Черната кутия

35. НЕД

Блокадата е вдигната. На мястото на палатковия лагер са останали само стъпкана трева и черни чували с боклуци. Влизам през централния вход. Сградата е пуста, като изключим дремещата охрана. В отсъствието на Курц стачният комитет явно е бил отбой. Спазарили са се набързо: взели по някой лев и отишли да пият. Не ми пука. Утре си заминавам заедно с останките му. На летището ще ме посрещне агент на Sapece Funeral Service, който ще се заеме с извеждането им в орбита.

Отбивам се да прибера някои книжа, които може да ми потрябват, ако се наложи да пиша отчет. Пред кабинета ме издебва неугледна женица в синя престилка. Плъзва се като сянка покрай стената и почти докосва ръката ми. Инстинктивно се отдръпвам. Дребна, с тъмно лице, някъде към 40-те, с мазна чуплива коса и недоверчиви очи.

- Вие ли сте колегата на господин Курц?

Леко стреснат, кимам, отключвам вратата, пускам я да влезе. Минавам зад бюрото, за да й попреча отново да се присламчи твърде близо до мен. Нещо диво се таи в погледа й, което ме кара да бъда нащрек.

- Мога ли да ви помогна?

- Аз, такова, работя в завода и трябва да ви дам нещо... - бързо изрича тя, като сваля от врата си малка, лъскава джаджа, окачена на сребрист шнур. - На господина беше... На Курце.

Жената оставя предмета на бюрото и прави крачка назад.

- Знаеш ли какво е това? - повдигам вежди.

- Някакво медальонче ще да е... - не съвсем уверено казва тя.

- Курц ли ти го даде?

От обърканите ѝ приказки не става съвсем ясно как нещото е попаднало у нея. Веднъж, даде ми го. После, че го била взела, уж да не се погуби. Сетне, че го била намерила... Другите жени в общежитието обаче ѝ завидели: Искали да ѝ вземат украшението, дори се сдърпали по този повод, скубали се, докато накрая тя решила да го предаде.

- Как се казваш?

- Дора.

- Добре си постъпила, Дора. Браво! - кимам.

Тя не помръдва. Хрумва ми, че сигурно очаква възнаграждение. Отварям портфейла си. Колко да й дам? Вадя наслуки 20 лева и ги оставям дискретно на края на бюрото. След известно увъртане от приличие тя сгъва банкнотата на четири, пъха я в горното джобче на престилката си и тръгва.

- Дора! - спирам я на вратата. - Познаваше ли добре мистър Курц?

- Ами да... - премигва учудено тя, след което навежда засрамено очи.

- А разбираше ли какво говори?

- О, той много приказваше! - прихва тя изведнъж. - Все по английски, де, ама има едно момиче при нас, дето поназнайва, та ни превеждаше. Говореше ги едни такива... За пари главно. Откъде щели да дойдат, как, чертаеше разни схеми. Тия от комитета му се връзваха. Макар че то, ако ги разбирахме тия неща, нямаше да сме на този хал, нали? Все пак, приятно беше...

- Благодаря. А мислиш ли, че положението на народа се е подобрило?

Не знам защо го казах. Изтъркаля се. Дано не е чула, мисля си.

- Ще прощавате, ама да си ебете майката - с достойнство изрича тя.

Вратата хлопва зад синия й гръб.

Отварям шепа: стандартно USB, с памет 1 гигабайт, от Samsung. Парченце от мозъка на Курц. Какво ли има вътре? Едвам сдържам любопитството си. Бодвам устройството в лаптопа си и пробвам да вляза.

Курсорът мига подканящо. Нямам и най-бегла идея каква може да бъде паролата. Име на място, където е бил или където е искал да отиде? На жена или на домашен любимец? Или просто поредица от букви и числа. Излишно е да гадая. В такива моменти разбираш колко малко всъщност си познавал някого. Може би ще се наложи да прибягна до услугите на някой от чевръстите местни хакери. Откъде ще го намеря? Колко ще струва? И дали си струва усилието?

Откъм вратата долита шум, нещо между почукване и драскане.

- Да! - казвам високо.

Един след друг в кабинета ми се вмъкват тримата помощници. Изглеждат леко гузни, сякаш досега са надзъртали през ключалката. Мъкнат нещо обемисто, увито в празнична хартия на звездички.

- Дойдохме да се сбогуваме - усмихва се Динамо.

- Приемете този малък ведомствен подарък...

Слагат го на бюрото.

- Ама нямаше нужда... - надигам се притеснено.

Отварям го, за да не излезе, че се надувам. Изпод хартията се подава макет на черешовото топче. В дулото му е затъкнато тънко шише ракия. Върху дървото е издълбано с пирограф: Bulgaria. Трогателно безвкусно!

- Ще ни дадете ли препоръки? - делово се обажда Коста.

- Моля?

- Че сте доволни от нас и английският ни е на ниво.

- Защо?

Тримата се споглеждат с лека тревога.

- Човек не знае кога ще му се наложи - предпазливо отбелязва Динамо.

- За сивито... - стеснително мънка Коста.

- Ние сме ги приготвили! - намесва се Росен.

To whom it may concern[11]...

Двоумя се няколко секунди. Сетне махвам с ръка. Майната му! Праскам по един подпис и на трите еднакви екземпляра. На добър час! Изнизват се един подир друг по същия начин, както са влезли. Спирам поглед върху гърлото на шишето, подаващо се от дулото. Откъде са го изкопали? Сигурно от склада с ведомствени сувенири, връчвани навремето на гостите от братските страни.

Неочаквано ме обзема вдъхновение и съчинявам следната поема:

„Тук съм за малко и съм отдалече...“, повтарям си. Първо на български. После на английски. Курсорът продължава да мига настойчиво в края на двете точки. Хъм... защо не, по дяволите? Въвеждам изречението, натискам enter.

Вътре съм!