Черната кутия

12. НЕД

Лейланд Фрост и Денис Бланко ме изучават гнусливо като червей, изпълзял от перфектно гладка ябълка. Двамата са партньори във фирмата още от 80-те, а отскоро членуват и в борда на директорите. Седим в една закътана заличка на 24-тия етаж. Появява се дългокраката мис Кийч, секретарката на Бланко, с метална кана и четири чаши с инициалите на компанията. Налива кафе в три от тях, раздава ни ги и оставя четвъртата на края на масата. Явно чакаме още някой, но не знам кой. Никой не ти казва.

С Лейланд работих миналата година по един проект в Чикаго. Не бих казал чак „готин тип“, но общо взето - разбран. Звънеше през пет минути на семейството си, наричаше ги с разни лигави имена. Веднъж обаче засякох някаква дама по шлифер и ботуши да се измъква от хотелската му стая в късна доба... Липсваше й само камшик. Денис е ръководил години наред офиса в Атланта, след което дойде в Ню Йорк, за да стане един от вицепрезидентите на фирмата. В момента съм му пряко подчинен. И двамата правят към милион, милион и половина годишно, което минава за топ пърформанс.

- Съжалявам, че си преживял това... - Лейланд се почесва зад ухото.

- Недоразумение - чевръсто допълва Бланко.

- Беше си саботаж! - уточнявам мрачно.

- Има логика... - кимат и двамата.

- Колкото повече израстваш, толкова по-нащрек тряб-

ва да бъдеш! - обажда се Лейланд. - Хората не са братя. Дори когато работят в една фирма.

Това го знам от първия работен ден, но си трая благоразумно.

- Понякога тази конкуренция може да бъде много креативна - подхваща Бланко. - Стига да не взима болезнени размери, естествено.

- Искам да знаеш, че въпреки всичко сме на твоя страна - намесва се Лейланд. - Доволни сме от работата ти. Имаш мозък, имаш опит, имаш и хъс. Инвестирали сме в теб. Затова смятаме, че трябва да получиш още един шанс.

Намирисва на последно предупреждение. Колко бързо могат да сговнят нещата! Двамата доближават глави и ме стрелват с лукавите си очички.

- Какво ще кажеш да отскочиш до родината си, докато нещата тук се поуталожат?

- Моля!?

- До България. В момента там е един наш колега. Не сме сигурни, но може да се нуждае от помощ.

- Консултира една приватизационна сделка... - допълва Лейланд. - Прехвърли се от Румъния в България още преди три месеца.

- Познаваш ли партньора Курц? - стрелва ме изпитателно Бланко.

- Леополд Курц! - трепвам.

Списъкът на партньорите наброява около четиристотин души. Само малка част от тях са заети с непосредственото управление на компанията. Останалите вечно са в движение: обикалят по проекти, пръснати в различни точки на света. Познавам лично не повече от трийсетина - тези, с които съм имал случай да работя. Курц обаче беше звезда. Преди две години беше издал книга, която се радваше на популярност в корпоративните среди. Имах я с автограф. Говореше се, че пише нова.

- Той е забележителна личност, но има странен характер... - додава Бланко.

- Доста странен! - натъртва Лейланд.

- Естествено, никой не отрича професионалните му качества - бързо добавя Бланко. - Курц имаше голямо бъдеще. Можеше дори да оглави фирмата, ако не беше този негов характер.

- Лично старият Хамилтън го беше посочил за свой заместник - Лейланд снишава глас. - Но съветът на директорите се уплаши. Методите му понякога са твърде радикални...

- В крайна сметка предпочетоха Мей.

- Оттогава Курц не се е прибирал в Ню Йорк. Посвети се изцяло на нововъзникващите пазари. Той не е административен тип. Макар че беше огорчен. Самолюбието му страдаше. Стана още по-особен!

Недомлъвките ме изнервят.

- И какъв е проблемът?

- Хъм... - кърши китки Лейланд. - Не поставяме под съмнение неговата компетентност, но клиентите ни нервничат. Става въпрос за металургична компания, която иска да купи някакъв завод в България. Но са възникнали усложнения. Искаме да отидеш на място и провериш какво точно става. Ако трябва, да му помогнеш. Ти си местен, запознат си с условията...

В този момент влетява самият Уил Мей, СЕО-то[5] на фирмата, наричан още Цар Пеликан. Миналата година за пръв път бях на коледното парти в имението му в Гринуич. Спомням си, че стисна пътем ръката ми и подхвърли нещо от сорта: ще разчитаме на теб, синко... Ето че сега отново държи ръцете ми: значи това е нашият гений, нашият златен изтърсак! Въздухът трепти, сякаш река от дребни монети руква в металния леген на огромна ротативка.

- Нед, момчето ми! Ти записа името си в корпоративната история на Америка. Край, вече можеш да бъдеш спокоен! Където и да отидеш, славата ще те предшества. Такова шоу! Май трябва да започнем да продаваме билети за нашите презентации, как мислиш, Лейланд?

- Било е саботаж, Мей!

- По всичко личи, че е така... - удря му рамо Бланко.

- Ами той къде е гледал!? Къде си гледал бе, задник? Да се оставиш да те изпързалят някакви келеши! Това дори е по-лошо, отколкото ако ти самият го беше направил! Поне щеше да покажеш характер, да направиш стейтмънт: вървете по дяволите, не ми пука за вас... Признай си, че го мислиш понякога!

- Но тогава със сигурност трябваше да го уволним - обажда се Лейланд.

- Ние и сега можем да го уволним!

Не ми харесва тази посока на разговора, ама никак!

- Не, ще го изпратим в България.

- Мен ако питаш, Гренландия е мястото. Нямахме ли проект и там?

- Трябва да разберем какво става с Курц - намесва се Бланко.

- А, великият Курц! - долавям жлъчни нотки. - Писна ми от него, знаете ли! Какво си въобразява? Вчера играх голф с Боб Майлстоун, СЕО-то на Стийл Уъркс. Призна ми, че са доста озадачени от развитието на нещата. Толкова часове, по най-високата тарифа и... нищо! Намекна, че ако сделката се провали по наша вина, ще заведат иск за щети.

- Мистър Курц няма да подведе клиентите ни! - изправя се Лейланд.

- Поддържате ли връзка изобщо?

- По интернет...

- По интернет?!

- Изключил си е телефона.

- Не, това изобщо не ми харесва! И какво пише?

Бланко и Лейланд се споглеждат.

- Сложил е бот, който ни информира, че съобщението е получено, но в момента не е в състояние да отговори лично...

- И това според вас е комуникация?! Вижте, трябва да го върнем колкото се може по-скоро тук! - погледът на Мей се стоварва върху мен като досадна подробност от пейзажа. - Ти ще го доведеш! Жив или мъртъв, разбра ли?

- Да, сър - кимвам.