Черната кутия

19. АНГО

Тоя тип, Мерл, май не се отказва лесно. Нямам представа как е разузнал маршрута ми. Нелепата му фигура с пъплещите пекинези изниква, уж случайно, на местата, откъдето минавам. Поздравява ме като стар познат или просто ми маха отдалеч, но аз се разсейвам. Правя се, че не го познавам. Ама че лепка! Днес обаче не се мярка никакъв, което ме кара да мисля, че може би се е убедил в балканското ми твърдоглавие и отсъствие на класова солидарност. Не ми пука особено, защото наистина не смятам да оставам в този бизнес завинаги, колкото и здравословно да изглежда отстрани. Междувременно Тод изяжда една зелена гъсеница, изпъплила на алеята. Според инструкциите не бива да го допускам. Късно... Стопанинът му ме посрещна твърде разтревожен.

- Боя се, че стомахът му не е съвсем наред.

- Виж ти... - почесах се по тила.

Той открехна вратата. По средата на стаята имаше сламен панер. Муцуната на Тод се подаваше изпод едно карирано одеяло.

- Здрасти, Тод! - подвикнах жизнерадостно. - Зукеро, кажи hi!

Пинчерът злорадо изцвили. Вкусна ли беше гъсеницата, тъпако? Тод не реагира. От нагънатите му синкави бърни се процеждаха сребристи лиги.

- Горкият!

- Дриска и драйфа едновременно. От обяд!

- Сутринта си беше окей.

- Но сега определено не е - долових подозрителни нотки. - Да не е ял нещо навън?

- Не бих му разрешил.

- А може би е пил от някоя мръсна локва?

- Ъ-ъ - завъртях глава. - Ние от WDS спазваме стандартите за безопасност.

Възрастният джентълмен въздъхна и погледна часовника си. Очите му увиснаха надолу като на ония тъжни псета с многото гънки.

- Разходката май се отлага. Извиках лекар. Съжалявам за разкарването...

Навън беше задушно, сякаш между дърветата бяха опънати лепкави паяжини. Тътенът на гръмотевиците отвъд Хъдзън се смесваше с думкането на тъпани, което идваше от долния край на парка. Въпреки обещанието за дъжд движението не секваше. Крачкомерите продължаваха да трупат мили. Ято велосипедисти с жълто-черни фланелки прелетяха край мен, жужейки като оси. Спуснах се по плетеницата от алеи до фонтана Бетезда. Думкането се усилваше. Под бароковите сводове на пасажа под 72-ра космат мъж с копринено шалче жонглираше тромаво с четири лимона. Не му пуснах нищо.

Купонът беше на централната алея, така нареченият Мол. Навалицата се беше намотала около група африканци в пъстри национални одежди, които блъскаха там-тамите си с длани. Дан-дан-дан-дан-дан-дан! Докато се усетя, прилепнах към множеството като метална стружка върху електромагнит. Няколко черни жени с пищни тюрбани, чиито цветове грееха още по-ярко в оловната здрачина, се тресяха в центъра на кръга. От време на време се присламчваше по някой бледолик и започваше да се кълчи смешно. Ритъмът обаче беше коварен и бързо го изхвърляше като механичен бик в тексаски бар, пуснат на бързи обороти.

Дан-дан-дан-дан-дан-дан!

Поклащах се спънато заедно с останалите. Жените протягаха гладките си черни ръце към небето. Пръстите им изстискваха облаците като пране. Една гореща капка ме цапна по носа. Ако това беше молитва за дъжд, целта щеше да бъде постигната много скоро. Сред навалицата се мярна руса жена с малка квадратна шапчица, килната настрани. На фона на сгъстяващата се сивота червеният й прилепнал костюм изпъкваше още по-ярко. В краката й се мотаеше гладка лилава хрътка.

- Ей, Фиона! - запробивах си път към нея.

Цялата ми гордост изведнъж се изпари.

- Здрасти!

Тя се усмихна разсеяно, сякаш се мъчеше да си припомни кой съм.

- Къде изчезна?...

- Никъде, както виждаш. Тук съм си.

Имаше нещо вдървено в стойката й, като че ли беше глътнала бастун.

От облаците изтече синкавожълта вена от светлина и се заби в ръбатия профил на града. Посипаха се плътни тежки капки като топчета живак. Народът бързо взе да се разотива, но аз не помръдвах, сякаш жилото на светкавицата ме беше пернало по темето. Африканците продължаваха да думкат, макар вече не тъй съсредоточено и страстно; бяха събудили своя бог, накарали го бяха да изпълзи от джунглата си и сега се радваха на вниманието му.

Тя вдигна плоската си чантичка над главата и забърза по алеята, клатушкайки се на високите си токчета. Вървях с нея чак до Пето Авеню. Не ми хрумваше нищо. Фиона вдигна ръка и спря първото минаващо такси. Гушна лилавата си хрътка под мишница и се вмъкна вътре, без да ми каже нищо. Водата шуртеше във врата ми през листата на дърветата. Контурите на таксито се размазаха и сляха с жълтия поток, който се оттичаше плавно към Мидтаун.

Внезапно осъзнах, че каишката е станала твърде лека. Обърнах се, краят й се влачеше по земята...

- 3-з-з-зукеро! - изпищях.

Върнах се светкавично, като надзъртах дори под пейките. От псето нямаше следа. 3-з-з-зукеро!!! Валеше проливно. Африканците загръщаха тамтамите си в найлони и ги пренасяха на завет под бетонната козирка на лятната сцена.

- Да сте виждали един пинчер? Малко кученце. Черно, с тънки крачка - размахвах празната каишка пред смаяните им погледи. - Да сте виждали кученце?

- Nop! - клатеха дългите си като дини глави. - Nop-nop-nop...

Едър мъж с яркочервена фланелка уринираше зад едно дърво.

Позвъних веднага на Козловски, както беше записано в инструкцията, за да я информирам за инцидента. Очаквах да ми се развика, но тя ми нареди с леден глас да се явя незабавно в офиса. Та ето ме значи вир-вода, каишката жалко виси от джоба ми, слизам по стълбите, плясвам си челото в горния трегер и докато разтривам удареното, дочувам ехидния глас на шефката:

- Тц-тц, много си разсеян, Енгъс. Не четеш ли надписа? Пази си главата!

- Доста е тъмничко тук... - промърморих.

В този момент ме обля бледа неонова светлина и видях, че освен Грейс, в мазето, наречено офис, има още някой. Едър черен човек в черна полицейска униформа. Седеше в ъгъла, кръстосал големите си черни крака.

- Това е сержант Зоненфелд от отдела за закрила на животните - Грейс кимна към мъжа. - Ще те помолим да ни разкажеш подробно какво точно се е случило.

Зоненфелд, що за смахнато име?!

- Слушам ви, сър - той извади тефтера си, подпря го на коляното си и се приготви да записва.

Хората по филмите винаги звънят на адвокатите си, когато им се налага да разговарят с полицията. Но така или иначе нямах адвокат, нито можех да му платя, не бях прегазил никого пиян и доколкото знаех, в Ню Йорк смъртното наказание беше отменено. Разправих им горе-долу какво се е случило: за концерта, навалицата, дъжда, Фиона... Козловски мрачно потракваше с лакираните си широки нокти по масата. Зоненфелд прилежно си водеше бележки, без да ме прекъсва.

- И като се обърнах, Зукеро беше изчезнал! Върнах се да го търся, но от него нямаше и следа... - заключих тъжно.

- Заплеснал си се по някаква фуста, така ли? - просъска Грейс.

- Не съм!

- Момент, сър - намеси се Зоненфелд. - Казвате, че сте се обърнали и сте се върнали да го търсите? Къде точно стана това?

- На изхода при Пето Авеню - отвърнах, без да се замисля.

Той си отбеляза нещо.

- Че ти така можеше да стигнеш до другия край на града, преди да забележиш, че кучето липсва! - не се стърпя Козловски. - Защо си се заврял в тълпата? Или си мислеше, че се разхождаш за собствено удоволствие?

- Можеше да се случи навсякъде! - показах им края на каишката. - Вижте как е срязана. Откраднали са го!

- Автоматична каишка, Adjustable Freedom J23M - констатира Зоненфелд. - Нали не сте я прибирали?

- Не - поклатих глава.

- Така можем да установим на колко метра от вас е било кучето - той сбърчи чело, сякаш пресмяташе наум. -Два, два и половина... нещо такова.

- Много си я отпуснал! Когато има навалица, оптималната дължина е метър и половина. Пише го в инструкцията! — подхвърли злобно Грейс.

- Хъм, лошо... - поклати глава Зоненфелд, извади найлоново пликче и сложи каишката вътре.

- Не виждам на кого му е притрябвало това псе... - повдигнах рамене.

- Трябва да съобщим на Йенс. Новината ще ги убие! -въздъхна Грейс и ме стрелна с неприязън. - Между другото, обади се стопанинът на Тод. Дал си му нещо да яде и е получил гърчове. Две за един ден! Ти какво, да не си някакъв кучешки терминатор?

- Обичам животните! - разперих безпомощно ръце.

- Мистър Баноф - покашля се авторитетно сержант Зоненфелд, - ще ви помоля да бъдете на разположение през следващите няколко дни. Може да се наложат допълнителни експертизи. Ето картичката ми... Ако се сетите нещо, което не сте ми казали сега, обадете ми се!

- Не си мисли, че ще ти се размине току-тъй! - вдигна пръст Грейс.