Черната кутия

34. ДАЯН

Трябва да знаеш, любов моя, че съм израснала в съвсем нормално, дори потискащо скучно семейство. Баща ми беше управител на магазин за обувки, а майка ми пееше в църковния хор. Винаги сме живели в Ню Йорк, отначало в Бруклин, а сетне в Куинс, недалеч от Форестър Хил. До тринайсетгодишна единствената ми връзка с кучешкия свят беше пуделът ми Тери, пухкаво бяло същество, с весел нрав, което спеше пред леглото ми. Толкова го обичах, че когато умря, не исках да имам друго куче, а розовата му каишка остана да виси на закачалката на вратата като най-скъпа реликва. Само година по-късно се случи нещастието с баща ми. Един ден в магазина влязла много висока жена и поискала да си купи обувки на много висок ток. Татко напразно я убеждавал, че предвид мерките й това едва ли е най-разумният избор, но тя не искала и да чуе, дори му се развикала. Ти какво намекваш за мерките ми, да нямаш нещо против по-едрите дами? Не му останало нищо друго, освен да я обслужи по най-добрия възможен начин. Същата вечер обаче тази суетна персона излязла с новите си обувки, токчето й се счупило, тя загубила равновесие и паднала по стълбите...

Следиш ли случая Шърмън? Цяла Америка говори за него. Ан Шърмън изпаднала в мозъчна смърт преди 15 години. Съпругът й настоява да я оставят да си умре на спокойствие, като спрат животоподдържащите й системи, но родителите й отказват по религиозни съображения и се съдят до полуда. Дори президентът се намеси! Е, тази Ан Шърмън е същата тъпа кифла, която в онази фатална нощ паднала по стълбите и си ударила главата. Впоследствие лекарите объркват нещо с кислорода и тя се превръща в жив труп.

Но го отнесе баща ми!

Един адвокат, прочутият Коф Хундт - тогава беше още в началото на кариерата си, - го обвини във всички възможни грехове: консултирал я бил небрежно, продал й дефектен чифт и т.н. Изтръгна цял милион от магазина и производителите, а баща ми го изхвърлиха на улицата. Преместихме се в един от онези ужасни хаусинг прожектс. Той никога не си намери нормална работа. Опитваше да продава мъжки обувки от врата па врата. Взимаше ги от някаква мрачна фабрика в Кънектикът, на консигнация. Произвеждаха само един модел, Heaven Walk, 37 долара чифтът, крайно грозни и твърди обувки с мукавени подметки, за умрели. И досега си го представям как броди унил по улиците, натоварен с десетки кутии, звъни по домовете и убеждава домакините: купете си тези обувки! Не знам дали беше успял да пласира и десет чифта.

Една вечер не се прибра. Майка ми се напи, мислеше си, че е избягал, но след два дена mi се обадиха. Намерили тялото му в Ийст Ривър. Никога не разбрахме точно какво се е случило, макар и най-вероятно сам да беше скочил. Погребаха го със същите отвратителни обувки, които сам продаваше...

Дано поне са го отвели на по-добро място!

Като малка ме плашеха: ако не слушаш, ще викнем вуйчо Мерл да те вземе! Беше най-страшната заплаха, затова я използваха сравнително рядко. Представях си някакво същество, което снове из града с огромен чувал, целият на кръпки, и събира непослушните деца. Кристоф Мерл наистина е брат на майка ми. Баща ми не знаеше съвсем точно с какво се занимава, но подозираше, че е не-що на границата на закона, и страшно го мразеше. Той се отнасяше с недоверие към всички извън сферата на обувния бизнес. Беше забранил на майка ми да го кани вкъщи. За пръв път го срещнах на погребението на татко. Вместо чувал, носеше огромен черен чадър, под който се побрахме и тримата. Елен, обърна се той към майка ми, след като ковчегът с останките на баща ми потъна във влажната пръст, мисля, че е време да си починеш. Попътувай малко, слез на юг, прескочи дори до Европа, сега с парите от застраховката на бедния Прингъл можеш да си го позволиш. Аз ще се погрижа за малката, ръката му легна тежко на рамото ми, ще направя от нея истинска дама...

Тя обаче имаше нещо друго наум.

Пасторът й беше пуснал мухата, че ще бъде добре за душата на баща ми, а и за нейната, ако с тези средства основе мисия на църквата някъде в Африка. Вуйчо ми напразно се опитваше да я разубеди. Майка ми настояваше да вземе и мен, но все пак решиха на първо време да остана при него, докато тя се устрои. Замина за Либерия и повече никога не я видях. Още на втората седмица банда бунтовници нападнали лагера им и отрязали ръцете на всички...

(Даян закри очите си с длани.)

Майка ми починала от раните си. Оставили я под едно дърво, защото не могли да я заровят. Когато се върнали за тялото й, от него нямало и следа.

Сега си мисля, че ако поне тя беше жива, вуйчо Мерл никога нямаше да си позволи да стори всичко това с мен... Бях съвсем сама, оставена единствено на милостта му, едва 14-годишна, което очевидно е събудило най-тъмните му инстинкти, подхранвани от чувството за безнаказаност. Не разполагах с никакви средства: майка ми беше заминала за Африка, уповавайки се само на божията закрила, а застраховката на баща ми беше отишла за финансиране на злополучната мисия. Така че се наложи почти веднага да започна да работя за него... Аз - скръцна със зъби той, когато лъсна цялата ми немотия - държа приют за кучета, а не за сираци! Беше жесток човек, свикнал да оцелява в жесток свят. Бях тъй стресирана и неопитна, че се оставих да ме дресира като куче.

На младини вуйчо ми Кристоф е бил преподавател по литература в Колумбийския университет. Самият той пишел, дори имал публикации тук-там. Някакъв студент обаче го изобличил в плагиатство и го уволнили по твърде унизителен начин. Кариерата му била съсипана. Започнал да си вади хляба като разводач на кучета и не след дълго се утвърдил като лидер на съсловието. В края на 80-те основал Съюза на догстерите, установявайки практически пълен контрол над тази дейност в рамките на Ню Йорк.

Така нареченият приют всъщност прилича на затвор, ако не и на по-лошо. Помещава се в една от онези гигантски тухлени кули, използвани до началото на XX век за съхраняване на газта, известни още като газометри. Повечето от тях са разрушени, но една е останала да стърчи в Източен Бронкс, която Мерл някак си е успял да откупи, и в момента там е свърталището на бандата му. Той има договор с общината да прибира бездомните или загубени кучета, но това е само за прикритие. В действителност почти всички кучета са откраднати. Обикновено, след като минат десетина дни, хората му влизат във връзка със стопаните и ги информират, че тяхното куче се намира при тях. За да си го приберат обаче, трябва да заплатят таксата за престоя му, която е чудовищна -200 долара на ден, като в Риц! Ако собственикът започне да се назлъндисва, което се случва доста рядко, бива заплашен, че кучето му ще бъде лишено от всички удобства - сякаш досега е имало някакви! - и ще бъде преместено в отделение с по-строг режим, където може и да не оцелее...

Ще ти кажа само, че едва ли има по-злокобно място на света от тази шахта в центъра на кулата! Животът

може и да е бил несправедлив към вуйчо Мерл, но няма оправдание за жестокостта, която проявяваше към тези бедни същества. Сигурна съм, че един ден ще трябва да плати за това!

Но защо ли се изненадвах, след като и към мен, родната му племенница, Кристоф Мерл не се отнасяше по-добре, даже напротив! По цял ден разнасях баките с помия, която сипваха на кучетата, чистех клетките им с голи ръце, миех безкрайните коридори, бърках помията в кухнята и какво ли не. Обаче най-много ми тежеше, че не мога да ходя на училище. С лъжи и нагли манипулации той беше заблудил социалните работници, че лично ще се погрижи за образованието ми, като ме обучава по индивидуален план... План, състоящ се главно от наказания, най-чудовищни наказания, които ми се налагаха с повод и без повод, но винаги - с удоволствие! Най му харесваше да ме заключва в някоя клетка гола-голеничка и да ме кара да ям от помията в кучешката тарелка. Връзвал ме е на синджир, налагал ме е с каишка, стригал ме е до кожа, заливал ме е с разтвор за обезпаразитяване, от който кожата ми се изриваше, и какво ли още не. След тези нечовешки изблици, съвестта му като че ли проговаряше и той проявяваше неочаквана благосклонност към сирачето. Пускаше ме в библиотеката си на последния етаж, пълна със сложни теоретични книги по лингвистика, които въпреки всичко жадно поглъщах, тъй като бяха единственото средство да обогатя ума си сред нищетата на ежедневието ми. Така се запознах с трудовете на някой си Сосюр - да, мили, Сосюр, не се пули така! - а също и на Клод-Леви Строс, ранния Чомски, Цветан Тодороф и много други... Не мога да кажа, че ги проумях напълно, по-скоро никак, но оставиха дълбока следа в душата ми. На практика това е единственото образование, което получих, като прибавим, естествено, и всестранните киноложки познания.

Беше една от онези гръмотевични нощи, когато обзет от демоните си, вуйчо ми тичаше из кулата полугол и рецитираше Шекспир... Същия ден бях навършила шестнайсет години, но вместо скромно тържество и някой друг подарък, отново бях наказана. Заключена гола в клетката, с кожен нашийник, от който стърчаха метални шипове. Отгоре на всичко бях в мензис, кръвта се стичаше по бедрата ми... Умирах от студ и треперех. Внезапно се появи Кристоф Мерл. Помислих си, че може би се е смилил над мени е дошъл да ме освободи, но щом срещнах оцъкления му поглед, разбрах, че не ме чака нищо добро. Той извади пениса си, мушна го между решетките и ми нареди да го лапна. Досега не беше стигал толкова далеч, не и чак толкова! Замолих го със сълзи на очи да не иска това от мен, но той само изрева още по-страшно: „Лапай!“ И тогава, не знам какво ми стана, някаква ярост се отприщи в мен, хвърлих се към него и го захапах. Това ли искаш? Това ли искаш, а?! Нямах намерение да му го отхапвам, исках само да го заболи и да се опомни. Той изпищя пронизително като жена и отскочи назад. Мръсна кучка! Мръсна малка кучка!!! Лицето му стана като вряща доматена супа. Мерл отвори клетката, сграбчи ме за косата и ме помъкна по коридора. Стреснати от врявата, всички псета се разлаяха като бесни. Виждах накъде ме влачи и се развиках кански: „В името на Сосюр, вуйчо, не прави това с мен!!!“ „Сосюр, разтресе се той от смях, какво ти отбира главата на теб от Сосюр!?“ И ме хвърли в шахтата...

(Даян отново затисна очите си с длани.)

Както вече ти казах, любими, едва ли има на света по-зловещо място от тази дупка. Подът е осеян с изпражнения и кокали, въздухът - наситен с тежка метанова смрад, но най-страшна е тъмнината, сред която проблясват очите на обезумелите затворници. Нямам представа колко са били, може би пет или шест и със сигурност едва са се държали на краката си. Но ми се сториха десетки! Нас-тървени, зли... Веднага ми скочиха, възбудени от миризмата на прясна кръв. Зъбите им се впиха в тялото ми. Някаква мокра челюст понечи да ме захапе за гърлото, но нашийникът ме спаси. Помислих си, това само ще удължи агонията ми. В този миг не исках нищо друго, освен всичко да приключи начаса!

Сега, може и да са били халюцинации, породени от ужаса, но тогава и през ум не ми мина да се усъмня. От мрака излезе нещо бяло, останалите псета отстъпиха назад, скимтейки, и се свряха по ъглите си...

Да, това беше моят любим пудел, Тери!

Пухкавата му козина грееше с чиста, спокойна светлина. Той заситни около мен и започна да ближе раните ми, докато сърцето ми полека-лека си възвръщаше нормалния ритъм, а мускулите ми се отпускаха. Успях да разгледам муцуните, които доскоро бяха ръфали плътта ми. Изобщо не ми се сториха свирепи, а по-скоро нещастни, уплашени, изтерзани, като мен самата. Чак тогава усетих болката. Но не от раните ми, а някъде по-дълбоко - в атомите на клетките ми, като звън, който постоянно се усилва и пронизва цялата вселена... Някъде много на заден план чух как тежката врата на шахтата се отваря и вика на вуйчо ми: „Бързо! Бързо!“

Макар да бях изпохапана на много места, раните ми не бяха чак толкова страшни и лекарите успяха да залепят повечето, без да се налага да ме шият. Цяла година ходех на процедури в една от най-добрите клиники по пластична хирургия. Вуйчо ми пое всички разноски. Тревожеше се единствено да не се раздрънкам, което обаче нямаше как да стане, тъй като през тази година изобщо не проговорих... Явно се беше уплашил от крайностите, към които го тласкаха моите страдания, и наказанията рязко намаляха, но все пак продължи да ме товари с работа и изискваше да му се подчинявам. Кой знае защо обаче престана да ме пуска в библиотеката. Хрумвало ми е, разбира се, да избягам. Но къде, по дяволите, щях да се дяна? Humo ми се спеше по пейките, пито исках да имам нещо общо с онези ужасни социални институции. Постепенно бях започнала да се интегрирам в бандата, възлагаха ми разни дребни задачи, които ме караха да се чувствам важна. Когато навърших осемнайсет, така да се каже, бях официално приета и дори започнах да получавам процент от приходите. Сякаш за да му отмъстя, преспах и със седмината му най-близки помощници, но вуйчо ми се правеше, че не дава пет пари. А може би го възприемаше като жест на помирение, своеобразна форма на team building... Да си мисли каквото ще! Но истината е, че досега избягвах да имам връзки с мъже извън бандата. И то не защото се срамувам от белезите си, а защото направо ми призлява при мисълта, че ще тръгнат да ме разпитват от какво са ми...

(Даян протегна ръка и докосна лицето ми.)

На теб обаче мога да кажа всичко, Енгъс. Почувствах го още в мига, когато те зърнах!