Черната кутия

2. АНГО

54 мили до крайната дестинация, информират мониторите над седалките. Температура - 12°, височина - 3500 мили. Върху екрана изплува картата на западното полукълбо. Траекторията на самолета е очертана с бяла стрелка, която тръгва от Централна Европа, минава над Шотландия, пресича Северния Атлантик над Исландия, завива към Лабрадор и влиза в Щатите под остър ъгъл като балистична ракета. Върхът й почти докосва точката с надпис Ню Йорк...

В салона отекват вяли ръкопляскания. Колелата току-що са докоснали пистата. Спомням си първото ми пристигане в Америка. Летях през Хийтроу с Британските Авиолинии. Тогава аплодисментите бяха доста по-енергични. Сега летя през Прага и самолетът е пълен с източноевропейци. Те също пляскат, но по стара социалистическа традиция, почти безшумно.

Облегнах се и затворих очи. Не бях мигнал през целия път. Багажните клетки над главата ми хлопат; валят чанти, дрехи, пликове. Не разбирам цялото това бързане. Америка няма да избяга. Ще продължи да си лежи от другата страна на океана и да попива вълни от устремени към лично щастие индивиди още поне 20 години... Неусетно съм задрямал. Когато отворих очи, опашката между седалките не беше помръднала. Нямах представа колко време е минало. Изнервени, потни хора с чанти между краката негодуваха.

- Какво става, защо не пускат?

- Дами и господа, на борда има малък медицински проблем - гласът на пилота звучеше унило, като на човек, чиито планове за вечерта са пропаднали безвъзвратно. - Приканваме ви към търпение до изясняване на обстоятелствата около инцидента. Съжаляваме за неудобството.

Малък медицински проблем! На фона на последните атаки с антракс, заплахите от ботулизъм, бубонна чума, малария и куп други бацили, изпълзели изпод лабораторните похлупаци, новината не изглеждаше чак толкова безобидна. Пътниците се натръшкаха по седалките кой където свари с мрачни изражения и наизвадиха мобилните си телефони. От предната част на самолета се зададоха няколко души с ярки защитни облекла и противогази.

Е, сега я втасахме!

Виновник за суматохата е сополивият малчуган, дето се скъса да драйфа през последните часове. Очевидно това е събудило подозрения за биологична атака. Екипът трескаво се суети край хлапето: мерят му пулса, преслушват го, взимат кръвни проби на цялото семейство, проби от въздуха... Майката ридае. Бащата, близкоизточен тип с рехава мазна лимба, залепнала върху темето, мачка притеснено опаковка от снакс. Под повърхността на този минималистичен жест обаче личи ужасът на обикновения човек, изстрелян в сърцето на световния хаос. От време на време командирът на полета се обажда, за да успокои духовете. Ония с противогазите разнасят нагоре-надолу куфарчета с апаратура. Но резултатите се бавят. Ние кесим, стресът е отстъпил на тъпо безразличие.

Не съм стъпвал в Америка, откакто се случи това с баща ми. (Улавям се, че винаги казвам „това с баща ми", вместо „умря“, „почина“ или „отиде си“. Сякаш става дума за нещо срамно...) Цялото ми желание да пътувам натам се спихна като балон от дъвка, запечатвайки ранните ми имигрантски блянове с розово-лепкавото си клей-мо. Трябваше да минат години, докато започна отново да мисля за това. И все пак, като че ли една невидима забрана продължаваше да тегне над тази част от света. Тя очевидно не важеше за брат ми, може би защото беше приел смъртта на баща ни като свършен факт. Недко замина да следва в Щатите няколко месеца след трагичния инцидент. Направи MBA[2] и естествено, там си остана, като изключим ваканциите. После престана да си идва и за тях. Сега работи на Уол Стрийт и предполагам, има всички основания да бъде доволен от себе си. Всъщност по някакъв начин и двамата останахме: кой в Америка, кой в България. Не че се оплаквам, това е положението. Никой не ме е спирал, сам си го избрах.

Току-що бях завършил английска филология, отваряше ми се място в университета, но предпочетох да се отдам на бизнес. Времето беше такова. Куцо и сакато регистрираше фирми, продаваше, купуваше... В началото на 90-те книгоиздаването изглеждаше златна мина. Глад за четива. Хората още имаха пари, грабеха каквото им попадне. Продадохме един наследствен имот: половината отиде за учението на брат ми, другата вложих в бизнеса. Издадох десетина нелоши кримки, паднаха мангизи, купих си опел на старо и се ожених млад. Обаче бизнес климатът се сговни. И още как се сговни! Продължих да вадя по някое и друго заглавие, колкото да поддържам фасадата, но чувствах, че няма да я бъде. Пък и вече ми беше писнало да търча по складове и печатници, да гоня разни типове, за да си прибера жалките приходи. Връзвах бюджета, като превеждах за други издателства. Главно трилъри и фантастика, които ме кефеха. фамилният климат също не беше цветущ. Не си паснахме с жена ми, макар да се мъкнахме цяла година, преди да се венчаем (каква дума само!), а се венчахме тържествено - в църква и с разни личности, и обещания до гроб. Като че ли това скапа работата още отначало. Рамката, в която се напъхахме, на щастлива млада двойка от каталог за матраци. В крайна сметка жанрът си каза думата. Бит до дупка. Сексът - с тенденция към затихване. Беше художничка, но си вадеше хляба в една рекламна агенция, където кой знае защо все й даваха да рисува кренвирши. Пробва да направи няколко корици, но не се получи. Кренвиршите обаче й се удаваха. Дори спечели награда с един от тях на някакво международно изложение, след което я поканиха в Италия. Дай да се разведем, вече не помня кой точно го каза, но никой нямаше нищо против. Нямахме деца, нямаше какво да делим, освен опела, на който му бяха свили гумите. Тя ми го хариза. И си замина. Сега най-вероятно рисува салами, но за доста повече пари.

Изобщо всичко живо хукна да се спасява като плъхове, подушили вода в трюма. Повечето ми приятели се изнесоха по Ирландия, Испания и Германия, та даже и в Португалия, откъдето, общо взето, самите португалци гледат да се изметат. Накрая взе, че се вдигна и майка ми. Тъкмо се беше пенсионирала от БАН, където беше прекарала повече от 20 години, с фамозната пенсия от около 100 евро. Отиде да се грижи за някакъв дядка чак в Уелс. Уредила я бивша колежка, която развила цяла мрежа за гледане на възрастни хора в Обединеното кралство. От три години е там, в едно градче, чието име все забравям, известно с чудната си природа и келтските паметници, пръснати в околността. Ще стоя, вика, докато мога. Дори пари ми е пращала след фиаското с пингвинчетата. Винаги съм имал лошо усещане за детската литература. Но агентът ме убеди, че тия пингвини сега били тотален хит в Европа. Десет серии с картинки, бая солени ми излязоха правата, а полиграфските разходи - още повече. Отпечатах десет хиляди, но едва ли се продадоха и хиляда. Така приключи издателската ми кариера. Накъдето и да се обърнех, само прах, простотия, бездомни псета и безперспективност...

Тогава за пръв път си рекох: абе що ли не взема и аз да се пръждосам нанякъде? Сериозно, имам предвид не както се заканва половината български народ, като спраска гума в някой от безбройните кратери по пътищата. Отне ми почти година да се мотивирам. Може би защото все пак не умирах от глад, имах покрив над главата, като ми се дочука, все падаше по нещо, като ми се допие, не оставах на сухо, често се залъгвах, че нещата не са чак толкова зле. Но си давах сметка, че този път води надолу и все по-надолу, към неминуема нравствена и физическа дегенерация, а пък аз нямах още 40 и животът беше пред мен.

Или поне така се казва.

Е, да, участвах в лотарията заедно с още поне един милион родни картофа, търсещи по-тлъста почва! Не вярвах, че нещо ще излезе, като имах предвид опита на брат ми, който беше пускал пликове като луд, докато накрая самата фирма не му уреди документите. Но по принцип тотото е национален спорт в България. Пускай, пък ако стане. Като стане обаче, всичко се обърква. Един властен императив помита целия ти досегашен живот: човече, та ти си избран! Това не е като да ти изсипят един милион, както се хвърля на прасета и хайде живей. Тук се намесва предопределението. Дава ти се шанс, открехва ти се врата, а дали ще влезеш, зависи само от теб. Всеки има право на щастие. И сега вече няма мърдане. Ако не се отзовеш на тръбата на Чичо Сам, ще се каеш до гроб. Язвата на съмнението ще дълбае в теб дори всичко да ти е наред. Ако пък, не дай боже, животът ти тръгне накриво, ще си скубеш косите заради пропиления шанс. Сблъсъкът с родната действителност, доскоро рутинен и неизбежен, изведнъж ще придобие трагични измерения. Прецака се Марко Тотев, ще кънти в главата ти като ехо от зачукване на пирон:

Сам се прецака!!

Брат ми непрекъснато пътува по проекти и апартаментът му стои празен през по-голямата част от годината. Така че няма проблем да ме приюти, поне на първо време. Ако изобщо успея да се измъкна оттук, разбира се...

Системите за пречистване и вентилация са изключени, за да се попречи на разпространението на евентуалната зараза. Въздухът в самолета е горещ и тежък, наситен с дъх на телесни изпарения. Част от пътниците притискат кърпички към лицата си. Ама и аз съм един късметлия! Когато дверите най-сетне ти се отварят, зелената карта лежи в джоба ти, а ти, образно казано, в пълния джоб на Америка, някакъв подъл вирус може би разгражда стените на клетките ти, за да ти припомни, че между лотарията на живота и програмата за разнообразяване на емигрантския поток няма нищо общо.

Представях си как ще прекарам следващите месеци под карантина в някакъв секретен лагер, извън пределите на САЩ, зад бодлива тел, по която тече ток. Под предлог че ни лекуват, отделът за биологично разузнаване на ЦРУ извършва зловещи експерименти над част от задържаните от по-второкласните страни. Тялото ми се покрива с язви и умирам в страшни мъки. Жертва на международния терор. Доколкото ми е известно, в този случай застраховките по общия ред не важат. Кремират набързо останките ми, за да заличат следите. Един хубав ден брат ми получава праха ми в същата черна пластмасова кутия, в каквато пристигна баща ми...

Welcome to America, пич!