Черната кутия

41. НЕД

Смрад. Първото, което ме лъхва, е ужасна тежка смрад с дъх... може би на туткал. Откъде се е взела? Не знам. Нямам идея къде се намирам. От тавана висят кафяви късове мазилка като парчета сгърчен пергамент. Усещам, че някой ме наблюдава. Извръщам глава, при което ме пронизва остра болка в основата на ухото. Сините очи светят със сух блясък. Тя седи върху голо метално легло, облечена само в груба конопена риза, подобна на чувал, с широко изрязани дупки за главата и ръцете. Минава близо минута, докато възприема следващия детайл: дебелата верига, която свързва нежната й шия с рамката на леглото.

„Сори, миличък!“, сякаш казва лицето й, без да помръдва устни.

Установявам, че съм проснат върху ръждива пружина, а китките и глезените ми са омотани със сивкаво-сребриста лента, по която тече надпис „Slvertape“. В спомените ми изниква зачервената физиономия на Хю Мерит, с когото колегите ми или друг неизвестен злосторник се бяха погаврили. Дали не съм жертва на сляпото му отмъщение? Очаквам всеки миг да екне ехидният му смях. Но долавям само бумтенето на сърцето си като старо кюмбе, пламтящо във ветровита зимна нощ. Разбърканите стъкълца на паметта ми се наместват. Мутрата на Хю Мерит приема благородните очертания на индианския вожд. Портата се отмества с глухо стъргане и червената количка потъва в задръстения с отломки двор. „Изтървах го!“, върти се в главата ми, докато вратата се връща обратно. Тогава забелязвам процепа, който се открива зад ухото на вожда. Да става каквото ще, викам си, хлътвам вътре. Спомням си само острия грак на птиците: сякаш някаква завеса се раздра! Някой ме прасна отзад.

И това беше всичко.

- Ти сигурно си Даян?

- А ти кой си? - долита плах глас.

От бялото й лице струи наивно любопитство, което сякаш няма нищо общо с драматичната ситуация. Гърдите й надзъртат от широките прорези под мишниците, обли и твърди. Усещам подло надигане в панталоните. Точно сега ли? За бога, man, та това е гаджето на брат ти! Харесва ти, че е окована, а? Гад с гад! Не си по-добър от оня задник Мерл, да знаеш! Правя опит да се обърна по корем, за да скрия компрометиращата издутина. Металните ленти на пружината жалостиво стенат. Даян ме гледа втренчено.

- Аз съм братът на твоето гадже.

Лицето й се оживява.

- Енгъс ми е разказвал за теб!

- Така ли?

- О, да! Много се гордее с теб... Как ме намери?

Как ли? Който търси, намира. Или го намират.

- Сам ли си? - нетърпеливо подпитва тя.

- Спокойно, брат ми знае къде сме!

Е, поне не се търкаля наоколо, овързан със Silvertape. Докато се движи, винаги ще има надежда. Но си давам сметка, че указанията, които съм му дал, са доста мъгляви. Внезапно ме пронизва коварна несигурност.

- А къде сме всъщност?

- В кулата!! - драматично се извисява гласът й.

„О, я стига!“, викам си наум. Беше разправяла на брат ми, че вуйчо й, който впоследствие се оказва неин баща, я държал заключена в някаква стара газова станция. Нямам и бегъл спомен за подобно съоръжение в периметъра на инцидента. Освен ако не е изпаднал от удара? Мястото изглежда зловещо дори за стандартите на Южен Бронкс. През прозореца надзърта пълзящо растение. Долита свирка на кораб. Далечна идилична струна, опъната от вятъра.

- Къде по-точно? - подхващам предпазливо.

- Норд Брадър Айлънд! Ако ти говори нещо...

Без да съм кой знае какъв експерт по историята на Ню Йорк, името на това самотно късче суша, захвърлено насред Ийст Ривър, ме кара да потръпна. Преди време Атлантик Ривю беше посветил цяло досие на мрачната му история. Четох я, докато чаках на едно летище. И досега не съм я забравил.

Островчето е свидетел на една от най-големите американски трагедии през 19. век. Пожар на борда на ваканционен кораб причинява гибелта на почти 1000 души. Дни наред бреговете му са задръстени от обгорели трупове. Тук се намирал и диспансерът за остроинфекциозни болести, където през 30-те била затворена легендарната Мери Малон, известна още като Тифозната Мери.

Мери се подвизавала като готвачка из Ню Йорк, носейки бацилите на смъртоносния по онова време тиф, без самата тя да страда от него. Твърди се, че уморила над 50 души, докато санитарните власти я пипнат. Останала затворена в клиниката на Норд Брадър Айлънд чак до края на живота си. Болницата била изоставена през 50-те. Островът постепенно опустял и се превърнал в убежище на някакви застрашени птици, чието име, естествено, съм забравил.

Но как съм попаднал тук?

Очевидно са ме докарали с лодка. Което ме подсеща, че брат ми няма особен шанс да ни открие, освен ако той самият не пристигне по същия ред: с цицина на главата, омотан във фолио като буба.

Внезапно е притъмняло. Вятърът разрошва лианите, обгърнали зданието. Сенките им играят по тавана като фигури на съдбата, изписани в утайката на кафе. Даян подсмърча и тихичко нарежда:

- Някой трябва да го спре! За бога, някой трябва да го спре!

- Какво говориш?! Кого?

- Мерл ще извърши нещо ужасно!

Срещам бялото на очите й.

- Намислил е да отрови всички кучета в града!

- Глупости! - спонтанно изстрелвам.

- Не, не са! - тя разтриса енергично глава. - От няколко дена ги пекат. Той измисли формулата. Вече е изпробвана. Умират след няколко часа в страшни мъки.

- Чакай малко, какво пекат?

- Бисквитките! Не усещаш ли миризмата? На вид са като сухите храни САNIМА, но със завишена концентрация на един от консервантите, съдържащ цианиди. Тази вечер ще ги разпръснат из Сентръл Парк и утре, утре, когато ги изведат на разходка... Те няма да им устоят! Представяш ли си: хиляди, хиляди трупове на домашни любимци! Стопаните ще изпаднат в шок. Няма да има къде да ги погребват. Ще тръгнат инфекции...

Изведнъж ми просветва. Пазарът на Ню Йорк несъмнено носи тлъсти печалби на САNIМА. Заедно с храните вървят и всякакви тренди аксесоари от сорта на автоматични каишки, драскала, чесала, гребенчета и панички, които заможните жители на Манхатън пазаруват щедро за любимците си. Ако това парче от тортата бъде отхапано, продажбите на компанията със сигурност ще пострадат. Макар че за мащабите на един мултинационален гигант това едва ли е чак толкова фатално. Далеч по-разрушителни ще бъдат паниката, сривът на доверие и травмата на потребителите. Вероятно ще се наложи да изтеглят от пазара повечето си продукти до изясняване на истината. Ще започнат дела... Нищо чудно да загубят дори повече от 20 процента от стойността си.

Кучетата наистина летят ниско!

Ще бъда богат. Но на каква цена?! Чудя се откъде Екс-ман би могъл да знае? Каквото и да дрънкат за пророческата дарба на пазарите, съмнявам се, че могат да предвиждат събития от такъв порядък. Тук не става дума за интуиция, а за информация: детайлна, конкретна, своевременна. Някой е знаел какво се кани да извърши Мерл, ала вместо с полицията, го е споделил с Ексман. Или с някой от лумпените, които му снасят новини от подземния свят с възможно двойно приложение. А може би Мерл лично го е информирал за плана си с намерение да спечели освен удовлетворение и финансова облага? Кой в крайна сметка стои в дъното на престъпната схема?

В коридора отеква остро дрънчане, сякаш някой е изритал с всичка сила металическо цукало. Тифозната Мери пробягва по гънките на мозъка ми. Идва да забие вилицата в сърцето ми и да се изхрачи в устата ми!

Цукалото изтрещява отново, този път някъде съвсем наблизо и през отвора на изкъртената врата влетява разлетият силует на Кристоф Мерл.

- Е, боклуци такива! - провиква се той с изненадващо хриплив глас. - Удари часът на разплатата! Готови ли сте?

Веригата изхлопва плачливо.

- Татко, татко, моля те!

- Татко... - изкривява устни Мерл. - Та аз съм ти само вуйчо!

ВУЙЧО, ЗАБРАВИ ЛИ!!!

Иззад гърба му изскачат двама здравеняци. Единият отключва веригата от рамката на леглото и повлича Даян като куче. Другият разрязва лепенките около краката ми, подхваща ме грубо под мишниците и ме изправя.

- Защо вършите това, сър! - правя несръчен опит да го вразумя.

- Защо ли!? - изригва смехът му.

Блясва фенер. По пътя Мерл разритва каквото му попадне; коридорите гърмят, сякаш глутница кучета търчи из тях с вързани тенекии за опашките. Вонята се усилва. Отвеждат ни в дълго ниско помещение с изпочупени плочки, напомнящо кухня или морга. В дъното чернеят две огромни готварски печки с въглища. През открехнатите им вратички се мяркат догарящи пламъци. Навсякъде са разхвърляни тави и казани, по които личат следите от кафява лепкава смес. Червеникавите отблясъци осветяват още четирима мъже с разнокалибрено телосложение, но с еднакво мрачни и решителни лица. До краката на всеки лежи голям чувал.

Мерл сграбчва брадичката на Даян в лапата си.

- Виж тези стари муцуни! Запомни ги добре! Бяха готови да умрат за теб. Само за да зърнат очите ти, да чуят смеха ти. Но ти ги предаде. Предаде и мен. Нещо повече: отрече се! Направи ме за смях пред цял Манхатън. А някога бяхме семейство, Даян! Имахме своя малък бизнес. Своите малки радости... и болки, естествено. Своя малък свят. Вече нямаме нищо!!! Ти го унищожи! Открадна хляба на тези мъже, ограби усмивките им, но най-вече отмъкна мечтите им! Да, сви им ги като хладнокръвен джебчия! Сега те питам за последен път: защо?!

Погледът му спира върху мен, тежък и парещ като разтопено олово.

- Заради едно лайно!

- Това е брат му! Той няма нищо общо!

Каза го! Най-сетне го каза! Но Мерл не се впечатлява особено:

- Какво търси тогава тук, а? Явно са комбина, въртят си подлите игрички и си мислят, че ще им се размине. Къде е другият нехранимайко? Няма ли да дойде да ви спаси?

- Ще дойде, разбира се! - отвръщам дръзко. - И то не сам!

- Ха-ха, по-добре да побързат! Ще ги посрещнем, както подобава!

- Татко...

Юмрукът му се стоварва върху тенекиения плот на масата.

- Не ме наричай така! Не ме наричай никога повече така!!!

- Твоят свят не е мой! - избухва Даян. - Ти ми го натресе. Какъв избор съм имала? Нарочно ме лиши от образование, за да ме държиш на каишка!

- Ти беше принцеса!

- Кучешка принцеса!

- Кучка!

С един замах той насмита съдовете от масата, после се мята към печките и обръща казаните. Гласът му се катери през грохота:

- Сега доволна ли си? Доволна ли си?! Вече не те държа на каишка! Нито теб, нито когото и да било. Твоите приятелчета държат всички каишки! Но не задълго, ха-ха-ха! Скоро ще са празни, както и джобовете им. Ще могат само да се обесят на тях! - лицето му се гърчи като плондер, подритван от невидим крак: - Ще има достатъчно шибани празни каишки за всеки! Вървете, момчета! Вървете!

Дангалаците посягат към чувалите.

- Не! - стрелва се викът на Даян.

- Не я слушайте, тя ни предаде! Вървете!

- Животните не са ви криви за нищо, нещастници!

- Сори, малката... - извръща очи най-големият.

Нарамва чувала си и излиза. Другите поемат след него.

- Смешен плач! - изсумтява презрително Мерл. - Всички петове са само функция на своите господари. Никога не съм ги харесвал, а сега - още по-малко. Тези капризни, самодоволни същества, чиито лайна ни карат да събираме! Десет долара на час. Толкова получават шивачките в Третия свят за цяла седмица. О, да, ще има плач и скърцане на зъби! Нека! Нека бездушните лицемери, които ги развъждат в луксозните си апартаменти, почувстват болката! Нека усетят липсата! Може би това ще им помогне да си спомнят какво значи да страдаш.

- Сър! - отварям уста, без да съм сигурен какво точно трябва да последва, но думите сякаш потичат от само себе си: - Вашият социален анализ е интригуващ, а спектакълът, който разиграхте - наистина впечатляващ. Но ако си мислите, че ще ме заблудите, дълбоко грешите. Нараненото ви его няма нищо общо с онова, което се каните да извършите. Известно ми е, че сте го планирали отдавна с участието на заинтересувани финансови кръгове. Хладнокръвно и безмилостно. Няма смисъл да се правите на шут, поне пред мен. Макар и дълбоко да не одобрявам методите ви, не съм в състояние да ви попреча, нито смятам да влизам в ролята на закона, тъй като поради стечение на обстоятелствата може да се окаже, че съм брал плодове от дървото на същото престъпление като вас... Нека бог да ви съди!

Даян се блещи недоумяващо:

- Какви ги плещиш, Нед!?

Дървото на същото престъпление!

От кой съдебен архив го изкопах? Едва ли ще му хареса.

- Ти ли ще ми говориш за его, бе! - озъбва се Мерл само на сантиметри от лицето ми. - Пикльо!!

Челото му излъчва жега с дъх на сладникава пот. Сега ще ми отхапе носа! Но той само тръсва глава, сякаш отпъжда досадна муха, и отсича:

- Няма да обсъждам идиотските ти теории! Да свърш-ваме с тях! - кимва към типовете, които ни държат: - Водете ги в шахтата!

- Не, само не в шахтата! - писва Даян.

Изведнъж ме пронизва съзнанието за чудовищната несправедливост на това, което се случва. Докато брат ми се шматка, бог знае къде, аз щях да платя цялата цена за лекомислието му. Какво общо имах с този тип? С истеричната му дъщеря? С жалките кучешки междуособици в Сентръл Парк? Та аз съм УБЗГ! Имам цял милион на сметката. Живея на най-прекрасното място на света. Здрав съм, млад съм, в добра психическа форма, не страдам от разрушителни пороци.

Не е честно, по дяволите!

Мерл сритва ниска вратичка. Разнася се измъчен лай.

- Лили! - извиква Даян.

От ъгъла на тясната квадратна шахта се надига хърбава сянка. Пристъпва, олюлявайки се, към нас и рухва в краката ни. По тънката муцуна е избила пяна.

- Какво си направил, изрод такъв!

Даян се извива като змия и се хвърля към Мерл, забивайки зъби във вдигнатата му ръка. Той я перва с другата и тя отхвърча назад. От носа й руква черна вадичка.

- Добре, убий и мен! - прокънтява шахтата. - Проклет да си!

Клепачите на Лили потрепват конвулсивно и застиват. В изцъкленото й око трепва отблясъкът на далечна мълния. През разбития стъклен покрив надзърта късче облак с цвят на пепел.

- Неее, няма да го направя аз! - разнася се остър шепот като свистене от спукана гума. - Няма да позволя на призрака ти да ме преследва. Ако небето ти прости, и аз ще ти простя. Така харесва ли ти?

- Но аз няма да ти простя, никога!!! - просъсква тя, докато типовете ни завързват от двете страни на кабела, който пълзи по стената.

Долният му край е прекъснат малко преди да влезе в земята. Стягат здраво, мръсниците, без да жалят лентата. Сетне омотават веригата около вратовете ни и я закачат за една от скобите, придържащи кабела.

- Сър! - надигам глас. - Ако името Ексман ви говори нещо, прекратете това безумие начаса!

- И защо? - подигравателно изсумтява Мерл.

- Защото... - събирам сили; трябва да го кажа, това е единственият ни шанс. - Той е баща ми! Да, не ме гледай така! Ексман е мой баща. Лично той ми откри цялата далавера. И ако само косъм падне от главите ни, ще те попилее. Не ти се вярва, а? Обади му се. Питай го! Знам, че сте във връзка, командва те...

- Никой не може да ме командва! Не го познавам! -изревава Мерл и вдига пръст: - Сега всичко се решава там! От бащата на всички бащи!

Вратичката хлопва. Стъпките им се отдалечават в мрака.

Проследявам с поглед дебелата почерняла жица, водеща нагоре. Краят й свършва в основата на дълъг метален прът, изправен на върха на купола.

- Какво иска да каже с това? - измърморва Даян.

- Че сме вързани за жицата на гръмоотвода, предполагам.

В отвора над главите ни лумва нова светкавица. Успявам да преброя до десет, преди да чуем тътена й. Ако се вярва на старите хора, значи е паднала на около десет километра оттук. Изглежда далеч, но крачките на бурите са големи.

- Значи ако ни тресне...

- Свършено е! - изпреварвам я. - Ще изгорим като на електрически стол.

- А какво общо има Ексман?!

- Това е баща ми. Той знаеше какво ще се случи. Предрече го!

- Но нали баща ви е мъртъв!? Енгъс ми разказа как сте получили праха му по пощата. В една черна кутия...

- Така си мислех! Докато не го срещнах. Ексман, колко хитро, нали: бивш човек! Той работи за Сорос. Знаеш кой е Сорос, нали? Не би се доверил на случайни хора. Не го афишира. Мен ако питаш, има защо. Ексман е опасен човек. Лош човек, нищо че ми е баща. След като е нагласил смъртта си, може би е решил, че може да наглася и бъдещето. И да печели! Който контролира бъдещето, контролира пазара!

- Не разбирам! Мисля, че си твърде уплашен, Нед! Аз също. Дано Енгъс ни намери по-скоро...

Гърбът й излъчва трескава топлина. Усещам раздвижването на плешките й в отчаян напън да се освободи. Опитвам се да помогна, като удвоявам усилията ни. Продуктът на копелетата обаче е як. Може би е трябвало да го нарекат Iron Tape? Суперидея! Защо ли не им я продадох?

Отново светкавица! Този път успявам да преброя само до шест. Блясъкът й осветява труповете на Лили и още четири други нещастни псета. Ненормалник! Но размахът на гнева му е респектиращ. Обгръща ни като гореща пепел, избълвана от внезапно събуден вулкан. Бащата на всички бащи!

От дупката на купола руква дъжд. Водата е най-добрият проводник, сещам се. Не искам да умра! В мен има още хляб. Къде е тъпият ми брат? Той трябва да се пържи тук, не аз! Хлипането на Даян отключва стаената ми ярост.

- Този там, какъвто и да ти се пада, е глупак! Видя ли как побесня, като му казах, че Ексман командва парада. Естествено, че ще го командва! Да не би мозъкът му сам да е родил тази брилянтна схема? Сега, предполагам, се двоуми дали да му се обади и трепери. Но е твърде горделив и тъп, за да превъзмогне шибаното си его. Докато се освести, ще се изпържим като скариди!

В този момент лумва нова светкавица; трясъкът й идва почти мигновено.

- Какво?! - стори ми се, че е казала нещо.

- А може би вече се е обадил - отмъстително подхваща тя. - И твоят мистър Ексман да му е казал, че изобщо не те познава. Че няма нищо общо нито с теб, нито е брат ти! Никога не е имал и няма и да има!

Металният хлад на кабела ме пронизва през мократа фланелка. Начупена виолетова линия се стрелва към показалеца, забит в небето.

„Татко, татко, нима си се отрекъл от мен?!“, стискам очи.