Черната кутия

44. АНГО

И така, останките на Мерл вече трябва да бяха достигнали бреговете на Стария континент, носени от изстиващата прегръдка на Гълфстрийм, а ти, братко мой, още беше в кома, когато най-неочаквано се обади Мелва Блейн, пиарката на оня загубен университет, където баща ни беше имал нещастието да преподава. Тъкмо се изнасяхме от жилището ти на 78-а, а хазяинът ти, Филип Ройтман, правеше всичко възможно да ни вгорчи живота. Тя заяви с разтревожен глас, че трябвало да се видим на всяка цена, и още на следващия ден цъфна на прага.

Апартаментът беше почти празен. Само голямото зеленикаво канапе, върху което спяхме с Даян, още стоеше в хола, както и килимът, чиито едри шарки правеха стаята още по-голяма и пуста. Диванът вече беше доста разнебитен и смятах да го зарежа. Спомням си, че токчетата на мисис Блейн затъваха в дебелия килим и тя се клатушкаше, като ходи. Въпреки това предпочете да остане права.

Беше развълнувана и притеснена.

- В течение ли сте на скандала в Нобел? - попита тя.

- Честно казано, имам си други грижи - свих рамене и додадох небрежно: - Там постоянно стават разни скандали. Особено за литература.

- Нямам предвид Нобеловия комитет! - прекъсна ме тя без грам ирония. - Става дума за едно малко градче в Кънектикът, на около 150 мили от Филаделфия.

- И се казва Нобел!? Като Алфред Нобел?

- Вероятно, не съм сигурна - нервно разтърси глава Мелва Блейн.

- Нобел - повторих механично, очертавайки всяка буква в съзнанието си.

И тогава зърнах табелата. Беше се мярнала в огледалото за обратно виждане само за частица от секундата. NOBEL. Точно преди да се изстрелям по металния мост на изхода на градчето. Мислех си, че не съм я видял, ала все пак беше успяла да се шмугне в тясната пролука на вниманието ми като анонимно писмо. И ето че сега блестеше в мозъка ми. Безмилостно и ярко. Усетих, че ми се завива свят.

- Преди няколко месеца - подзе Мелва Блейн, снишавайки неочаквано глас - в Нобел се е случило нещо у-жа-ся-ва-що...

Повярвай ми, братко мой, че след онова, което преживяхме на Норд Брадър Айлънд, твърде малко неща биха могли да ме изненадат или уплашат истински. И все пак, когато разбрах какво всъщност е станало, а впоследствие проучих и материалите в пресата, окончателно се простих с тази лекомислена утеха. Способността на човек да погазва човешките норми явно е безгранична, а инстинктът му да вреди на ближния си - по-силен от всякакъв разум!

И така, в едно недотам приветливо февруарско утро жителката на малкото провинциално градче Пат Уолсън излязла, както обикновено, да разходи кучето си. Пътят ѝ минавал край гората в парцела на Трой Марш, наследник на мрачния Папа Марш, основател на крематориума Трай Стейт. Един от малкото символи на прогреса в околността. Внезапно псето свърнало от пътеката и се шмугнало сред дърветата. След малко долетял ентусиазиран лай. Мисис Уолсън, 33-годишна домакиня, го последвала заинтересувана. Псето бясно ровело под един храст. Тя се навела, за да види какво точно е открило, когато я блъснала тежка миризма на леш и срещнала празните очни ябълки на мръсен жълтеникав череп, по който още висели парченца кожа и коса. В следващия миг рояк птици изхвърчали от дърветата, подплашени от нечовешкия й вопъл, и дълго кръжали над града, без да смеят да се завърнат обратно по гнездата си.

Още същия ден в местния офис на Гражданска защита се получил анонимен сигнал, че в района на крематориума се търкалят подозрителни останки от човешки произход. Изпратени били двама инспектори, които потвърдили информацията, а в последвалото щателно претърсване се очертала картина, надминаваща и най-мрачните очаквания. Само в гората зад крематориума били открити към сто трупа, плитко заровени или захвърлени в общи ями. Отделно складовете били натъпкани с камари гниещи тела, както и двата стари кладенеца. Труповете изскачали буквално от всеки ъгъл! Имало както стари, напълно разложени, така и съвсем пресни, на по няколко седмици. Трой Марш, операторът на злополучното съоръжение, разбира се, бил арестуван начаса. Оказало се, че телата са на покойници, които трябвало да бъдат кремирани, но вместо това били напъхвани по разни складови помещения и дупки или набързо заравяни в околността. А единственото смислено обяснение, което Марш успял да даде, било, че пещта на крематориума се повреждала много често. Според експертите тази чудовищна практика датирала от около 15 години. На роднините били изпращани урни, пълни със смес от дървени въглища и люспи цимент, напомняща пепел.

Сигурно се чудиш, братко мой: накъде бия, по дяволите? Какво общо има това с татко? И аз си задавах същия въпрос, докато оная пуйка ситнеше несигурно по дебелия ти килим, ала не смеех да отворя уста. Седях на канапето с ръката на Даян в моята и се мъчех да не виждам камарите от трупове, нахвърляни един връз друг като цепеници. Ала мозъкът ми упорито ги прожектираше като кадри от черно-бял филм за нацистките лагери. Предимно стърчащи крака със закривени дълги нокти и кой знае защо, едно нахално номерче от моргата, забравено на нечий палец.

Както личи от името му, крематориумът Трай Стейт обслужвал и съседните щати, включително Пенсилвания. Тъй като нямал собствен лиценз за погребална дейност, работил само чрез посредници. От услугите му се ползвали малки траурни агенции, които не разполагали със собствени инсталации за кремация. Казано по нашенски, Марш горели покойници на ишлеме или поне така се предполагало.

Когато истината се разчула, в района настъпило брожение. Започнали да прииждат засегнати лица от другите щати, настояващи за възмездие. Наложило се да отцепят целия парцел, за да може екипът да оперира на спокойствие. Прибрали на топло и останалите членове на семейство Марш, за да ги спасят от линчуване. В течение на две седмици били открити 336 трупа. Но най-трудното още предстояло.

Да се идентифицират останките.

Със задачата се заела специализирана федерална служба, известна още като de morte team, която имала богат опит в разпознаването на жертви от бедствия и катастрофи. Повечето трупове се намирали в такова състояние, че можели да бъдат идентифицирани само чрез ДНК експертиза. Започнали да издирват роднините на всички покойници, минали през крематориума за последните 15 години, откогато и датирали най-древните останки. Събираните по тази линия генетични отпечатъци били сравнявани с данните от човешкия материал, намерен в района, и така бавно и мъчително се разкривала самоличността на мъртвите.

Да, знам какво си мислиш, братко мой... Аз тогава обаче не мислех за нищо. Не можех! Само се пулех и стисках ръката на Даян, докато тя не изохка, измъкна я и взе да я разтрива. „NOBEL“, светеше табелата в огледалото за обратно виждане, независимо че железните пръчки на моста отдавна бяха изтекли зад мен и вече се носех по междущатската магистрала. Имах чувството, че ще остане завинаги там: където и да отида, чак до края на живота ми.

Мисис Блейн закова токчетата си в килима и се втренчи в мен:

- Бях подочула от новините за целия този кошмар, ала не съм предполагала, че ще се окажа директно въвлечена в него!!

Една сутрин деканът, Уилфрид Драй, я привикал в кабинета си с мрачен загадъчен глас. Там имало двама представители на Federal Mortuary, споменатата вече служба, призвана да идентифицира човешки отломки. Проучвайки архива на местна погребална агенция, която била редовен клиент на крематориума Трай Стейт, те попаднали на фактура, издадена на името на департамента по математика на филаделфийския университет. По нея била изплатена сумата от 235 долара за кремацията на Емануил Банов, служител на същия този департамент. Тъй като ставало дума за чужденец, починал преди 15 години, издирването на близките му по обичайния ред нямало да бъде никак лесно. Затова решили да се обърнат към университета за съдействие. Ако случайно поддържат връзки с наследниците му или по някаква причина съхраняват тъкани и течности на въпросното лице. Дори най-обикновена зъболекарска снимка щяла да свърши работа. Иначе трябвало да се минава по официални дипломатически канали, което щяло да забави експертизата.

Тогава Мелва Блейн за пръв път чула името на баща ни. Драй също не го познавал лично, макар че легендата за драматичната му съдба вече била пуснала корени в кампусния фолклор. Заедно със слуха за онова загадъчно уравнение, изникващо по дъските, което никой досега не бил решил. Като ревностен враг на всяко суеверие, особено в академичната сфера, Драй никога не си дал труд да го погледне, смятайки го за студентска шега. Но въпреки това бил силно притеснен.

И честно казано, имало защо.

Повече от 15 години математическият департамент страдал от хронично текучество и определено не бил шампион по записани студенти. Амбицията на Драй била да укрепи преподавателското тяло, като задържи малцината способни, пропъди онези, които просто няма къде другаде да отидат, и привлече нови, светли умове. Задачата била достатъчно сложна предвид пестеливата бюджетна рамка и пословично недружелюбната атмосфера, така че последното, от което се нуждаел, бил скандал с погребален привкус. Може и да не било съвсем професионално гост професорите да умират по средата на семестъра, но да бъдат хвърляни в общи ями, със сигурност не бил бонусът, за който и най-смачканият преподавател от Източна Европа си мечтае. Естествено, никой не твърдял, че администрацията е виновна. Виновни били дебилщината и мързелът на Трой Марш. Но нали във фактурата все пак фигурирало числото 235 долара? Какво можело да се очаква срещу подобна мизерна сума?! И щяло ли да се стигне дотук, ако предшественикът му, професор Нойман, не бил решил да мине по най-тънката тарифа?...

(Естествено, Мелва Блейн не се изрази точно по този начин. Съдейки по следващите ходове обаче, не беше трудно да се отгатне приблизително какви мисли и съображения са вълнували декана в този момент.)

- Чакайте! - възкликнах. - Нали още не е сигурно, че ТОЙ е ТАМ?

- Иначе нямаше да бъда ТУК - поклати печално глава тя.

- Но откъде, по дяволите, може да знаете?

- Направихме предварителна експертиза.

- Защо?

- Опитахме се да ви спестим този шок! - тя разпери ръце, сякаш да ми докаже, че няма задни мисли, не крие нищо и е изтъкана само от най-добри намерения. - Агентите не отричаха тялото и да е било кремирано, изхождайки от факта, че инсталацията все пак е функционирала от дъжд на вятър. Знаехме какво сте преживели и не искахме да рискуваме отново да минете през това, ако няма гаранция, че той е там. И все пак трябваше да стигнем до истината. Тогава бяха обявени номинациите за наградата „Баноф“ и ние веднага предложихме да станем домакин на събитието. Идеята беше да ви поканим и по време на гостуването ви да се снабдим незабелязано с образец от вашето ДНК за целите на предварителната експертиза. Останалото знаете от личен опит...

Измина повече от минута, докато зацепя. Мелва тъкмо си отдъхваше, че съм приел новината сравнително спокойно, когато някъде отвътре, от дъното на съкровените ми дълбини, изби тънка катраненочерна струя.

- Юлия!! - ревнах.

- Моля?! - тя ме изгледа стреснато.

Сетих се как тича към банята със спермата ми в уста, уж да повръща...

- Юлия! - повторих. - Вие ли я накарахте? Изроди такива, чудовища, акули капиталистически! Какво ѝ обещахте? Стипендия? Или я заплашихте?

- Коя е тази Юлия? - отдръпна се леко Даян.

Виждам, че и ти проявяваш недоумение, братко мой, но нека не задълбаваме излишно. Става дума за една наранена душа от Украйна, с която споделих бутилка водка и известно количество семенна течност, добита в условията на замъглен от алкохола разум. Е, да, случват се и такива неща. Сори. Но не смятам, че това трябва да бъде повод за злоупотреба с лични данни, какъвто е уникалният ми ДНК код.

- Предполагам, че визирате докторантката Юлия Долгополая? - поизчерви се Мелва Блейн. - Уверявам ви, че ако ни трябваха проби от такъв характер, щяхме да се отнесем към услугите на специализирани лица.

- Ах, нали, защото нямам образование! - нацупи се Даян.

„Абе, я върви по дяволите!“, скастрих я наум. Тогава още нямаше нищо между нас, а пък на това отгоре ми беше свила и кучето!

- Но сте взели някакви проби все пак, нали? - заядох се.

- Използвахме четката ви за зъби, както и парче недоядена пица - хладно ме осведоми тя. - Не смятам, че сме извършили чак такова престъпление.

Сега дали не ме пързаляше, кой би могъл да каже? Тя беше пиар все пак... Работата ѝ беше да лъска имиджа на университета, а не да казва истината. Дори да бяха скуизвали, пардон, сори, притискали, бедната Юлия да се изявява в оралния жанр, едва ли щяха да си признаят. Нито пък тя някога щеше да се оплаче. Професионалистки, друг път! За едно погребение се стискат, та за това...

- Ужасно съжалявам за баща ви, мистър Баноф! - лицето й внезапно се измени, както и тонът й. - От името на университетската администрация и лично на професор Драй бих искала да ви поднеса най-искрените ни извинения, доколкото сме съпричастни към този ужасен инцидент. И понеже знам колко малко значат думите в такъв момент, ще си позволя да ви съобщя една новина, която може би ще смекчи ефекта от това грозно откритие. Не твърдя, че е хубава, но все пак е по-добре от нищо. Изхождайки от категоричните резултати на ДНК експертизата, университетската застрахователна компания реши да ви изплати обезщетението, което ви се полага по силата на сключения договор, заедно с начислените лихви за изминалия период. Освен това - чевръсто продължи тя, вече без всякаква патетика, по-скоро с припряната деловитост на телевизионен брокер - професор Драй е убедил академичния съвет да прекръстят бившата аудитория „Грант“ на името на баща ви. Надявам се, че... подобен жест ви удовлетворява?

Сумата, братко мой, предполагам, че все пак те интересува, възлизаше на 432 000 долара. Знам, че си свикнал да боравиш с големи цифри, но за мен тогава беше истинско състояние! Без да броим съдебното споразумение между Марш и групата опечалени, по-скоро разярени, роднини. По него следва да се изплатят общо 80 милиона долара, които ще се разделят между 1433 правоимащи лица. За съжаление, както напоследък се изясни, цялата собственост на семейство Марш няма да покрие и една десета от сумата, така че едва ли си струва да се разчита на тези пари. Засега единствената компенсация е, че онова говедо ще прекара 12 години зад решетките. Така и не се разбрало защо всъщност го е направил, извън нелепото обяснение, че пещта често се разваляла. Не съм бил на процеса, но доколкото може да се вярва на пресата, след като чул присъдата си, Трой Марш се обърнал към публиката в залата и произнесъл знаменита фраза:

След което го отвели под мрачния звук на урните, които роднините на поруганите мъртъвци подрусвали в такт като обредни инструменти на древни забравени племена. Почти го чувам... Трака-трак, трака-трак.

Най-трудно ми беше да кажа на майка. Тъй като силно вярвах, че ти скоро ще се възземеш, бях решил на първо време да й спестя тревогите. Но ето, че сега идваше нова, не по-малко мрачна вест и вече нямаше начин да се преструвам, че всичко е окей. Изглежда повече от символично, че мъртвото течение на съдбата изхвърли трупа на татко точно когато ти, братко мой, беше отплувал далеч от нас. Две тела: едното - черно, мъртво, почти мумифицирано; другото - бяло, топло, все още пълно с живот...

Вече се бяхме нанесли у Мерл, а майка ни гостуваше и Даян ужасно се боеше от нея, защото знаеше, че идва от Уелс. Навремето прочела в една от прашните книги на вуйчо си, че жените в Уелс летят на метли.

Да, братко мой, ако липсата на систематично образование у нея често буди съжаление, то хаотичната й начетеност може да бъде направо чудовищна! Което не ми пречи да я обичам, а за много неща, налага се да призная, има безпогрешна интуиция.

Промяната у майка беше факт! Тези нови щрихи първоначално ми бяха убягнали, ала през дните, прекарани заедно, избуяха като светлосенки, променяйки ъгъла, под който бях свикнал да я възприемам. Знаех твърде малко за живота й в Уелс, както предполагам и ти. Единствено, че се грижи за някакъв възрастен мъж с властен и труден характер, подобен на този на нашия покоен (да, сега можем да го твърдим!) баща. Професор Банвил бил езиковед с огромни заслуги за възраждането на древния келтски език на полуострова. Тя го заварила в доста лошо състояние: прогонил близките си, потънал в мръсотия и старчески бълнувания, но вследствие на грижите й бързо се възстановил. За благодарност решил да я научи на любимия си език, който й преподавал методично и безкомпромисно по три часа на ден. Тези редовни упражнения на ума поддържали стареца във форма, която й спестявала ред усилия, и тя нямала нищо против да участва в тях, макар да не изпитвала особено влечение към материята. Постепенно обаче древните думи и текстове заработили в ума й. В дългите самотни вечери, огласяни само от бръснещи ветрове, тя се взирала в себе си, търсела и разгадавала скритото си аз, докато преодоляла бариерата на ограничения си материалистичен светоглед.

Всъщност не знам как точно е станало. Възможно е да си въобразявам. Тя самата избягва да говори за този процес, което е напълно обяснимо. Няма нищо по-безвкусно от това, да се хвалиш с духовния си напредък. Но че бе извървяла дълъг път в развитието си, толкова необичаен за жена, при това на нейната възраст, няма съмнение. Долавяше се и в най-дребните жестове.

Дори в мълчанието й! Но това е отделен роман...

Университетската морга беше приютила временно трупа на татко. Бяха дали да се разбере, че няма да имат нищо против, ако той остане при тях, заради процеса на естествена мумификация, който го правел интересен за науката. Дори намекваха за някаква форма на компенсация. Естествено, нито за миг не съм приемал мисълта за подобна сделка!! Най-сетне цялото ни family се беше събрало! Вярвах, че историята трябва да свърши в деня, когато ти, братко мой, излизаш от кома и всички заедно погребваме татко по християнски. С цветя и зелен мокет около гроба, за да не се вижда пръстта.

Майка обаче имаше друго наум.

Беше приела някак си внезапното му изчезване, но не можеше да му прости ненадейното появяване. В този вид! Какво натяква? Какво демонстрира? Нима се опитва да ни вмени някаква вина? Явно и тя като нас беше хранила заблудата, че може би е още жив. Тогава би му простила всичко! Но той отново я беше изиграл. И тя го отписа. Окончателно. При теб идваше всеки ден, а при него - нито веднъж. Освен на кремацията. Настояваше за това. Не искаше да чака и този път държеше лично да тръшне вра-

тата на фурната. Чак настръхвам, като си спомня как примижа с едното око, крайчецът на клепача ѝ притрепери, а от устата й рукнаха непонятни слова:

„Мор-до-дер грох ист со-рел хгарт и ломел!“

Бях толкова стъписан, че едва когато се изправих пред червеното гърлото на пещта, миг преди ковчегът да хлътне вътре, се реших да попитам какво всъщност е имала предвид. Можело да се преведе и така:

„Мъртвото и живото не бива да остават в една равнина.“ В ръката си стисках стикера с баркода на своята ДНК, а в другата - стикера с неговата. И докато пламъците ревяха, ръфайки последните залъци от плътта му, инстинктивно ги долепих. И видях как линиите текат успоредно и не се пресичат никъде.

Никъде, чак до края на вечността!

А после майка си замина. Отлетя като фурия, за голяма радост на Даян, към студеното си презморско гнездо, където я чакаше нейният професор. Не виждаше смисъл да остава, защото вече беше разбрала, че ти ще се събудиш.

- Ще се оправи! - погали ме тя по бузата, преди да се качи в самолета. - Но мозъкът му трябва да подреди много неща. Ще го наглеждаш, нали?

Обещах й, а тя ми пожела успех на новото поприще.