Черната кутия

31. АНГО

Паниката ме затисна като валяк. Защо ли ми трябваше да включвам шибания телевизор?! Инстинктивно пожелах да се скрия някъде, докато цялата дандания утихне. No way! Бях влязъл в кучешката игра по-дълбоко, отколкото можех да предположа...

Изгълтах кафето си, облякох се надве-натри и се изстрелях навън. Голямата бяла лейди, както вече наричах стария форд, беше се разляла пред входа. Намърдах я снощи, докато съседите щъкаха из града с малките си нови колички. Под чистачките намерих бележка: Имам изгодно бизнес предложение, моля, обадете ми се при първа възможност... Следваше номер и име - Роджър Куот.

Не ми говореше нищо. Все пак реших да се обадя. Малко преди входа на парка имаше телефонни кабини. Куот ми направи впечатление на решителен и делови джентълмен. Живеел наблизо и като минавал сутринта, забелязал колата. Интересуваше се дали се продава. Зависи, измънках. Предложи да се видим в 17 часа на мястото, където я бях оставил, за да обсъдим детайлите.

- Сигурен съм, че моята оферта ще ви заинтересува...

- Окей - съгласих се колебливо.

Сретен и бандата му седяха в кръг под едно дърво и бистреха оживено стратегията и тактиката на борбата. Девойки с фланелки „Хора на каишката“ сновяха нагоре-надолу по километричната опашка пред касите на летния театър и раздаваха листовки на чакащите.

- Другари, вижте кой идва! - извика Сретен, като ме забеляза. - Нашият човек! Решил е да намине, да ни инспектира.

Главите се завъртяха автоматично към мен. Прочетох осъждане в погледите им. Той ме остави да се пържа няколко минути в собствен сос, след което ми направи знак да се приближа.

- Къде се губиш бе, брате бугарино? Счупих телефона да те търся! Сега ти си нашата кауза! Снощи дадохме пресконференция, а каузата никаква я няма. Бива ли така?!

Смотолевих нещо за семейни ангажименти, което предизвика снизходителни усмивки. Сретен ми представи бюрото: Вацек с голата глава, едно тъмнокожо същество, оплетено цялото в плитки, на име Умбрела, слабата и бяла Натали от Беларус, някой си Дитрих с белег на устната и така нататък, общо дванайсет души от най-различни полове, цветове и националности, включително трима native.

- Искам да ви благодаря - казах, след като се окопитих - за проявената солидарност. Наистина съм трогнат! Тази сутрин, докато гледах репортажите по телевизията, си помислих, че значението на това, което става, далеч надхвърля мащабите на моя частен случай.

- Така е! - кимна Сретен. - Преди малко научих, че група напредничави интелектуалци, сред които самият Ноам Чомски, са подписали открито писмо в подкрепа на нашата кауза.

- Мога ли да го прочета? - Умбрела вдигна ръка.

- Разбира се, давай! - разнесоха се гласове.

- Скъпи приятели! Хора на каишката! - зачете тя, запъвайки се от вълнение. - През последните две десетилетия бяхме свидетели на историческо отстъпление от всички придобивки, извоювани с толкова страдания и жертви от организираното работническо движение. Преходът към постиндустриално общество, който протича в развитите страни от началото на 80-те, на практика раздроби и отслаби синдикалните структури. Все повече трудещи се преминават в сферата на услугите, където в условията на изострена вътрешна конкуренция, ано-ми-зи-рани - запъна се тя - и дезориентирани от честата смяна на работното място, губят рефлекса си за солидарност. Краят на студената война даде допълнителен тласък на тези тревожни процеси. Освободени от призрака на Варшавския пакт, капиталистите бързо забравиха социалните си ангажименти. Днес е по-ясно отвсякога, че всички отстъпки, направени пред пролетариата през шейсетте и седемдесетте години са били само тактически ход за заблуда на противника. Сега, когато заплахата е отминала, а конформизмът е разял редиците на трудещите се, стъпка по стъпка благата им се отнемат. Концептът за „държава на благоденствието“ е подложен на денонощно отрицание от страна на адептите на пазарния фундаментализъм, а религиозната реакция им приглася в немислим доскоро хор. Ще успеят ли хората на наемния труд да се еманципират от аморфната консуматорска маса, до която са сведени с помощта на рекламата и медиите? Това е въпросът, от който зависи дали упадъкът на социалните институции в тази страна ще бъде спрян! Сега, когато наследниците на бившите пролетарии са се окопали в нишите на отбранителната индустрия, на сцената излизат най-маргинализираните слоеве на трудещите се. Хората на каишката казаха - Умбрела направи кратка пауза: - НЕ на експлоатацията! НЕ на анонимността! НЕ на несправедливостта!

Някой побърза да изръкопляска, но тя направи знак, че има още:

- Призоваваме всички честни жители на Ню Йорк да подкрепят техния протест. Не забравяйте, че „гъвкавият пазар на труда“ може да изпрати всеки от вас в техните редици! Нека действаме сега! - следваха имената на подписалите се интелектуалци.

- Уаао! - простодушно възкликна Вацек.

Останалите заклатиха дълбокомислено глави, единствено Сретен изглеждаше като че ли малко разочарован.

- Не е достатъчно конкретно! Наблъскали са го с теория!

- Какво значи аномичен? - обади се Натали.

Настъпи неловко мълчание.

- Мисля, че произлиза от анонимен - взех думата. -Сравнително нов термин, който описва ситуацията на човека в големия град.

- Но какво значи!? - повтори тя нетърпеливо.

- Комбинира значенията на анонимен, асоциален, депресиран, самотен и склонен към самоубийство.

- Винаги е полезно да имаш големия Уебстър подръка! - подхвърли Сретен.

След кратка дискусия беше взето решение все пак писмото на интелектуалците да се размножи и да се раздава на минувачите заедно с останалите материали. Натали и аз получихме бойната задача да се разходим до един копирен център в Ийст Вилидж, където работел някой си Миро, симпатизант на движението.

Натали твърдеше, че е избягала от режима на Лукашенко. Известно време си изкарвала хляба в салон за масажи, но имала проблем със свирките, така и не свикнала да ги прави на конвейер, влагала ту излишно старание, ту внезапно губела интерес, което драстично снижавало продуктивността на труда ѝ, и накрая я изгонили. Станала доста аномична, но в групата по психодрама се научила да говори за това, без да се притеснява. Сега била окей. В родината си завършила анимация, но смятала да се ориентира към графичен дизайн. Оформлението на всички листовки, похвали се, било нейно дело. Надявала се някой да ги забележи и да й предложи свястна работа.

- Много са симпатични! - побързах да я уверя.

Докато чакахме копията да се извъртят и бъбрехме, а тя пушеше, ме обзе усещане, че всичко, което съм преживял през тези два дена, е напълно нереално. Червените колонки на бензиностанцията бледнееха в паметта ми като отломки от неспокоен сън заедно с образите на Ексман, Варава, Юлия, Юревич... После се сетих за деловото предложение на Роджър Куот. Минаваше четири следобед. Помогнах на Натали да отнесе материалите, казах й, че имам неотложна работа, и забързах към къщи. Измъчваше ме несигурност дали ще намеря Голямата бяла лейди на мястото й. Да не се е стопила някъде в здрачината на съзнанието ми, където границите между реалността и сънищата се сливат.

Седеше си там, където я бях оставил. Огромна, бяла и невъзмутима като яхта на престарял диктатор. Някакво птиче се беше изцвъкало върху предното стъкло. Взех една хартийка от земята и го изчистих.

- Ей, мистър, вие ли сте собственикът на тази кола?

Високият мъж бързо пресече улицата. Имаше непробиваем златист тен и спортна стойка. Трябва да беше към шейсетте, облечен целият в бяло.

- Казвам се Роджър Куот. Нали с вас говорих тази сутрин?

Кимнах.

- Откъде я имате? - той поглади капака.

- От баща ми.

- Сигурно много държите на нея?

- Е, да, разбира се, скъпа ми е...

- Двайсет хиляди ще стигнат ли?

- Моля!? - облещих се.

- Мога да я купя веднага. Но няма да се пазаря! - предупреди ме той. - Отдавна търся нещо такова: T-bird, с две врати, тип ландау. Обаче все попадам на разни бракми. От тази серия са произведени, ако не се лъжа, само около 900 бройки за изложението в Диърборн през 69-а. Повечето от тях отдавна са претопени или ръждясват по автоморгите... Нищо чудно, с този разход на гориво!

20 000! Колко мили, умножени по колко псета, правеха това?

- Ще ми се обадите, като размислите, нали? Няма да намерите по-добра оферта. Това е по-скоро експонат, отколкото превозно средство. Има стойност само за ценители. Гледали ли сте „Диамантите остават завинаги“ с Бонд?

- С Бонд... - повторих тъповато.

- Непременно го гледайте. Там се подвизава един T-bird, точно като този! - той докосна ръба на плетената си шапка и отмина надолу по улицата.

Качих се вкъщи, свалих всички дрехи и се набутах под душа. Хрумна ми, че ако побързам с продажбата, брат ми никога няма да разбере и всички мангизи ще останат за мен. После се засрамих. Не беше правилна тази мисъл. Още мокър, извадих последната бира от хладилника, включих уредбата и се настаних пред климатика. Двайсет хиляди, а? Това вече беше едно ново начало! Твърде добро начало! Мигът, когато нещата още витаят във въздуха малко преди да ги сграбчиш, винаги е бил най-сладостният.

Телефонът ме извади от медитацията. Сигурно са „хората на каишката“. Издирват каузата си. Стана ми кофти, че докато си вея топките на климатика, те се валят в тревата и прахоляка, за да ме върнат на работа. От друга страна, сега чудесно можех да мина и без тази пиклива работа. Но не върви да им го кажа. Ще ги огорча, а Сретен не заслужава това. Телефонът продължаваше да звъни. Изкушението да не го вдигна беше голямо. После ми хрумна, че може да е брат ми. Сега да му казвам ли за колата? Ама и аз съм едно лайно!

- Енгъс? - мазно прозвуча в слушалката.

Целият изстинах.

- Обажда се Фиона - пауза. - Сигурно си ми доста сърдит, а?

- Не си мисли, че не знам коя си, Даян Прингъл - казах мрачно.

- Имаш право да ми се сърдиш. Не исках да стане така. Накараха ме! Толкова съжалявам за това, което ти причиних... - последва въздишка и дълга пауза. - Харесвам те, Енгъс. Наистина. Мисля си, че можеше да излезе нещо от нашата връзка...

- Тогава защо го направи, по дяволите?!

- Накараха ме, Енгъс! - повтори тя. - Виж, малко е сложно. Някой ден ще ти обясня. Важното е, че успях да ги убедя да ти върнат кучето.

- Ще ми върнете Зукеро?!

- Да, нещата отидоха твърде далеч...

- Само заради това ли?

- Заради теб! Не смятам да оставам повече в този бизнес. Ще бъда с кучето точно в десет вечерта на Рузвелт Айлънд. В двора на старата клиника...

- Къде е това?

- Виж на картата. Ще те чакам, Енгъс!

Трябваше ли да й благодаря? Дължеше ми го, по дяволите! Всъщност идваше ми да я разцелувам, но само измърморих:

- Доскоро...