какво е казал мистър Горки по въпроса? Човек, това звучи гордо! Знаете ли кой е Горки?

Всички бяха спрели да работят и ме гледаха с дива почуда. Опашката пред касите видимо беше нараснала.

- Some jerk - подхвърли дребничкият Сам, дето опаковаше сандвичите.

Последва вял кикот. Работата се възобнови, макар и мудно. Луси и Шърли ходеха с демонстративно вирнати глави, но продължаваха да се блъскат във всичко, което се изпречеше на пътя им. Останалите подеха примера им. Реших, че рано или късно ще им омръзне, и се насочих към следващата рационализация.

- Ей, Том! Даваш ли си сметка, че пречиш на другите да минават?

Пътечката между фритюрниците и машината за безалкохолни наистина беше тясна и Том я запушваше почти изцяло. Колегите му също не бяха ваденки, така че всеки път се налагаше да извършват сложни маневри, които влияеха отрицателно на производителността на труда.

- Къде по-точно искате да застана, сър? - лопатката се губеше в синкавите му ръчища като аксесоар от Лего.

- Не мисля, че мястото ти изобщо е тук, Том! Защо не се смените със Сам? Тъкмо малко разнообразие...

- Но... - картофките се посипаха по пода. - На мен ми харесва тази работа!

- Хайде, хайде, опаковането също си го бива! Сам, ела на мястото на Том, ако обичаш...

Бях много горд, че съм отпушил пътеката. За съжаление не бях предвидил страничните ефекти. Сам си служеше зле с лопатката и половината от картофките се разпиляваха по пода. Личеше си, че му е все тая. На мен обаче не ми беше... все още. Издърпах шибаната лопатка от ръцете му.

- Не така, а така - показах му. - Елементарно, Уотсън!

Лицето му се изопна от обида.

- Не се казвам Уотсън, сър.

- Не, разбира се! Уотсън е просто...

Отказах се. Нямаше да ми стигне денят да му обясня произхода на този израз. Върнах му оръдието на труда. Той обаче не пожела да го вземе. Седна на плочките, хвана се за главата и започна да трепери. Мамка му! Междувременно откъм касите се надигна заплашителен ропот.

- Какво сте ми дали?! Поръчах сандвич с риба, а не с пиле! Казах двоен чисбъргър!! Това не е бигмак, по дяволите! Защо сте ми дали риба, мразя риииба!!!

С два скока се озовах до Том, който невъзмутимо загръщаше един чисбъргър в опаковка за пиле.

- Ти... - просъсках. - Нарочно ли го правиш?!

В този момент Луси се спъна в Сам, който седеше на пътеката, и се просна на земята, събаряйки на свой ред друго същество на име Моси, което мъкнеше две еднолитрови кофи с кока-кола.

Гупта изникна сякаш изпод земята.

- Какъв е този хаос? Какво става, по-дяволите!?

- Той ни забранява да гледаме в краката си! - проплака Шърли.

- Измисля ни прякори - обади се друг.

- Каза ни, че сме тъпи...

- Тъпи!? - Гупта трепна като ужилен. - Тази дума е забранена тук!

- Не е вярно! - намесих се. - Не съм им казвал, че са тъпи...

- Тогава защо са толкова разстроени, а? Сам, човече, какво ти е?

- Нарече го Уотсън.

- Нарекъл си го Уотсън?!

Гупта се извъртя към мен с ръце на кръста. Смуглото му лице беше станало синкаво от гняв.

- Знаех си, че си лош човек, мистър Баноф, cruel! Усетих те още по време на интервюто. Виж какво направи! Няма да ми стигне цяла седмица, за да ги успокоя. Ти мразиш тези добри хора! Мислиш се за по-горен от тях. Всички европейци сте такива! Влачите се тук с пробитите си джобове и само се перчите с ума си. Покажи ни джобовете си, господин аристократ, покажи ни джобовете си! -той настъпваше заплашително към мен, а зад него - цялото му откачено войнство, като в сцена от епичен мюзикъл. - Вън! Вън!!

Озовах се на улицата под палещото слънце, с високо ниво на адреналин в кръвта си. Нажеженият бетон ме заслепи, сложих си тъмните очила. Огромният сивкав силует на Интрепид се извисяваше зад гърба ми, потрепващ в маранята като раздразнен носорог. Палубата му беше отрупана със самолети. Имах чувството, че целият този арсенал е насочен към мен. Побързах да се отдалеча, описвайки сложни чарличаплиновски тегели, сякаш бягах от някакъв всевиждащ мерник.