Черната кутия

26. НЕД

„Фактури! Фактури!“, дерат се циганките пред входа на пазар Илиенци. Намалявам скоростта. От двете страни на шосето се редят безразборно спрели автомобили: от жигулита и москвичи в безрадостни лайнени тонове до БМВ-та и аудита с тлъсти задници и ауспуси като ракетни двигатели. Аз самият се друсам в едно възстаричко пежо 404, собственост на БОРГРУ, предоставено ми любезно от Ирина Прашкова. Колата няма климатик, държа прозореца отворен, макар че през него влиза повече прах, отколкото хлад. Някъде отпред маневрира огромен ТИР със стока и принуждава цялата колона да спре.

- Бате, фактурка трябва ли ти? - надзърна мургаво лице.

- Каква фактура? - настъпва ме любопитство.

- Па, каквато искаш - усмихва се циганката; има дълго гладко лице със синкави устни.

- А истински ли са?

- Истински бе, бате! - размахва тя кочана под носа ми. - На, и пичат си имат, и всичко. За колко ти трябват?

- Не ми трябват, само питам.

Тя се отдръпва рязко.

- Ти кво, бе? Да не си данъчен, ууууу, да ти еба майката, да ти еба!

Колежките тутакси я наобикалят. Тя ме сочи и проклина на своя си език. Вдигам панически стъклото. Междувременно ТИР-ът най-сетне се напъхва в гърлото на пазара и движението се отпушва.

На седалката до мен е разгъната карта на София. От време на време й хвърлям по едно око, за да проверя къде се намирам. Не съм идвал досега в тази част на града. Край пътя ровят кучета и кокошки. Дворовете тънат в дива растителност, сред която личат ръждивите скелети на коли, ремаркета и арматура, надомъкнати кой знае откъде. Прозорците на къщите са облепени с вестници. Тук-там, сякаш пробили пелената от униние, се възправят нови, екстравагантни постройки в ярки цветове, накачулени със сателитни антени и слънчеви батерии - знаци на локален просперитет. Най-сетне в полезрението ми изплува нещо средно между бакалница и кръчма, обозначено като „Американ-маркет“. Под навеса седят трима местни и пият бира.

- Да знаете улица Сегундо Мартинез? - проточвам врат през прозореца.

Тримата се споглеждат в недоумение.

- Ти кого търсиш? - прозява се дангалакът с червената риза.

- Един човек...

Прозявката се предава на останалите. Лесничейската шапка отпива от бирата си и констатира, че бързо се е стоплила. Наоколо няма жива душа.

- Никодимов - предавам се. - Станко Никодимов.

- Станко Дипломатот? - оживява се мустакатият.

- Точно така.

- Че него не го ли уволниха? Кога беше, преди три ли, четири години... Оня Костов го уволни - разфилософства се дангалакът.

- Не, бе! Пенсионира се човекът - намесва се третият.

Тоя с шапката се сеща, че снахата на брат му и дъщерята на Никодимов са учили заедно в английската гимназия. После онази заминала за Австралия...

- То всичко живо се изнесе! Само мангалите останаха - обобщава дангалакът. - И ние.

Мустакатият се приближава със смешна патешка походка, сякаш в задника му има тапа.

- Значи, връщаш се на центъра и даваш назад: една, две, три, четири... Не, три улици. Караш надясно, броиш две и пак надясно. Ще видиш една голяма къща на три етажа с червени балкони. Е, те там е!

Обзема ме неистово желание да зарежа всичко и да се върна в града. Винаги съм избягвал да ровя в мравуняка на миналото. Не мога да си обясня какво ме прихвана... Какво се надявах да науча? Наложи се да прибягна до връзки, за да открия бившия служител. Стомахов се обади на един приятел във Външно, който изрови координатите му от папките на личен състав.

Барабаня по кормилото. Противна тежест затиска стомаха ми. Точната дума е страх. Сякаш прахът на годините внезапно е бил изметен и баща ми е починал вчера. Няма начин да се скатая. Не и този път!

„Образцов дом“, лъщи табелката на входа. Бутвам зеленикавата портичка и влизам. Два реда тротоарни плочи водят през тунел от зеленина. В края му се открива добре поддържана зеленчукова градина. Над колците с домати се мярва оръфана сламена шапка. След малко от лехата излиза възрастен мъж в износен дънков гащеризон.

- Господин Никодимов?

В ръката му има пластмасова кофа, пълна с домати. Едър човек с набола сребриста четина по изпеченото лице.

- Недко Банов - представям се. - Оня ден говорихме по телефона...

- Ааа, синът на професора - подава ми ръка. - Съжалявам за баща ви. Но не знам с какво мога да ви помогна. Оттогава изтече много вода... Пък и вече не работя във Външно.

- Били сте консул във Вашингтон по онова време...

- Замествах консула, ако трябва да сме точни. Наложи му се да се върне предсрочно. Всъщност бях втори секретар по политическата част. Заповядайте. Доколкото разбрах, живеете в Америка?

Той взима един домат и го тиква под носа ми.

- Такива домати няма да намериш никъде в Америка. Цели три години прекарах там и всичко имаше вкус на пластмаса... Сигурно затова са толкова тъпи! Нямам предвид вас, естествено. Който веднъж е отгледан с истински вкус, не може да бъде излъган! Кръстосват бивол и патладжан и му лепват етикет „домат“. Какъв домат е това, бе? Сегичка се връщам...

Никодимов изсулва галошите си и изчезва зад мушамените ресни, които се полюшват над вратата на приземната кухничка. От ъгъла на къщата се подава охранен бял котарак, помръдва с уши и се скрива. Бившият дипломат се връща с дълбока чиния с нарязани наедро домати, поръсени със сол и олио. В другата ръка е защипал изпотено шише ракия и две малки чашки.

- С кола съм! - противя се.

- Едно пръстче, в памет на баща ви - настоява той. -Нямах честта да го познавам, но разбрах, че е бил голяма работа. Можеше да бъде много полезен на отечеството ни днес...

Пропускам последното покрай ушите си. Наближава пет следобед. Тази част на деня, известна като tea time в по-голямата част от света, тук се нарича просто „ракиено време“. На практика обаче „ракиеното време“ може да настъпи винаги щом ти се допие ракия... Отливам малко на земята, отпивам и замезвам с голям, топъл резен.

- Наздраве! Да ви е сладко - изпуфтява той.

„Нищо няма да ми каже!“, хрумва ми внезапно. Защо изобщо бих целия този път дотук? Да седя в някакъв селски двор и да бода топли домати?

- Вие сте последният човек, който го е видял.

- Е, да, в известен смисъл...

- Организирали сте репатрирането на останките, нали?

- Точно така. Какво искате да знаете?

- Защо избързахте с кремацията?

- Избързал ли? Накъде биете? - пасторалната идилия се пропуква. - Когато пристигнах на местопроизшествието, трупът вече беше идентифициран. Съдебномедицинската експертиза също беше готова. Нямаше причина да не подпиша смъртния акт, нито да задържам процедурата...

- Но застрахователната компания е настоявала и за ДНК експертиза!

- Не ви ли платиха?

- Нищо. Според тях състоянието на останките не позволявало да бъдат идентифицирани.

- Разбирам... Винаги гледат да те прецакат. Мръсници! Обзалагам се, че нарочно са изчакали да бъде кремиран.

- Вие сте го видели. Можеше ли да бъде разпознат?

- Не го познавах - той отново изпразни чашата си. -Сега, като говорим, сякаш отново го виждам... Доста беше пострадал. Да не дава господ!

Никодимов обгърна с поглед цялата си малка вселена и въздъхна:

- Обиколил съм половината свят, но всъщност никога не съм обичал да пътувам. Ако не бяха пустите му долари... Имам колеги, починаха зад граница - от нерви и притеснения. Да не ги върнат предсрочно!

- Ами ако не е бил той?! - прекъсвам излиянията му.

- А кой? - трепна той.

- Някой друг.

- Откъде ще се вземе?

- Ами бил е там, да речем... Не знам точно, само предполагам.

- С венчалната му халка на пръста?- той присвива скептично очи. - Нали ви я пратих. Какво ви кара да мислите, че не бил той? И защо чак сега?

- Не знам. Опитвам се да стигна до истината.

- Казах ви какво мисля по този въпрос. Застрахователен трик. Но ако смятате, че аз съм причината да не си получите обезщетението, може да ме съдите. Сега всеки се съди за всичко. Стига пари да имаш...

На дъното на чинията плуват два самотни резена.

- Вземете си - той забожда единия.

- Доматите са супер... - бодвам другия и ставам да си ходя.

- Чакайте!

Никодимов изчезва в кухничката и се връща с издута найлонова торбичка. Набутва ми я почти насила.

- Такива няма да намерите в Америка!

Слънцето е напекло колата като сауна. Потта плисва през порите на кожата ми, спускайки гъста солена пелена пред очите ми. Изчаквам я да се оттече. Подкарвам бавно през праха и дупките. Един от доматите се изсипва от торбичката и се търкулва под седалката.