Черната кутия

45. НЕД

Докато вървя към бюрото му, Хъл се надига постепенно от стола като изтласкан от хидравличен механизъм. В погледа му се чете страх и паника, сякаш е зърнал възкръсналия Лазар, чиято банкова сметка току-що е източил. Впряга цялата си ментална енергия, за да ме отблъсне като кошмарно видение. Имам чувството, че вървя по пътека, движеща се в обратна посока.

Но нищо не може да ме спре.

- Здрасти, Хъл.

Двамата стоим, изправени един срещу друг. Протягам ръка, но той само кимва сухо към стола пред бюрото му. Сядаме почти едновременно. Долавям любопитните погледи на колегите му от съседните кюбикъли.

- Защо си дошъл? - мрачно се интересува той.

- За парите си, Хъл. За какво друго?

- Не четеш ли банковите си извлечения?

- Нямаше ме, Хъл. Отсъствах, както може би знаеш...

- Придобил си много неприятен акцент.

- Но ме разбираш, нали? Това е важното.

- Явно ти не разбираш! - в гласа му се прокрадват ис-терични нотки. - Твоят Барух момент излезе менте. Един голям балон, нищо!

- Знам - прекъсвам го. - Случва се прогнозите и да не се сбъднат, нали? Аз също имам известна вина за това. Но не съжалявам. Печалбата не си струва цената. Повярвай ми! Тези 50 бона все някак ще ги преживея...

- Да бяха само 50!

- Моля?!

- Ти загуби цял милион!

- Глупости!

- Един милион долара! - отчетливо повтаря той.

- Какви ги дрънкаш?! Самият ти каза, че акциите ми не струват повече от 50 000! Освен ако не си ги продал 20 пъти по-скъпо...

- Е, да! - потвърждава той. - Първия път купи опции за 50 000. Но след три седмици ми се обади отново и ми нареди да инвестирам още един милион в същия проект. Току-що беше дошъл по сметката ти.

- Не си спомням такова нещо - присвивам очи.

- И аз бих го изтрил от паметта си! - язвително подхвърля Хъл. - Само че електронният ти подпис още си стои. Как ли не те молих да не го правиш! Убеждавах те! Заклевах те! Но ти беше непреклонен.

Внезапно губя връзка с онова, което ми приказва, сякаш съм пропаднал в някаква дупка. Бели, хлъзгави стени, излъчващи хлад. Летя надолу като в улей на бобслей. След серия от обратни завои и лупинги, които разтрисат шейкъра на мозъка ми, пързалката ме изхвърля на задната седалка на онова такси. Носът му държи на мушка червената задница на миникупъра. Вътре е Мерл. Но аз мисля само за татко. Мисля си дали ме е познал, проснат сред боклуците, бос, окаян... Дали се е сещал за нас през всички тези години? Дали не ни е наблюдавал тайно отнякъде? Или ни е зачеркнал заедно с цялото си минало.

С един замах. Като нещо, от което трябва да избяга, за да се спаси. В името на какво? Нов живот?

- Е, сега спомняш ли си? - долита гласът на Хъл.

Отново съм на 34-тия етаж, в кулата на WSBT, пред

бюрото на моя personal wealth manager. Бледото му лице излъчва откровена, суха ярост.

- Обади ми се на пожар от някакво такси. Беше толкова сигурен, толкова уверен в бъдещето! Рекох си, копелето очевидно знае какво прави, щом слага всичките си яйца в тази кошница. Докопал е нещо истинско. Само ме будалка с тоя Барух момент!

Крива усмивка начупва тънките му устни.

- Да, man, повярвах ти! Сумата беше твърде голяма, а няма нищо по-убедително от голямата сума. Купих опции за още 50 000, останалото шортнах на марджин и зачаках. Четях вестници, гледах телевизия, следях пазара на кучешки храни. Но акциите на CANIMA така и не помръдваха. Все пак не бързах да се отчайвам. „Пичът знае какво прави“, успокоявах се. Чак до последния ден и час, когато срокът на контрактите вече неумолимо изтичаше и нямаше да се намери луд на света, който да продаде и една акция на CANIMA под 20 процента от стойността й! Знаеше ли наистина какво правиш, Нед?

- Знам, че не е било халюцинация!

- А какво, Нед? Откровението на свети Антоний?

- Нямам идея - свивам рамене. - Май съм загубил доста пари, а?

- И продължаваш да губиш! - изпръхтява той. - Очаквах да ми дадеш инструкции какво да правя, но ти потъна сякаш вдън земя. Телефонът ти мълчеше, пощата обаче не се връщаше и предполагах, че си в течение на това, което се случва. Може би си имал причини да държиш позицията отворена? На какво се надяваше, а?

- На нищо, Хъл. Просто бях... далеч.

Анго добросъвестно е събирал всички писма, препращани на новия му адрес, в една кутия за обувки. Пълна е предимно с кредитни известия, банкови отчети, справки за натрупани мили от авиокомпаниите и свързаните с тях промоции. Нямам особено желание да ровя вътре. Това е слузестата следа на живота, който искам да забравя.

- Но сега си тук - настойчиво се обажда Хъл. - Чакам инструкции.

- Колко са останали?

Хъл щрака по клавиатурата.

- Към 50 000, сори.

- Значи, с колкото започнах.

- Е, да. Предполагам, че има и по-приятни начини за харчене...

- Измъкни ги! - прекъсвам го. - В края на краищата това са мои пари, нали? Мога да правя с тях, каквото си поискам.

- Не само! - прошепва той.

- Какво?!

- Сега мога да ти го кажа... Ти отвори дупка в системата, Нед. Парите вървят след пари, знаеш го не по-зле от мен, водят се едни други като стадо жадни бизони. Борсата е публично пространство и маневрите ти не останаха незабелязани. Веднага започнаха да ми звънят разни познати трейдъри: защо го правиш, какво знаеш? Действам по инструкция на клиента си. Аха, значи той е подушил нещо. Нещо има да става. И да видиш какво шортване настана, пълна лудост! Да, бая хора изгоряха заради твоя Барух момент... След като дори аз се повлякох по ума ти!

- Ти?! - зяпвам. -- Заложил си на същите позиции?

- Изкуших се, признавам. Знам, че не е редно, но не ми пука. Достатъчно съм наказан. Изгубих цели 10 000 долара! Затова ми се струва, че имам право да знам. Кой ти пусна тази муха?

Кой? Наистина добър въпрос.

- Един призрак, Хъл - надигам се.

Той също се изправя.

- Не вярвам в призраци!

- А в какво вярваш?

- В парите, Нед. В движещата сила на парите.

- Тогава - казвам - представи си, че си врата, през която парите влизат и излизат. Няма значение в каква посока. Важно е движението. Който веднъж го е разбрал, повече никога не се тревожи дали печели, или губи.

- Дрън-дрън - изръмжава той презрително.

- Сбогом, Хъл.

Обръщам се и поемам към асансьора.

Знаех си, че няма да ме разбере. Беше загубил твърде малко! Колкото по-голяма е сумата, толкова по-философски преживяваш загубата. Всичко тръгва от първия милион. Но повечето хора никога не печелят или харчат достатъчно, за да разберат, че на практика става дума за едно и също. Най-болезнени по принцип са загубите до хиляда долара, тъй като най-лесно се визуализират: пералня, печка, хладилник, компютър... Някой идва и ги отнася. С милиона нещата са по-сложни. Най-малкото трябва цяла армия от хамали, за да отнесе всички перални, които могат да се купят с него. Това е психологическата бариера, отвъд която битовата конкретика отстъпва на плановете за цялостно преустройство на живота. Съзнанието започва трескаво да кове концепции за щастие и да ги облича в образи. Успоредно с външната трансформация тече и вътрешната. Изцелена е не само плътта, но и душата, в която са се възцарили хармония и мир. Дори смътна симпатия към ближния! В този смисъл загубите от подобен порядък винаги носят екзистенциален отпечатък. Човек се замисля за природата на желанията си. Това ли е начинът да бъдеш по-щастлив?

Или по-добър?

Станциите на метрото прелитат зад прозореца. Облицовани с малки бели плочки като морги. Оживелите мъртъвци се щурат хаотично. Азиатци с огромни сакове вървят от вагон на вагон и предлагат батерии с неясен произход, по един долар пакетчето. Пита се: ако комисионата е 20 процента и продават по три пакетчета на час, колко време ще им е необходимо, за да направят първия си милион? Във всеки случай предостатъчно, за да не се тревожат как ще го изхарчат. Нито те, нито техните потомци. Това е комфортът на вечността, който ми беше отказан. Моят милион беше дошъл твърде бързо и неочаквано. Почти като билет от лотарията. А заедно с него и задължението да реализирам нещата, които мислех, че желая. Но какво желаех наистина? Какво би ме направило щастлив? Ползата от предметните награди е, че те избавят от кошмара на избора и съмнението. Имаше нещо обаче, в което не се съмнявах. Нещо, което, разбира се, не можеше да се купи за никакви пари. И това беше надеждата, че баща ми още е жив. Не бях сигурен доколко ще ме направи щастлив, но го исках. И бях готов да платя за това каквато и да е цена. Странна логика...

Обратно в таванската ми бърлога. Точната дума е „помещение“. Розовите тапети са разлепени по ръбовете. Гардероб и легло в мрачен съпружески стил от началото на 20. век. От тавана виси крушка с шнур. Кашоните изпълват целия ъгъл. Нямам желание да ги отварям. Дългото отсъствие сякаш е прекъснало връзката между мен и предметите, които някога са ми принадлежали. Струват ми се инертни и мъртви като стоки в оказионен магазин. Вещи на чужд човек.

Леглото е вдлъбнато по средата, сякаш някой е починал в него след дълго боледуване и оставен да се мумифицира като зловещата майка на Антъни Пъркинс от „Психо“. „Трябва да се махна оттук“, произнасям отчетливо наум.

Бях държал мумията на татко, заключена в най-тъмния килер на съзнанието си цели 15 години. Но тя се беше научила да си отключва и да се измъква навън, когато не внимавах, потънал в други грижи. Което се случваше толкова често! За разлика от мен, брат ми се беше научил да съжителства някак с нея. Оставяше я да влиза и да излиза, както си пожелае, да скита свободно из мислите му, беше приел дори да разговарят. Държеше я под око, имам предвид. Докато аз я отхвърлях. Бях решен да вървя напред, да затворя вратата на миналото, да стана УБЗГ. Кой умрял, умрял. Животът е за живите.

Давай нататък!

Но докато си посръбвах шампанско високо над облаците или блъсках във фитнеса на някой Хилтън, Хаят или Радисън след изтощителен ден, докато се взирах в цифрите, анализирах ги, чертаех таблици и графики с прехапани устни, а после ги прожектирах, презентирах, трупах часове и бонуси, мумията също не бе стояла със скръстени ръце. Беше сновала зад кулисите, редяла декорите и ролите, подготвяйки сцената за тържественото си завръщане.

Сега килерът най-сетне е празен. Но в главата ми продължава да отеква звука на урните с шлюпки от цимент и стърготини, изпроводили Трой Марш на път за затвора. Макар и да не съм го чул лично, въображението ми упорито го възпроизвежда и не ми дава да заспя. Трак-трак-трак! Мисля си за евтината пластмасова кутия, която получихме по пощата преди 15 години.

Какво всъщност е имало вътре?

Стълбата издайнически поскърцва под краката ми. Минава полунощ. Брат ми ще отсъства следващите два дни във връзка с някакъв случай, който разследва. Като омбудсман на животните от града Ню Йорк често му се налага да извършва неочаквани инспекции. Стъпалата белеят в мрака. Опитвам се да бъда колкото се може по-безшумен. Най-важното е да не събудя териерите на Даян. След трагичната загуба на хрътката Лили това са новите й любимци. Черен и бял, като върху етикета на уискито. Спомням се, че навремето бяха подарили на баща ми цял галон Black & White. Ходех тайно да отпивам от огромната зелена бутилка, изправена в ъгъла на кабинета му. Струваше ми се, че никога няма да свърши. Една вечер се засякохме. Беше коленичил пред шишето и пиеше направо от гърлото. По-скоро лочеше. Няма да забравя погледа му. Едновременно гневен и виновен.

Сега, промъквайки се в тъмното като крадец, отново ме обзема онова забравено усещане за тайна, престъпване на забраните и опасност. Завръща се дори споменът за вкуса на откраднатата глътка уиски и последвалото леко замайване. Както и страхът, че мога да се натъкна на баща ми изневиделица.

Въпреки научните доказателства!

Луната грее в кухненския прозорец, така че не се налага да паля лампата. Изтеглям един стол, качвам се предпазливо и отварям шкафа. Брат ми държи праха на татко на най-горната лавица. Твърди, че ме е чакал да се събудя, за да решим какво да го правим. Какво може да го правим? Разклащам кутията предпазливо, сякаш за да се уверя, че не е празна. Мисля, че имам право да надникна вътре. Мъча се да отворя капака. Прилепнал е здраво. Измъквам дълъг нож от дървената поставка, мушвам острието под капака и натискам.

Прахът на татко...

Не знам защо, нито за миг не се усъмних. Всъщност рохкавата сивкава субстанция в кутията не издава особена принадлежност, нито идентичност. Докосвам я, щипвам малко с върха на пръстите си, подушвам я. Не мирише. Идва ми наум, че ако се смели още по-ситно, би могло да се насипе в пясъчен часовник вместо пясък. Представям си как тече през тясното гърло на стъкленицата, трупа се в долния ѝ край, докато горният се изпразни съвсем. После часовникът се обръща и прахът потича обратно.

Зад гърба ми се разнася боен лай. Две рошави сенки, бяла и черна, се втурват в кухнята. За малко да изтърва урната на пода. Лампата светва. На прага се очертава фигурата на Даян в смешна пижама на петна като далматинец.

- Какво правиш? - сънено търка очи тя.

Меки плюшени пантофи във форма на кучешки муцуни.

- Ами... трябваше да надникна вътре - запъвайки се, произнасям, докато псетата подскачат около мен и джафкат. - Колкото и нелепо да ти се струва, но след всичко, което се случи... Исках просто да го докосна!

- Кастор! Поли!

Териерите побягват обратно към нея.

- Всъщност прахът на баща ти е в другата кутия - отбелязва невъзмутимо Даян. - Това е кутията с Лили, любимата ми хрътка, която Мерл отрови.

Чак сега осъзнавам, че държа съвсем различна кутия -със златисти шарки и ретро орнаменти, кутия от луксозни бонбони, в каквито обикновено малките момиченца държат съкровищата си. Явно съм ги объркал в тъмното.

- Духовете на Тери и Лили винаги ще бдят над нас -заключава тя.

- Съжалявам, че я обезпокоих - затварям капака.

Качвам се на стола и полагам тленните останки на Лили на най-горния рафт. До другата кутия. Изкушавам се да я сваля и да я отворя, но осъзнавам, че това няма да промени нищо. Даян ме гледа отдолу с широко отворени очи.

- Защо се смееш?

- Смея ли се?

- Да, усмихваш се. Защо?

- Ами, не знам... - скачам на пода.

- Хайде, деца! - тя подбира псетата. - Лека нощ, Нед.

Задникът й се отдалечава, полюшвайки се меко под пижамата.

Измъквам ракията от камерата. Наливам си. Посягам да отлея в памет на баща ми, но не намирам подходящо място. Образът на пясъчния часовник, пълен с праха му, упорито е заседнал в мозъка ми. Тънката сивкава струя безшумно се цеди зад помътнялото стъкло като нишка от вретено. А невидимата ръка на времето го обръща всеки път щом горната чаша опустее.

Последните песъчинки на предишния ми живот също изтичат. Облегнал глава на лакът, наблюдавам как стъкленицата се изпразва, а стените й засилват с ясен блясък като планински кристал. Дали съм успял, дали съм лузер?... Всичко това вече няма значение. Пред мен се простира само чист хоризонт. Аз решавам с какво да го напълня. Животът никога не свършва, само започва отначало.

Време е да обърна часовника.