Черната кутия

43. НЕД

- Това - подемам несигурно - трябва да е някаква шега.

- Никаква шега! - сопва се брат ми. - Единствената свястна оферта за работа, която съм получил в Америка.

- Каква работа е това? Като не получаваш заплата!

- Фъндрайзваме, тап!

- Моля?! - изумявам.

- Искам да кажа, че събираме доста средства от дарения - снизходително се ухилва той. - Хората се отнасят много положително към дейността ни.

Писмото на Блумбърг е сложено в масивна тъмночервеникава рамка. Брат ми внимателно го закача обратно на стената, където виси официалният му сертификат и цяла поредица от вестникарски изрезки и снимки, документиращи неочакваната му кариера. Не мога да повярвам, че Анго си е спретнал подобна галерия като провинциален нотариус!

На една от снимките брат ми е прегърнал възрастна дама с тъмни очила и буйни платинени къдри, а пред гърдите си държи чек за 50 000 долара. Спирам поглед върху подписа, извъртян небрежно с върха на флумастера: Бриджит Бардо. На друга снимка до Анго се мъдри приветлив мъж с тънка, пригладена назад коса и спокойни черти, издаващи твърда вяра в универсалните принципи на битието.

- Професор Питър Сингър - пояснява снизходително брат ми. - Авторът на „Освобождението на животните“ и

„Етика на храненето“. Този човек ми даде много. Неговата философия промени до голяма степен възгледите ми за живота. Помогна ми да прозра дълбокия смисъл на това, с което се занимавам. Съветвам те и ти да го прочетеш!

- А този пък кой е? - посочвам с отсянка на раздразнение към черен мъж с пасторска якичка, прикътал до гърдите си петнисто свинче.

- Преподобният Патрик Уомбо - охотно пояснява брат ми. - Основател на First Animal Church в Луизиана. Уомбо вярва, че животните имат душа, и се бори с антихуманните практики на екарисажите. Не бих възприел тъй сериозно тезите му, ако не дължахме отчасти спасението си на благоразположения дух на Тери... Виждам, че се чудиш. Това е покойният пудел на Даян, който ми се яви в момент на отчаяние, за да ми разкрие леговището на Мерл. Да, това също е част от истината за живота и смъртта.

Още не мога да свикна с новия му вид и претенциозното му дърдорене. Няма нищо общо с онзи омачкан, брадясал индивид, когото посрещнах на летище Кенеди. „Аз съм човекът, на когото може да се опреш“, сякаш се опитва да ми внуши през цялото време. Звучи твърде успокоително, но не съм сигурен, че ми харесва.

- Омбудсман на животните, значи... - подхвърлям скептично.

- Защо не? - свива рамене той. - В началото, признавам, доста се чудех дали да приема. Но Даян ме подкрепи. Тя е най-вярната ми сътрудничка. А най-голямата ирония е, че това беше кабинетът на Мерл!

Вече съм осведомен за ужасния край на смахнатия вуйчо на Даян. Как закачил гръмоотвода с металния прът и как в същия миг треснала светкавица, и той пламнал като бенгалски огън. Изгорял чак до върха на ноктите! Брат ми се грижи да бъда посветен във всички детайли на историята, зад което прозира известна доза самодоволство и отмъстителност. Включително как арестували Зоненфелд, ченгето, дето го тормозило и се мъчело да му лепне отвличането на Зукеро. Естествено, той бил къртицата на Мерл! Опитал се да избяга, но го спипали в дома на вещицата Грейс, бившата работодателка на Анго. Разкрило се, че между двамата съществува интимна връзка, основана на най-перверзни фантазии, не-поддаващи-се-на-описание. Грейс също била свързана с Мерл, което за съжаление нямало начин да се докаже. Но дори само слуховете били достатъчни да съсипят репутацията й. Скоро след това офисът й осъмнал с надпис „For rent“.

Днес най-сетне ме изписаха от болницата. Брат ми дойде тържествено да ме посрещне с Голямата бяла лейди, лъсната и стегната като за сватба. Прекарал съм в кома точно една година, девет месеца и тринайсет дни.

Това е доста време.

Щръкналата бяла предница царствено пори трафика. Арките на мостовете над Ийст Ривър започват да никнат една след друга заедно с контура на Манхатън, настръхнал като прединфарктна кардиограма. Сещам се как се връщахме с брат ми от летището преди две години по същата магистрала. И той беше долепил буза до стъклото също като мен, втренчен в израстващия профил на града, и вероятно се е вълнувал от неизвестността, която му предстои.

Даян и брат ми живеят в къщата на Мерл, на Хамилтън Стрийт в аристократичната някога част на Харлем. Същата, пред която сме висели с часове, скрити в търбуха на Голямата бяла лейди. Даян се оказала единствената наследница. Освободили апартамента ми на 78-а, защото наемът бил безбожно висок, а и никой не знаел колко ще трае състоянието ми. Нещата ми са прилежно опаковани и складирани в едно обширно помещение на последния етаж. Анго и Даян продължават да държат кучешкия хотел. Мерл не оставил никакви налични суми, дори бил натрупал дългове, които трябвало да покриват, за да запазят

дома си. Скоро обаче положението се променило и вече го правели по-скоро за удоволствие, отколкото от нужда.

На първо време ще живея при тях.

- Можеш да останеш тук, колкото си искаш. Стига да нямаш алергия от кучета, разбира се... - смига ми Анго.

Минаваме в кухнята. Брат ми измъква от камерата заскрежено шише и налива две малки чашки.

- Наздраве!

- Ракия? Откъде я добара?

- Ти я донесе от България. Не съм я отварял. Чаках те да се върнеш.

Върху печката къкрят два сребристи казана. Ухае на силен месен бульон и зеленчуци. Черна жена с чиста престилка и шапчица бавно бърка манджата на питомците. Едно от нещата, с които хотелът най-много се гордее, е домашната му кухня. Наистина излизало малко по-скъпо и по-трудоемко, но моралното удовлетворение било несравнимо. Това е нашата библия, посочва ми книгата върху масата: Холистична кухня за домашни любимци.

- Когато се случи да сготвим повече, продаваме и на съседите - охотно ме посвещава той. - Но не смятаме да правим индустрия. Това противоречи на възгледите ни!

- Е, да, да... - кимам разсеяно.

Той се надвесва над една от тенджерите.

- Корина е истинска магьосница! Ммм, искаш ли да опиташ?

Спиртните пари се изкачват към подстъпите на мозъка ми. А заедно с тях и един спотаен гняв. Изглежда толкова самодоволен. Сигурно се изживява като герой. Спасителят на животните от града Ню Йорк!

- Да си срещал мистър Ексман отново?

Брат ми вдига рязко глава.

- Не, никога!

- Тогава исках да ти кажа нещо, спомняш ли си?

Той се почесва недоумяващо. Продължавам:

- Когато ми разказа как си го видял на бензиностанцията. Но вместо това, тръгнах след Мерл. Знам, минало е доста време. Но онова, което искам да ти кажа, не е станало по-малко важно.

- И какво е то?

- Аз също го видях.

- Кого, Ексман?! - възкликва той.

- Баща ни. Ексман е баща ни.

- О, тап! Това е друга история, която...

- Не! - прекъсвам го. - Същата е, слушай внимателно. Аз го видях.

Замижавам и се гмурвам отново в задушната нощ, когато с несигурни стъпки излязох от „Механата“... Заедно със спомена се завръща и болката като стар влак, чийто самотен фар пронизва тунела на паметта ми. Минава директно през черепа ми, тракайки с ръждивите си колела. Върху прозорците му са опънати призрачни екрани, по които танцуват непонятни черно-бели образи. Сякаш във всяко купе има апарат, който върти стари ленти.

Брат ми слуша, зяпнал като празна мида.

- Кучетата летят с 20 процента по-ниско в края на август - повтарям с дълбок равен глас, опитвайки се да наподобя интонацията на Ексман.

Минават няколко дълги секунди.

- И Сорос бил с него?

Кимам бавно.

- Ти си сънувал!

- Ни най-малко!! Дори акцентът му беше истински. Но най-важното... - поемам си дълбоко дъх. - Прогнозата се оказа истинска!

- Нищо не разбирам!

- Нормално е - съгласявам се. - Ти се занимаваш с животни, а не с акции. Пазиш ли си рекламната шапка на CANIMA?

- Шапката ли?... О, да! - трепва той. - Дори понякога си я слагам. Мисля, че ми носи късмет. Защо?

- Поразмърдай си мозъка! Летящото куче е символът на САNIМА.

-Е и?

- Той знаеше какво ще се случи! Когато Даян ми разказа за чудовищния план на Мерл, ми светна. Гениално и просто. Хората на каишката остават без работа, САNIМА - без клиенти. Продажбите падат, акциите поевтиняват, някой прави пари на борсата. Откъде може да знае? Дали той не е в дъното на цялата схема? Защо не? След като постъпи така с нас, какво остава за някакви си жалки четириноги! Всичко е изчислил! Но ние му объркахме сметките. По-скоро ти... Но така му се пада! Аз също загубих пари. Да, приех милостинята му. Реших да рискувам. Щях да спечеля доста, ако акциите на САNIМА бяха ударили дъното. Няма значение. Баща ни е чудовище! И докато ти си седиш тук, в уютното си гнезденце, спасяваш животни и се снимаш с Бриджит Бардо, той навярно планира следващия си удар. Трябва да го спрем! Нали знаеш къде се намира?

- Да! - неочаквано твърдо казва той. - Знам.

Качва се на един стол, отваря кухненския шкаф и сваля от най-горния рафт тъмнозеленикава, почти черна кутия. Слага я на масата до холистичната библия за домашни любимци.

- Тук.

- Какво?

- Рано или късно трябваше да ти кажа - подема той. -Реших да не те натоварвам с нови изненади, преди да се възстановиш напълно. Но сега мисля, че не бива да отлагам повече.

- Изненади?!

Брат ми отново напълва чашките.

- Даян ми разказа какво си крещял в кулата. В такива

ситуации на човек му хрумва какво ли не. Не съм предполагал, че тази теория ще овладее ума ти до такава степен. Нямам представа кого си срещнал онази вечер. Нито кого съм срещнал аз. Може би Ексман наистина да съществува. Но той със сигурност не е баща ни - следва дълга пауза. - Защото татко е мъртъв.

Анго обръща чашката на един дъх.

- Не можем да сме 100 процента сигурни, нали? - вироглаво поклащам глава. - Ти самият винаги си го твърдял!

- Е, да, смятах, че има такава вероятност. Съмнявах се, не крия. Имах си едно наум през всички тези 15 години. Искаше ми се да е жив, независимо къде и с кого. Но вече няма съмнение!

- Имаш ли доказателства? - облизвам внезапно пресъхналите си устни.

- Определено - кимва делово той. - И то научни.