Черната кутия

28. НЕД

От терасата на Копитото София изглежда обвита в тънка бяла мъгла като праисторическо блато, в което блещукат живи огънчета. Навремето нашите често ни водеха тук през уикендите. Имаше ресторант на „Балкантурист“, в който съм ял доста вкусно телешко варено. Взимахме лифта от Княжево. Спомням си, че винаги имаше опашка. Сега въжената линия ръждясва, старият ресторант е приватизиран и префасониран в луксозен хотелски комплекс. На около двеста метра от него е побита новата телевизионна кула.

Отивам с такси, за да не ми се налага да броя глътките си. На разклона преди кулата ни спират двама полицаи със зелени флуоресциращи жилетки.

- Вие за мероприятието ли сте? - предпазливо се интересува единият.

Показвам поканата, голяма лъскава карта с надпис:

Получих я по някакъв наплашен куриер с вид на ученик, който пази топките си от неочаквани удари. Стомахов е решил да ме интегрира във висшето общество. Балът се организира за втори път по случай края на активния политически сезон. В дъното стои виден столичен травестит, който върти просперираща пиар агенция и се изживява като светски гуру. Медии не се допускат, но предполагам, че гората бъка от папараци. Ексклузивният характер на акцията само подсилва притегателната й сила сред така наречения елит, ако се съди по лимузините на паркинга. Евтината публичност вече не се харчи. Колкото по-тясна става шпионката, толкова по-интересен ставаш.

Човек от охраната със стоп-палка насочва прииждащите коли. Цифрите на номерата им напомнят загадъчен машинен код. Шофьорите пушат, облегнати на парапета. Телевизионната кула стърчи в небето като стрелка на гигантски слънчев часовник. Върхът й улавя последните лъчи.

Пред хотела спира едно от ония тлъсти нови БМВ-та с мутирала предница като телешка муцуна. Отвътре изскача дребен тип в розов фрак, маскиран като заек. Намества клепоухата си глава и притичва по червената пътека. Поемам след него, но портиерите препречват пътя ми. Тиквам поканата под носа им.

- Съжалявам, господине, но не можем да ви пуснем без костюм!

Обработени са от главата до петите със златист и сребрист спрей като мимовете, които стърчат по площадите на европейските градове и чакат да им пуснеш някоя монета, за да се размърдат.

- Такъв е регламентът - добавя златистият.

- И какво сега, да си ходя ли!? - нервнича.

- Просто минете през гардероба - услужливо ме упътва сребристият.

Гумените маски висят по закачалките като сбръчкани, изоставени лица. Имам чувството, че са докарали целия реквизит на Стар Трек директно от снимачната площадка.

- Мога ли да видя поканата ви? - усмихва се гардеробиерката, дребно същество със синкави тънки очила и металически къдрици, през които надничат малки, извити рога. Тя проверява в тетрадката си и се връща с тежък комплект, увит с найлон. - Имате запазен костюм...

- Какво е това? - смръщвам вежди.

- Човекът пингвин.

- На такъв ли ви приличам! Кой го е избирал?

Тя свива притеснено рамене.

- Какво друго имате?

- Човекът паяк, Човекът гущер, Човекът желе, Кобалтовия човек, Мухата, първа и втора версия, Пришълеца, Байоник, Сайбърсоник, Морлок...

- Стига, стига! - прекъсвам я.

Нарамвам пингвина през рамо и изчезвам зад завеската на пробната.

На терасата свири оркестър, дегизиран като насекоми. Келнери с бели сака и тебеширени лица разнасят тънки чаши с шампанско. Домакинът на партито обикаля гостите, за да се чукне лично с всеки. Носи бухнала яркочервена рокля с висока яка като ветрило и перука от тънки гумени змийчета, напомняща прическата на Горгона-Медуза.

Шампанското обаче не струва, дори чашите звънят обидено. Зарязвам го дискретно в един ъгъл и се нареждам на опашката за твърдо гориво. Масите са отрупани със ситни хапки, набодени на дълги клечки, явно съобразени с тесните отвори на маските. Навън е прохладно, но зад гумената човка лицето ми се поти и ме сърби. Разчеквам я широко, за да се проветря. Терасата е надвиснала над града като палубата на гигантски космически кораб, натоварен с междузвездни туристи. Нагоре-надолу сноват дългокраки създания с антенки на главите и прозрачни крилца на раменете. Дизайнът им е суперикономичен: мрежести бодита, тънки прилепнали ботуши - бива си ги, макар да напомнят серийно производство от контрабанден цех за барбита. Създанията пърхат от гост на гост, бъбрят и чистосърдечно се смеят, когато ги тупнат по задника.

- Няма какво да се церемониш... - стоварва се тежка лапа върху рамото ми. - Инструктирани са да бутат гювеч след дванайсет. Европейски стандарт, ха-ха! Абе, к‘во стана с оня терен за сметището?...

Дебела червеникава зурла. Блещя се стреснато.

- Много сори, господине, припознал съм се...

Съществото подвива опашка и се отдалечава.

- Cheers! - долита от другата ми страна.

Познат глас. Обръщам глава. Лицето на Айвън се мярка през еластичния процеп, после гумената челюст на маската се прибира с плясък.

- Ти ли ми спретна този комплект?

- Супер ти стои! Какво се оплакваш?

- Значи така се забавлява висшето общество?

- Не е само купон! - поклаща глава той. - По време на този така наречен бал могат да се осъществят редица контакти на живо, които иначе биха били съвършено неприемливи.

- Между бозайници и влечуги? - подхвърлям язвително.

- И пернати!

- А ти какво си, by the way?

Костюмът на Стомахов е пълна загадка. Риба, рак, скарида, ихтиозавър?... „Неси“, информира ме с такава щастлива усмивка, сякаш директно се е бухнал в топлия залив на детството си.

- Имаш предвид чудовището?

- Именно, доброто старо Неси...

- Какво правя тук!? - въздъхвам.

- Обещах да те интегрирам в нашето community - той възприема неочаквано сериозен тон. - Искам да те поканя в КУБ. Днес е сбирката на управителния съвет. Ще приемаме нови членове. Смятам да те предложа, ако нямаш нищо против.

- В КУБ ли? Това да не е нова партия?

- Нищо подобно! Клубът на успелите българи. Няма значение къде. По-важното е как. Учредихме го преди две го-дини, когато започнахме да се връщаме. Повечето от тук присъстващите са негови членове или мечтаят да станат.

- Защо, какво толкова правите в този КУБ?

- Ние сме Втората вълна... - той снишава съзаклятнически глас. - Онези от Първата вече са изпята песен. Но не пускат кокала, ако се сещаш какво искам да кажа... За нас остават само трохите. Това не може да продължава повече! Доколкото знам, подобни организации са възникнали навсякъде в Източна Европа. В основата им са млади професионалисти, които не желаят да робуват повече на онези примитиви, с дивашките им вкусове и груби схеми. Ние имаме различен културен код. Всеки от нас заема определена позиция, която му дава достъп до стратегическа информация. Идеята ни е да инвестираме това познание, за да променим баланса в наша полза...

Над водата се стеле синкава пара с дъх на хлор. В единия край на залата стърчат уреди за фитнес. Външната стена е остъклена, но щорите са плътно спуснати. В една сводеста ниша блещука позлатена антична статуя на бог Хермес. От тавана се просмукват далечни звуци. Десетина мрачни фигури са насядали по шезлонгите около малкия басейн. От дъното му струи светлина.

- Господа - прокънтява гласът на Стомахов. - Събрали сме се във връзка с поредното разширяване на нашия клуб. За мен е удоволствие да ви представя Недко Банов, изтъкнат представител на нашата диаспора в САЩ и мой личен приятел. Гарантирам за неговата благонадеждност.

- Четохме, четохме... - надигат се гласове.

- Пак пробутва свои хора... - изръмжава крокодилската мутра от другата страна на басейна, пуфтейки с пурата си.

Хрумва ми, че прилича на египетския бог Тот.

- А приема ли хартата на ценностите ни? - обръща се жабешката глава отдясно.

- Приема ги! - заявява Стомахов.

- Кой е другият поръчител?

- Аз - обажда се женски глас. - Подкрепям изцяло предложението!

Взирам се учудено в гладкия корем на питона, нашарен с тигрови ивици. Гласът ми се струва някак смътно познат, но студените змийски очички остават съвършено непроницаеми.

- Чудесно! - някой плясва с лапи. - Тогава да гласуваме.

- Но преди това ще гласувате кандидатурата на господин Смочев - обажда се люспест индивид с глава на варан, приседнал върху опашката си. - Той отдавна е заявил, че желае да се присъедини. Има си ред!

- Хъм, даа... - пурата проблясва в ъгъла на зъбатата уста.

- Тука ли е Смочев?

- Пътува за насам.

- Такива като него нямат място тук! - рязко се намесва Стомахов.

- Господин Смочев е уважаван бизнесмен!

- Да, ама е от Първата вълна!

- Но иска да се присъедини към нас!

- Знаете, че не е редно. Няма да стане.

- Тогава налагам вето на разширяването - изпухтява варанът.

- Кой си ти, бе, че ще налагаш вето, нещастник!? - избухва Стомахов.

- А ти кой си!? След три месеца мандатът ти свършва!

Разправията набира скорост. Сега всички грачат един

през друг. Остава да се хванат за гушите и да изпопадат в басейна. „Хубава работа, ама българска“, мисля си. В този момент се разнася далечно, мощно бумтене. Таванът започва да вибрира от глухия тропот на стотици забързани стъпки. Някой открехва вратата и задъхано съобщава:

- Иде!

Туловищата неспокойно се размърдват. Обръщам въпросително поглед към Неси - Стомахов, но мяркам само тромавата му задница, която се тътри към вратата. След него се повличат и останалите.

Над терасата са увиснали ярки жълти светлини.

Отгоре се размотава дебело въже и тупва на дансинга. Прожекторите осветяват някакво странно същество, облечено в пурпурен лачен гащеризон, клатушкащо се във въздуха. Дъд-дъд-дъд, бучи машината. Музиката е секнала. Всички са затаили дъх. Съществото прави знак като че ли се кръсти и полита надолу. В мига, когато дебелите му подметки докосват земята, от публиката изригва мощен рев:

- О, Азис!!!

- О, Азис! - отеква планината.

Хеликоптерът се накланя на една страна и отпърпорва над града като голямо нощно насекомо. Плоската глава на жената-питон изниква до рамото ми. Гърдите й изразително повдигат люспестото трико.

- Кой е този? - обръщам се към нея.

- Не знаеш кой е Азис?!

В тона й долавям смайване, съжаление, недоумение и не на последно място - възхищение. Разцепеният й език трепти като връх на двуостро копие.

- Един е бог и Азис е неговият пророк!

Оркестърът гръмва. Ударила е чалгата.

„Не сме безгрешни, но сме истинскиии!“, извива гласище Азис.

Около него се завихря спираловидно хоро. Мутантите щракат с пръсти, пляскат с ръце, люлеят и тръскат всички налични части на телата си, собствени или изкуствени, в дива органика, сякаш в кръвта им са се смесили спомените за всички древни култове, населявали родината.

- Сега разбра ли кой е Азис? Повечето хора тук, да ги убиеш, няма да си признаят, че са луди по него, ако не носеха маски.

- А ти падаш ли си?

- В момента хич, защото завирам в този глупав костюм! Виж, аз не страдам от тъпи предразсъдъци. Ако искам да отида на концерт на Азис, няма нужда да се дегизирам.

- Коя си ти? - взирам се втренчено в черните огледални очи.

- Да се омитаме! - дръпва ме тя рязко.