Черната кутия

42. АНГО

Обикалях напразно задръстения с индустриални отломки бряг в търсене на някакъв съд, който да ме отведе до островчето. Транспортните връзки явно бяха прекъснати отдавна. Свечеряваше се, безформени камари от облаци се трупаха една връз друга като дерайлирали влакове. Птиците грачеха дрезгаво и безжизнено се рееха в сгъстения от електричество въздух. Върнах се до купъра на Даян, чийто покрив вече беше бомбардиран от белите им изпражнения. Чудех се дали все пак да не позвъня на полицията или на бреговата охрана, макар че не ми се щеше да имам вземане-даване с подобни институции.

Тогава дочух плясък на гребла.

От сумрака се подаде ниска метална лодка. Отекнаха приглушени гласове. Шмугнах се между контейнерите и се притаих до един тесен процеп. От лодката слязоха петима мъжаги с чували на гърба.

- Тони, стори ми се, че мярнах нещо на брега - обади се някой.

- Така ли? Не видях никого...

- Дали да не поогледаме наоколо?

- Айде, пичове, работа ни чака! - намеси се трети.

Страничната врата на буса се отвори с метално стъргане. Мъжете се качиха заедно със съмнителния си товар и я дръпнаха обратно. Моторът избълва кълбо газове. Шумът му постепенно се отдалечи. След малко откъм портала се разнесе дрънчане. После всичко утихна.

Изчаках няколко минути, преди да си подам носа навън. Какво ли бяха замислили? Хрумна ми за миг, че в чувалите са разфасованите трупове на брат ми и Даян, но бързо отхвърлих това предположение. Беше твърде елементарно дори за догстерите. Изтърчах до брега. Лодката беше вързана за един от стърчащите над водата колове. Освободих я и скочих вътре.

Беше плитка и нестабилна, а на дъното й се клатушкаше малка локвичка. Криволичех насам-натам, докато синхронизирам греблата. Бързо се изпотих. Островчето, изглеждаше измамно близко, но след всеки тласък водната повърхност сякаш се раздипляше пред мен. Някакъв шлеп пресече пътя ми, плъзгайки се мазно и безшумно като задрямал кит. Помислих си, ако някое от тези товарни чудовища мине през мен, никой няма да забележи, нито да усети нещо. Дирята на шлепа сериозно ме разлюля. Внезапно излезе вятър и няколко студени капки ме пернаха през лицето. От небето се спусна нащърбена лилава вилица и освети целия остров. Прозорчето на кулата премигна в ритъма на последвалия грохот.

„Като зов за помощ“, мина през ума ми.

Продължих да въртя веслата с удвоено усърдие. Дъждът шибаше гърба ми, мълниите се стрелкаха и съскаха над водата като електрически змии. Молех се да не ме захапят. Носът на лодката застърга в каменистото дъно. Дочух познат лай и мярнах рошава бяла сянка, която подскачаше на брега.

Наджапах в плиткото и хукнах след кучето. Стъпките ми потънаха в дебел слой сухи листа. През клоните се сипеха кратки припламвания като натрошено огледало, изтръгвайки от гъстата растителност далечни спомени за човешко присъствие: тръби, решетки, зидове, противопожарни кранове. Какво беше това място, по дяволите? Насреща ми изникна тесен крив вход като отворен ковчег. Псето се шмугна вътре. Последвах го, без да мисля. Лъхна ме противна воня. Продължих да се движа опипом, настъпвайки разни пръснати по пода предмети, напътстван единствено от тънкия лай в мрака. Слязох но някакви стълби, минах през две свързани помежду си сводести зали, после се забих по друг коридор, но вече доста по-нисък и с много чупки. Изритах подлата метална вратичка, която се изпречи на пътя ми, и излязох в огромно празно помещение. Нещо капна върху лицето ми. Някъде отгоре лумна светкавица и освети цилиндричните стени.

Отчаян писък се смеси с трясъка. Две фигурки, омотани в сребриста лента, се гърчеха около жицата на гръмоотвода.

- Довлече се най-сетне! - изръмжа брат ми, докато късах с нокти и зъби здравата лепенка.

- Бързо, Енгъс, бързо! - прошепна Даян, без да откъсва очи от нащърбеното гърло на шахтата, където танцуваха отблясъците на бурята.

Откачих веригата и тримата отскочихме като пружини от смъртоносния кабел. Брат ми разтъркваше китките си и ме гледаше мрачно изпод вежди.

- Sorry, man - подех миролюбиво.

- Пазете се! - извика Даян.

Чу се едно зловещо „хряс!“, Недко залитна напред и се свлече в ръцете ми без звук. Зад него изникна лицето на Мерл, бяло и мъртво като леден блок, изваден от пещера. В двете си ръце стискаше метален кол със закривен връх.

- Няма да се отървете толкова лесно! - просъска той.

Желязото се поклащаше между коленете му като грамаден еректирал пенис. Сякаш цялата му сила беше изтекла в този страховит удар и трябваше да събере нова за следващия. Заотстъпвах назад, но се спънах в нещо меко и се пльоснах на лигавия под. Тогава Мерл замахна отново. Напипах първото, което ми попадна, и го вдигнах над главата си, за да се предпазя. Върхът на куката потъна в рунтавата козина с тъп звук. Беше трупът на куче.

Извърнах поглед към прилепената до стената Даян.

- Бягай!

Той понечи да вдигне отново пръта, но върхът му се беше заплел в буйната козина на мъртвото псе. Даян се спусна към вратата. Мерл изръмжа, напрегна се и вдигна желязото с все кучето. Извъртя се и я перна по гърба. Тя полетя напред и падна по корем. Трупът се изхлузи от удара и закривеният връх на пръта полетя по инерция нагоре. Клик! Мерл застина с вдигнати ръце.

Куката се беше закачила за кабела.

Изведнъж цялото небе светна. Като че ли някакъв капак се отвори над нас и видях огнените езици, които се спуснаха към върха на купола. Последва дъжд от розови искри. Туловището на Мерл се разтресе, а от крачолите му бликна смес от урина и изпражнения. Очите му побеляха като сварени яйца. Прътът в ръцете му беше станал тъмночервен, но той продължаваше да го стиска и да се гърчи като Елвис на сцената. Главата му започна да пуши, сетне избухна в пламъци, които светкавично погълнаха цялото му тяло. Гореше като бенгалски огън, осветявайки шахтата чак до тавана, докато гръмотевицата бавно заглъхваше. Угасна също тъй внезапно, сривайки се на пода в тлееща купчина от обгорели кости.

„Уаао!“, възкликнах, преди да се сетя за каквото и да е друго.

Седях на пода и гледах притъмнялото небе в тесния отвор, от който вече се сипеше само дъжд. Гърмящите подметки на бурята се отдалечаваха. Останките на Мерл продължаваха да димят, просъсквайки всеки път, когато някоя по-едра капка паднеше върху тях. Недалеч лежеше кракът на Недко.

Даян се раздвижи зад мен, ръката й се плъзна по рамото ми.

- Добре ли си, скъпи?

„Мъртъв е...“, прекоси съзнанието ми като слаб електрически импулс върху монитора на медицински прибор. „Мъртъв е...“, мина повторно, без да предизвика никаква съществена реакция. Мъртъв е...

- Аз го убих - чух се да казвам.

Няколко остри асиметрични гънки набраздиха равната зеленикава линия на мисълта ми. Мъртъв е... Вълничките се извисиха.

- Сам се уби... - прошепна тя.

- Не говоря за баща ти! - отърсих се рязко от ръката й.

Нещо посветна на земята. Разнесе се поредица от звуци, наподобяващи мяучене на разгонен котарак. Мобилен телефон. Не беше моят, нито на брат ми. Най-вероятно беше изпаднал от Мерл. Даян колебливо го вдигна и долепи до ухото си. Изчака няколко секунди и рече:

- Джак... Аз съм. Всичко свърши. Мерл е мъртъв. Ще ти обясня... Не бива да го правите! Джак, чуваш ли ме? Не го правете! Джак...

Екранчето угасна. Тя ме изгледа отчаяно.

- Ще го направят... Енгъс, обади се на твоите хора! Трябва да ги спрем!

- Какво ще направят? - премигнах глуповато.

„Мъртъв е!“, пулсираше мозъкът ми. Не можех да мисля за нищо друго.

- Ще ги изтровят! Всички кучета в Сентръл Парк! Тази вечер ще разхвърлят бисквитките. Мерл е разработил формулата на базата на храните CANIMA. Няма куче, което да им устои. Колкото и да е дресирано! Отровата не действа веднага, а след няколко часа. Докато се усетят, ще е късно. Разбираш ли, Енгъс? Трябва да предупредим Хората на каишката. Обади се на Сретен!

- Изобщо не ми пука! - изкрещях вън от себе си. - Брат ми загина заради тия тъпи псета. Да измрат, бе! Пада им се! Много ще се радвам!

- Не говориш сериозно, Енгъс! Ужасно съжалявам за брат ти, но това... - тя разпери безсилно ръце. - Няма връзка!

- Е, да! Аз съм виновен, разбира се. Аз го забърках в тези лайна! Той си имаше свой живот. Свой път. Натресох му се и ето резултата. Защо? В името на какво? Няма да си го простя, никога!

- Енгъс! - рязко ме прекъсна тя. - Той мърда!

- Какво?!

Приклекнах над тялото и се втренчих в безизразното му лице. През косата се процеждаше тънка черна вадичка и криволичеше по слепоочието му.

- Братко?! - побутнах го.

Очите му бяха отворени, но от тях вееше празнота. Долепих ухо до гърдите му. Единственото, което чувах обаче, бяха ударите на собственото ми сърце. После все пак ми се стори, че долових слабото течение на дъха му.

Даян вече беше набрала 911. Мъчеше се да обясни на спасителния екип къде сме. „Норд Брадър Айлънд“, повтори го поне три пъти. Очевидно се съмняваха дали не ги пързаля. Най-сетне свали слушалката.

- Ще бъдат тук до 20 минути.

- Защо не звъннеш и в полицията?

Даян се намръщи.

- Има къртица на Мерл. Ще ги предупреди и копелетата ще офейкат.

- Но ще спасиш кучетата.

- Не искам да се измъкват! - мрачно поклати глава тя.

- Зоненфелд?

- Да! - кимна тя и добави почти шепнешком: - Моля те, Енгъс, в името на всичко хубаво между нас, обади се на твоите хора!

- Че какво хубаво е имало между нас? - възкликнах ехидно. - Нали съм те връзвал за парното? Хранел съм те с лайна? Нали затова си избягала от мен!

- Не съм казвала нищо подобно. Това са измислици на Мерл! Искал е да повярваш, че съм луда. Но ти не си се хванал. Иначе нямаше да си тук сега.

- Не знам - въздъхнах. - Нищо не обещавам. Вече не съм им кауза...

Сретен тъкмо вечеряше. Не ми се зарадва особено, сякаш предусетил куп неприятности, но не ми и затвори. В гласа му имаше умора; явно беше навъртял бая мили през деня, плюс организационните тежести.

- Кажи бе, брате?

Сервирах му всичко на масата. Известно време от другата страна се носеха само мрачни стонове. После заваляха въпросите. Наложи се, общо взето, да повторя казаното, докато Сретен вникне в положението. Мащабите на готвеното злодеяние го стъписаха. Беше му трудно да повярва.

- Ама тоя тип вярно трябва да е превъртял!!

- Тоя тип си получи заслуженото - стрелнах купчината димящи кости в подножието на гръмоотвода. - Вие му мислете.

- Ако ни пратиш за зелен хайвер, значи...

- Абе я си размърдайте гъзовете! - прекипя ми отвътре. - Че само каишките ще ви останат!

- Е? - срещнах въпросителния поглед на Даян.

- Къде ще ходят! - махнах с досада. - Няма кучета, няма бизнес.

Овъглените останки на Мерл ми действаха изнервящо. От време на време нещо там сухо припукваше и се разместваше, като че ли в жаравата още тлееха искрици живот.

- Няма ли да събереш костите на баща си?

- Не ми е истински баща - поклати глава тя.

Цък!, от купчината се търкулна прешлен.

- На кого да вярвам?

- Виж... - подхвана тя. - Знам, че ти наговорих куп лъжи. Съжалявам! Винаги съм обичала да разказвам истории. Но този път май прекалих. Мерл наистина ми беше вуйчо, а майка ми и баща ми са починали отдавна, макар и при съвсем банални обстоятелства. Верижна катастрофа на А-86. Тогава Мерл ме взе да живея при него, а впоследствие ме осинови. Никога не ме е наказвал, не и по

начините, които ти описвах. Поне до този момент. Макар и никога да не е бил особено ласкав. Тази история с плагиатството завинаги беше подкопала доверието му в хората и образователните институции. Сигурно затова не се погрижи да получа систематично образование. Но ми даваше да чета. В главата ми цареше същински хаос от идеи и суицидни фантазии.

Тя изхлузи рамото си през широката дупка на чувала, оголвайки тялото си наполовина. Кожата й заблестя, изпъстрена с йероглифите на старите й белези.

- Да, сама си ги направих! Бях само на 16. Предполагам, че съм искала да ми обръщат повече внимание. Живеех предимно с бандата. Не познавах почти никого извън този кръг. Това ми тежеше, но, от друга страна, се чувствах сигурна. Може би затова не бягах. Пък и къде можех да отида наистина? Знаех всичко за кучетата и нищо за хората. Докато не дойде ти, Енгъс! Когато те зърнах да загръщаш онази фъшкия в долара, разбрах, че животът ми ще се промени. Беше като откровение! Ако можех само да предположа, че бягството ми ще отключи толкова скрита ярост и агресия! Всичките ми измислици се сбъднаха! Стовариха се върху главата ми като бумеранг: веригите, кулата, шахтата... Да, знам, заслужих си го! Но кучетата? С какво са го заслужили те?!

В коридора отекнаха стъпки и гласове. Дълъг лъч плисна през вратичката и зашари по пода, осветявайки площадката на драматичната развръзка. След него - втори, трети, кръстосаха се и образуваха цяла конструкция от светлина.

- Good Lord! Какво е ставало тук!? - долетя смаян възглас.

- Вони на пърлено, та се не трае! - отбеляза съседен глас.

Някой започна да цъка с език, сетне - втори, накрая от всички ъгли на залата се понесе цъкане в различна тоналност и ритъм като авангардна джаз партитура. Един от прожекторите блесна в очите ни.

- Вие ли позвънихте?

- Да, насам! - изпревари ме Даян.

Цъкането секна. Светна голяма синкава лампа. Видях четирима души със зелени престилки и един униформен полицай, явно за всеки случай. Санитарите чевръсто качиха брат ми на носилката, загърнаха го е одеяло и лепнаха кислородна маска на носа му. Лекарят измери пулса му. Явно имаше надежда, защото даде нареждане по телефона да се подготвят някакви процедури.

Спасителният катер чакаше на кея с включен двигател. Бурканът върху покрива му се въртеше и мяташе червени отблясъци по внезапно утихналата повърхност. Бурята беше промила въздуха и крясъците на редките местни птици звучаха още по-пронизително. Натоварихме носилката на борда, качих се и аз, Даян се дотътри последна. Беше събрала останките на Мерл и ги носеше в една ръждясала подлога като зловещ прегорял пудинг.

Сместихме се в задната част. Моторът гърлено изръмжа и вятърът задуха в гърбовете ни. Островчето постепенно се сля с нощта, само фарът в едната му част продължи да припламва. Ченгето надзърташе в подлогата с нездрав интерес. Тогава Даян се изправи и без предупреждение я изсипа във водата. Образува се сивкаво облаче. Кипналата пяна зад борда погълна останалото.

- Амин! - рече тя със сухи очи и седна обратно.

- Амин! - повторих механично.

Така завърши ерата на Кристоф Мерл, кралят на догстерите, погубен от собствените си страсти, чиято злокобна сянка беше всявала трепет и страх в сърцето на всеки беден кучешки разводач между Пето и Парк Авеню и от 59-а до 110-а улица в продължение на цели 25 години.