Черната кутия

39. НЕД

Анго е решил да проследи Мерл, за да открие клиниката, където е настанена (или затворена?) Даян. След сложни маневри сме наместили колата така, че да имаме видимост към кучешкия хотел, без да се набиваме на очи. Нямам идея колко ще продължи. Нито пък той. Липсват само поничките, за да се впишем изцяло в ролята на окаяни ченгета, дебнещи разпределителя на кварталната дрога. Спим на смени, пикаем на смени; от време на време някой отскача до пицарията на ъгъла на 142-ра и Амстердам Авеню или до китайския на Бродуей, за да попълним запасите си. Носим цяла торба дискове от къщи. Налага се обаче да ги слушаме на мизерния ми дискмен, тъй като колата е оборудвана само с допотопен радиокасетофон. Брат ми постоянно върти диска на някой си Бен Мартин, с който се е сдобил в мое отсъствие. Нищо особено, ако съм честен, но за него, изглежда, има висока емоционална стойност.

Мерл излиза само за да разходи питомците си до тесния парк по брега на Хъдзън. Честта да го следя се пада на мен, понеже не ме познавал. Вече едва ли е така. Влача се подир него от три дена! Знам разписанието му наизуст. Често присяда на някоя пейка и зяпа сивата река, по която сноват малки лодки или се влачат шлепове като трупове на хипопотами. Не общува с никого. Прибира се по същия път. От време на време един кльощав тип, който май живее у тях, ходи на пазар до близкия супер. Понякога се отбиват хора, за да вземат или оставят кучетата си. От страховитата му банда няма и помен. Може би се е разпаднала? Или се спотайва някъде...

Никога не съм прекарвал толкова време насаме с Анго! Разказа ми как е намерил колата на татко. Отишъл при подлия индиец, когото бяхме натоварили да я продаде и да ни прати парите. Но в крайна сметка ни беше измамил. Брат ми се изправил като жив укор пред копелето и оня му поднесъл ключовете на тепсия. Браво! През всички тези години дори не бях пробвал да потърся правата ни. Смятах, че не си струва разправиите. Като разбрах колко й дават сега! Колата е изненадващо запазена. Изплувала от миналото като кит. Влизам вътре с боязън, сякаш може внезапно да се гмурне и да ме завлече обратно в бездната. Опитвам се да доловя следи от присъствието на татко, но е останала само миризмата на старите кожени седалки. Мисля си, ако беше купил някой Beatle, под напора на носталгията по 60-те, сега щяхме да имаме проблем с жизненото пространство.

- Виж, ако трябва да се връщаш на работа... - обажда се Анго.

- Не, не трябва! - прекъсвам го.

- Благодаря ти, че се нави да кесиш с мен...

- Малко разнообразие не вреди.

Истината е, че разполагам с доста свободно време...

От вчера по сметката ми в WSBT вече има един милион. Точно два часа след потвърждаване на транзакцията Мей и компания получават оригиналния носител с данните по куриер, заедно с декларацията за конфиденциалност, която съм подписал. Парите идват под формата на обезщетение за напускане на работа. Междувременно за CEO на новия мемориален фонд „Леополд Курц“, по мое лично настояване, е назначен Влад Бергер. Обадих му се, за да му честитя поста. Беше му дошло като гръм от ясно небе. „Важното е да имаш патрон на място...“, напомних му. Добре свършена работа!

- Какво ще правиш, ако я намериш? - подхвърлям.

- Не знам - Анго разперва ръце. - Просто не знам. Ще ми се да поживея с нея... Поне известно време. Беше хубаво.

- Но тя е... болна!

- Искаш да кажеш луда. Вероятно, кой знае... - въздъхва той. - Не искам да мисля за нея по този начин. Ти не я познаваш. Забавна е, освен че е секси. И доста интелигентна, макар да няма системно образование. Била е лишена...

- Да, да, покъртителна история.

- Оценявам всичко, което правиш за мен, но иронията ти е неуместна! - стрелва ме накриво той. - Сигурно се боиш, с известно основание признавам, да не се наложи да живеем тримата заедно и да те натоваря не само с моята, но и с нейната издръжка. Искам да те успокоя, че не смятаме да ти досаждаме. В мига, когато тя излезе оттам, ще си потърсим друго място.

- Не те гоня, тап! Живей с нея, колкото искаш! - прекъсвам го раздразнено. - Но нито знаем къде е, нито в какво състояние. Само си фантазираш!

Анго потъва зад волана и демонстративно прихлупва шапката над очите си. Емблемата над козирката отново привлича погледа ми:

Dogs CAN fly with CANIMA!

Може би е време да поговорим сериозно. Ей, пич, защо не вземем да плюем на тая работа? Хващаме първия полет до Хаваите и яхваме гребена на вълната. Или до Рио? Докъдето си поискаме!! Току-що излязох в безсрочна отпуска и взех сто заплати накуп... Вместо това се пресягам към хартиената торба на задната седалка, измъквам парче пица и кутия кока-кола. Брат ми също иска. Пицата е изстинала, а колата се е стоплила. Дъвчем. Happy Dog's Inn, грее табелата пред къщата на Мерл. Щорите са спуснати. По улицата няма жива душа. Между веждите ми пъпли вадичка пот. Той обича тази жена, давам си сметка. Почти му завиждам. Ще ми се да можех да обичам така и аз.

- Видях татко... - внезапно изтърсва Анго.

Рязко дръпвам от сламката: газираната течност изпълва синусите ми и проканва през носа. Той ми подава невъзмутимо салфетката, в която току-що е избърсал мазните си пръсти.

- Имаш предвид баща ни?!

- В известен смисъл... - потвърждава Анго уклончиво. - На връщане от Филаделфия. Забих се в един пущинак. Бензинът ми свърши, спах в колата, а на сутринта открих съвсем наблизо бензиностанция. Той беше там.

- Татко?!

Срещам блуждаещия му поглед.

- И да, и не. Самото място беше много особено. Сякаш бях минал в друга реалност. Тази бензиностанция... Имах чувството, че съм я сънувал някога.

- Той ли беше, или не? - прекъсвам го.

- По е сложно - въздъхва той. - Менеше се. Като отражение върху вода. В един момент е той, в следващия - чужд човек. Сигурно ти се вижда смахнато?

- Защо просто не го попита?

- Какво по-точно? Кой си ти? Доста е тъпо, не мислиш ли? Освен това не ми се щеше да развалям магията. Харесваше ми да си представям, че пак сме заедно. Нищо друго не ме интересуваше. Нито как го е направил, нито - защо. Дори не ми хрумваше да го съдя. Давах си сметка колко кратък е този миг и не исках да го пропилявам в ненужни обяснения.

- А той... как се държеше?

- Нормално - свива рамене брат ми. - Седяхме на верандата, пихме кафе, запозна ме с жената, с която живее. После ме заведе до езерото и направихме едно кръгче с лодката му. Очевидно е заможен. Бензиностанцията му е по-скоро като хоби. Иначе консултира разни компании. Може би това обяснява донякъде защо не ми взе никакви пари, нито за бензина, нито за маслото. Изведнъж се притесни. Като че ли искаше да ме отпрати час по-скоро. Струва ми се, че това имаше някаква връзка с идването на шерифа. Доста неприятен тип!

- Но кой е бил този човек!?

- Не знам. Шерифът го нарече мистър Ексман.

- Ексман!! - подскачам. - Сигурен ли си?

- Да, разбира се. Защо?

- Къде се намира тази бензиностанция?

- Да пукна, ако си спомням! - повдига рамене брат ми. - Всичко ми е като в някаква мъгла.

Той измъква парцалива карта от жабката и я пльосва на таблото. Пръстът му пълзи несигурно по брега на Онтарио. После отскача на изток.

- Може би някъде тук. Но пътят не е означен.

- Слушай! - подхващам възбудено. - Трябва да ти кажа нещо...

В огледалото се мярка внушителна фигура с папийонка, подбрала цяла сюрия рошави палета като квачка. Пресича улицата и свива зад ъгъла.

- Мерл току-що излезе! - сръгва ме Анго. - После ще ми разкажеш.

Не помръдвам.

- Какво ти става? Ще го изтървем! - почти насила ме избутва навън.

„Ексман! Ексман!“, звъни в главата ми.

Ще ми се да изтичам обратно до колата и да изкрещя: „Аз също го видях!“ Но продължавам да се тътря подир издутия гръб на Мерл сякаш по инерция. Да, аз наистина го видях! Отказвах да го приема, разбира се. Закопах го в най-далечния кът на съзнанието и старателно го затъпках. Баща ми е мъртъв от 15 години. Край. Точка. Никога не съм поставял този факт под съмнение. Никога не съм допускал, че в кутията може да има нещо друго освен праха му. Бях затворил тази страница от живота си. Бях пораснал изведнъж. Но повече не мога да се правя, че то-ва не се е случило. Вече знам, че не е било халюцинация. Мъжът, когото видях онази нощ... Мъжът, когото Сорос наричаше Ексман...

Беше татко!!!

Каквито и пластични фокуси да беше приложил, нищо не можеше да изличи истинските му черти. И колкото по-дълго се взирах, толкова повече се избистряха. Като удавник, който се издига от тинестото дъно на миналото. Тънките линии на шевовете, прозиращи под кожата му, избледняват, зоните на лицето му се връщат по местата си. Искам да извикам „Татко!“, но нещо ме е стиснало за гърлото.

Дребният тип с качулката изниква сякаш изпод земята.

Без да обели и дума, Мерл му връчва поводите на стадото си, онзи пъхва връзка ключове в ръката му и отминава по алеята в лек тръс. Става за секунди. Мерл прецапва през тревата и се промушва с неподозирана пъргавина между профучаващите в двете посоки коли, сподирен от гневните им клаксони. От другата страна на шосето е паркиран червен миникупър. „Ще го изпусна!“, блясва в мозъка ми. Докато звънна на Анго, докато той се дотъркаля, онзи отдавна ще е отпрашил. Озъртам се за такси, без излишни илюзии, тъй като по принцип шофьорите избягват този район. Малката количка вече е дала мигач, дебне да се включи в трафика. Най-неочаквано от близката пряка се подава жълт нос. Махам отчаяно, огромният форд спира и се мятам на задната му седалка. Червената задница обаче е изчезнала.

- Направо, по-бързо! - изкомандвам.

Макар че вътрешно почти съм се отказал. Е, майната му! Чудо голямо. По-добре да вървим да търсим татко. Яркият заден капак на миникупъра неочаквано изплува някъде пред нас.

- След него! - нареждам на шофьора.

Той извръща леко масивния си черен профил.

- Забранено ни е да го правим, сър.

- Защо, какъв е проблемът?

- Rules are rules. Ще ми кажете ли накъде отиваме?

Мръсникът натиска предупредително спирачката. Дистанцията бързо се увеличава. Губим го. Ровя панически в портфейла си и му тикам 20 долара през прозорчето. Дръпва ги като автомат. Копеле! Вероятно изобщо няма такова правило. Но сега едва ли ще тръгна да проверявам. Направил си е сметката.

Скоростта плавно се покачва. Миникупърът пак кацва на мушката.