Черната кутия

6. НЕД

Изтръгвам новопокълналите косъмчета в носа си. С пинцета, за повече прецизност. Времето, когато се изстрелвах на работа, закопчан в костюм и вратовръзка, отдавна е зад гърба ми. Вече мога да си позволя по-небрежен стил. Официалното оправдание е, че така се създава team friendly атмосфера, особено популярна концепция сред мениджърите от средния ешелон. След толкова години обаче ми се струва, че проклетият костюм е потънал в мен така, както униформата се отпечатва във военните. Продължавам да го нося дори когато ходя на плаж. Мисля, че босовете отлично разбират това и наблюдават всички напъни за либерализация на корпоративния дрес-код с дълбока ирония...

Цилиндричната щабквартира на Silvertape се намира в едно от безкрайните предградия на Детройт. Охраната ми маха небрежно. Останалите трима вече са на линия. Скаридата Мелиса, лукавият Ваяпее и рапонестият Декстър. И тримата работят в чикагския клон на фирмата. Хващам ги скупчени над единия от компютрите. Изглеждат възбудени и гузни, сякаш са разглеждали сайт за групови изнасилвания.

- Е, готови ли сте?

- Yes, sir!

- Да им покажем тогава какво можем.

Залата постепенно се пълни с народ. Босовете на Silvertape заемат местата си на първия ред. Правил съм го стотици пъти и въпреки това съм леко напрегнат. Най-вече да не се издъни техниката, както обикновено става в решителния момент. Според мен човешките мозъци генерират някакво поле или вълни, които влияят върху апаратите. Така че stay cool, за да нямаш излишни неприятности. Екипът се суети край мен.

Стърча пред ярко осветения екран, зад тясна катедра от стъкло и метал. Сивкаво-черната корпоративна аудитория следи хипнотизирана червения връх на лазерната ми показалка. Слайдовете се сменят с мазно click. Редуват се таблици, схеми, диаграми. Играя си на Господ: съкращавам звена, размествам отдели, сливам цели структури. Презентацията е венецът на многоседмичните ми усилия. Ръководя малък екип от трима сътрудници - чевръсти, лукави натегачи. Оптимизираме маркетинговата структура на Silvertape, най-големият производител на самозалепващо се фолио в Северна Америка, а вероятно и в света. Служителите откровено ни мразят, но се страхуват от нас. Очертават се яки съкращения. Мисля, че точно затова са ни повикали. Бизнесът се нуждае от трансмисии. Когато Боб и Джо загубят работата си, трябва да има виновни. И най-добре това да бъде лошият бял мъж с източноевропейски акцент.

„Идвам отдалеч и съм за малко“, мотото на консултанта.

Click-click, отварят се прозорчета, изписват се диаграми, пробягват разноцветни надписи, щурат се някакви човечета... Дали не прекалих с анимацията? Ако съдя по физиономиите на първия ред, шоуто се харчи. Проповядвам госпъла на пазарната икономика с цялото си сърце. От време на време пускам по някоя грижливо премерена шега.

Building a joke: целта па всяка шега е да изпьрзаля аудиторията с едно правдоподобно на пръв поглед начало, после да й отнесе главата с неочакван обрат. Подхлъзването на аудиторията става, като я въвеждаме в ситуация, ко-ято изглежда напълно правдоподобна, логична, дори обикновена. Ако началото звучи странно или невероятно, публиката ще заподозре, че има нещо. Изненадата ще се загуби и шегата ще се изпорти.

В дъното на залата мервам едър тип с карирана риза, бейзболна шапка и продълговат черен сак. Срещал съм го и преди, но с костюм. Брус ръководи паразитно звено от цели седем души, което дублира дейността на още поне два отдела. С безпогрешен нюх на стар служител той предчувства нерадостната си съдба и откакто съм дошъл, прави отчаяни напъни да ме убеди в ефективността си. Затрупва ме с отчети, предложения и анализи, които неизменно свършват в машината за унищожаване на документи. Лицето му е алено и потно, сякаш е тичал от къщи дотук. Усещам гнева, който се излъчва през порите на тялото му. О, да, знам, че има за какво да си връща! На мен, на компанията, на цялата система. Блъскаш цял живот като животно и накрая си прецакан отвсякъде. Телевизиите са пълни с подобни истории. Пичът превърта, грабва пушката и тръгва да въздава справедливост.

Погледите на всички са приковани в екрана. Не спирам да плямпам. Старая се да избягвам аленото лице на Брус, макар че усещам топлината му в периферията на зрителното поле. Май се досещам какво носи в сака... Как да отложа мига на истината? Клипчето изобразява голяма ножица, кастреща излишните отдели. Звуковият ефект напомня метално щракане.

Щрак-щрак. Брус отива на боклука.

Щрак-щрак. Затворът на пушката е пълен.

... Както личи от таблица № 7, печалбата през последното тримесечие се формира главно в звената за директни продажби...

Фасадата на аудиторията се пропуква като тънка ледена кора. Някой прихва в сумрака, подир него - друг. Кикотът се разпълзява във всички посоки. Е, какво толкова

съм казал? Забивам поглед в екрана на лаптопа, откъдето дирижирам презентацията. В центъра на таблицата трепка загадъчен анимиран gif. Обръщам глава към големия екран, където опулена женска смуче нечий безименен кур. Инстинктивно превключвам следващия слайд. Ушите ми бучат от адреналина, но произнасям невъзмутимо:

... Ако сравним относителната ефективност на продуктовите линии...

Тишина. По лицата на присъстващите минава гърч, сякаш са схрускали по команда ампули с цианкалий. После гръмва... Смехът ме шибва в гърдите като ударна вълна. Стискам ръбовете на металната масичка. На монитора се мъдри беловеждият Хю Мерит, председателят на борда на директорите - чисто гол, с надървен пенис и мрежести червени чорапи. Същото чудовищно изображение, многократно увеличено, се прожектира на екрана зад мен.

Успявам да произнеса само:

- Аз... Нямам представа как това е попаднало тук!

Лампите светват. Залата жужи като кошер. Мервам бейзболната шапка, която се изнизва заедно със зловещия си сак.

Хю Мерит, зелен като мухоморка, ме сграбчва за ризата:

- Ти, копеленце мръсно! Затова ли ви плащаме по 300 долара на час? Това ли успяхте да сътворите за толкова седмици, паразити такива!

- Хю, Хю, успокой се! - теглят го двама от директорите. - А ти, момко, се постарай да дадеш някакво смислено обяснение!

Така нареченият екип се е изпокрил по ъглите. Сам съм.

- Очевидно е саботаж...

- Очевидно! Но кой може да има интерес от подобна гавра?

Кой ли? Обгръщам с поглед развълнуваното множество.

- Господа, вие се каните да изхвърлите на улицата 1500 души. Поне двеста от тях имат достъп до вътрешната мрежа. И мотивация в излишък!

Бен и Милър, двамата директори, се спогледаха.

- А ти защо се хилеше? - съска Мерит.

- Аз? Хилил ли съм се?

- Да! И ти, и те, и вие двамата, всички!

- Съжалявам, сър. Било е несъзнателно, нервен тик - събирам остатъците от наглостта си. - Знаете ли, джентълмени, мисля, че извадихме късмет...

- Каквооо?!!!

- Точно така - подхващам все по-уверено. - Това е нищо. Неприятен, но по същество безобиден инцидент. Я си представете, че беше нахлул някой с автомат или чувал динамит? Е, къде щяхме да сме сега?

- Хъм... - чешат се по тиквите Бен и Милър. - Смятаме да проведем вътрешно разследване.

- Аз също!

Между нашите два офиса, централния в Ню Йорк и този в Чикаго, има отколешна неприязън и скрита борба за надмощие. Хората от Мичиган не искат да се примирят с лидерството ни. Убедени са, че генерират достатъчно приходи, за да бъдат самостоятелни. Ние сме повече и получаваме по-високи заплати. Струва им се, че ги подяждаме. И когато някое нафукано нюйоркско копеле им се изсипе на главата, гледат всячески да му подлеят вода. Бях предупреден да не ги дразня. Опитвах се. Особено през първите седмици. Дори им организирах пикник! Мислиш си, че си създал малък, сплотен тим. Обаче в края на краищата си прекаран. Нямам идея кой точно: Мелиса, Декстър, Ваяпее?... Не разполагам с други доказателства, освен гузните им погледи. А може би всички заедно са се упражнявали да наслагват главата на Хю Мерит върху тялото на неизвестен травестит, подбуждани от отмъстителните чикагски партньори?

Вероятно никога няма да узная.

Довършвам презентацията в една малка заличка на 16-ия етаж при засилени мерки за сигурност. Използвам една по-стара графична версия. Получава се скован, неартистичен спектакъл с акцент върху сухите цифри. Въпроси няма. Накарах Декстър и Ваяпее да си водят записки и да представят писмени становища по всички повдигнати проблеми. Възложих през зъби на Мелиса да изготви подробен вътрешен отчет за хода на проекта през различните фази. Силно се надявам това да отрови седмицата им. Иска ми се да ги викна насаме, преди да се разделим, да им кажа колко грозни, тъпи и жалки са, колко нищожни са шансовете им за успех, че колкото и да се натягат, в крайна сметка ще бъдат изхвърлени на боклука, след като бъдат изцедени до последната капка.

Не и преди това!

След края на презентацията има нещо като работен обяд накрак, който преминава в ледена атмосфера. Хю Мерит си тръгва, без да се сбогува с никого от екипа ни. Логично. Едва тогава настроението отлепя от нулата. Получавам дори няколко тайни потупвания по рамото. Единственото, което искам обаче, е да се върна колкото се може по-бързо в Ню Йорк.