Черната кутия

37. НЕД

Президентът на Брабърис обитава кабинет с размерите на тенискорт на последния етаж. Растенията върху терасата създават илюзията, че зад големите плъзгащи се прозорци се простират само гори и градини, огласяни от скорци и славеи. Сякаш върхът на небостъргача е излязъл на някаква благословена горна земя, която няма нищо общо с шумния объркан живот на улицата под нея.

- Добре дошъл отново сред нас, Нед! - Лейланд изниква някъде по тъча на периферното ми зрение. - Това, което се случи, наистина е ужасно, но може би крие и някои ценни поуки...

Не знам дали това е точната дума. Ако имаше някаква поука, тя си беше останала за Курц, на когото в този момент изобщо не му трябваше. Не мисля, че в живота на когото и да било има някаква поука. Всеки опит е уникален. Не може да бъде повторен. Нито за добро, нито за зло. Поуката може да се разкрие само дотолкова, доколкото ние самите се разпознаваме в него. От тази гледна точка, да, в случилото се имаше доста храна за мисли.

Но те едва ли щяха да им харесат.

- На първо място да внимаваме с алкохола - отбелязвам с мрачна ирония.

- Какво говориш!? Алкохолът изобщо не може да бъде решение. Само прави нещата по-лоши. Задълбочава ги! Докато станат необратими...

- Именно - кимам.

Ама че кретени, мисля си, безспорно най-голямото наказание би било, ако трябва да прекарам остатъка от живота си в шибаната им компания. В това е най-голямата поука!

- Но ти вече си го преодолял, нали? - включва се Бланко.

- А вие?

Тримата си разменят бързи погледи.

- О, да, да, напълно! Затваряме тази страница.

- В известен смисъл дори е по-добре, че се случва сега - додава Лейланд, - отколкото на един по-късен етап, когато щетите биха били непоправими.

Затваряли страницата, мръсниците! Дори избягват да споменават името му като провалил се роднина, от когото се срамуват. Колко са чевръсти! Не, не бързайте да отписвате стария Курц! Кълна се в брадата на пророка, че няма да го забравите толкова лесно! И не казвайте, че сте го преодолели! Какво знаете вие за щетите? Може пък и вече да са непоправими?...

- Имаме, общо взето, добри новини за теб - обажда се Бланко.

Мей се полюшва в креслото зад необятното си бюро, изучавайки ме със смесица от погнуса и недоумение. Не смятам да се връзвам на тези грижливо шлифовани трикове и кръстосвам небрежно крака.

- Предполагам, ще ти олекне да научиш, че не смятаме да те държим пряко отговорен за този нелеп инцидент в Детройт - продължава предпазливо Лейланд. - Предвид качествата и лоялността, която си демонстрирал досега...

- По този въпрос - заявявам - не може да има две мнения!

Креслото на Мей рязко скръцва.

- Оценяваме високото ти самочувствие и вътрешна увереност - намесва се Бланко. - Иначе не би бил част от нашия тим. Налага се да те уведомя обаче, че тази година няма да бъдеш промоутнат, което впрочем важи за 95 процента от служителите ни, така че не бива да го възприемаш лично. Нашата политика в това отношение еволюира към по-консервативна рамка в съответствие със здравата пазарна логика. Обратното създава погрешни очаквания и подкопава състезателния дух във фирмата. Хората свикват с мисълта, че стига пърформънсът им да е на ниво, доходите им ще вървят автоматично нагоре. Но това съвсем не е задължително! Напротив, предполага се, че след като работят за такава първокласна институция, пърформънсът им винаги следва да е на ниво. Иначе защо, по дяволите, получават изобщо заплата? И то не каква да е...

Той стрелва крадешком Мей, за чиито уши очевидно е предназначена тази мазна реч. Одобрително сумтене:

- Не, не каква да е!

- Трябва да гориш, приятелю! Да живееш с вибрациите на фирмата! Не знам дали ме разбираш. Не говоря за цифри и резултати. Резултатите няма да закъснеят, ако другото е налице. Отдаденост, Нед! Това е ключът. И не е ли странно как хора със значително по-скромни способности, ала милеещи за компанията си, могат да постигнат много повече от други, далеч по-надарени, ала хладни и дълбоко в себе си безразлични към организма, който ги приютява? Жалко е! Не се заблуждаваме, естествено, че всичките ни служители могат да изпитват подобна отдаденост. Това също е специфична дарба. Но дори само един процент да горят истински, ще бъдем щастливи да ги възнаградим!

- Един процент са напълно достатъчно! - съгласява се Мей.

- Ти получи ценен урок, Нед - продължава да каканиже Бланко. - Само гол професионализъм не стига. Когато фирмата стане част от теб, може би ще развиеш по-силна интуиция за подводните камъни. Защото това вече ще бъде и твоят кораб! А дотогава ще продължиш да работиш под ръководството на по-зрели и опитни партньори по проекти, които преценим, че отговарят на силите ти, и ако догодина по същото време не си ни разочаровал, може би ще проведем един по-различен разговор.

- Браво, браво! - приплясква Мей с върха на пръстите си. - Опитай се да запомниш това, което каза току-що. Искам да ми го запишеш. Ще наредя да го включат в новата дипляна със символа на компанията, която ще разпространя на следващото общо събрание.

- О, Мей, просто така ми дойде - зачервява се от щастие Бланко, за сметка на Лейланд, който изглежда посивял и нервно хапе устната си.

- Да, виждам, че гориш! Продължавай да гориш все така и скоро ще светиш в управителния съвет!

- Духайте го!

Нещо прескача през тримата като сянката на уплашена улична котка.

- Той каза нещо! - възкликва Мей.

- Какво каза, Нед? - обръща се Лейланд.

- Ти май не разбра... - обажда се Бланко. - Оставаш на работа.

- Чудо голямо! - повдигам вежди.

- Запазваш позицията си, Нед! - повтаря Бланко отчаяно.

- Не, не каза това! - вряква Мей.

- Какво? - двамата автоматично извръщат глави към него.

- Д-д-д-д-руго каза, друго!!

Напъва се да го възпроизведе, ала невидима бариера сякаш блокира достъпа му до този дял на паметта. Куфалницата му се зачервява, едната му ноздра потрепва като клапанче на тенджера под налягане. Бързам да го изпреваря, преди да е гръмнала:

- Джентълмени, само си губите времето! На ваше място бих се тревожил за далеч по-реални неща.

- Например? - язвително подхвърля Бланко.

- Да речем, за финансовите отчети на Стийл Уъркс. Или на Сити-Корп. Или на медицинския картел Мертел. Да продължавам ли със сензационното поглъщане на Оливър от Парсън? И още куп сделки в Източна Европа?

Мей изпуска парата с тънко свистене:

- Какво!?

- Доколкото знам - усмихвам се широко, - това са все наши клиенти.

- Какви ги дрънка вашето протеже?

- Нямам идея - прошепва Лейланд.

Бланко само повдига съкрушено рамене.

- Не се правете на три и половина! Знаете по-добре от мен, че всеки бизнес има сенчеста страна, която, осветена в неподходящ момент, може да съсипе всяка компания. Говоря за камъчетата, които обръщат каруцата. Някой се е погрижил да ги събере. И сега могат да обърнат и танк!

Изваждам сидито, което съм опекъл прясно-прясно в самолета, и го нанизвам триумфално на пръста си. Не съм го репетирал, но ще излъжа, ако кажа, че не съм си представял този момент.

- Ето, тикви! За да се убедите, че не си дрънкам просто така. Имайте предвид, че това е само половината! Оригиналният носител се пази на сигурно място. Ако ми се случи нещо междувременно, заминава директно, където трябва.

Тъй като никой от двамата не посяга да го извади, навеждам се напред и го поднасям на Мей. Той поема диска с два пръста, унилият му фасон се оглежда в гладката повърхност.

- Откъде имаш тази информация?

- От този, когото винаги сте мразили!

- Моля?!

- Човекът, който трябваше да седи на твоето място! Но вместо това сте прогонили отвъд океана, в дивите дебри на нововъзникващите пазари.

- Говори за Курц! - възкликва Бланко.

- Аха, светна ли ви! Мислехте си, че сте се отървали от него завинаги? Но той е тук, в мое лице и този път няма да си тръгне, преди да е получил своето!

- Копелето! - удря с юмрук Мей. - Подозирах, че крои нещо! Тези книжки, дето ги пише само да хвърля прах в очите... И да ме дразни, естествено!

- Типичен пример за синдром на корпоративния срив! -подхваща Бланко. - Компаниите са като семействата: петнайсет години е оптималният срок на съжителството. По-нататък партньорите започват да трупат неприязън и огорчение, докато накрая така се намразват, че подсъзнателно търсят начини да се унищожат.

- Млъкни, тъпако! - прекъсва го Мей. - Ти откога работиш тук, а? Може би също си пипнал този синдром? Ти и глупакът до теб! Лоялен бил, а? - прави широк жест към мен. - Предвидим, стабилен. Можело да се разчита на него. Team-worker, а? Да, чудесен тим е спретнал! И какво сега, колко милиона искаш? Пет, десет, сто!!!

- Мей - отбелязвам колкото се може по-спокойно, - характерът на твоите предположения напълно издава низката ти природа. От лошо тесто си замесен, колкото и да се гордееш с произхода си. Аз не съм алчен и ще ти го докажа. Нито драпам за постове, макар че какво би казал, ако поискам да седна в креслото ти например? Но вече не ми пука. Искам единствено свободата си. Това ще ви струва ни повече, ни по-малко от 1 000 000 долара. Едва ли ще ви затрудни особено.

- И как ги изчисли? - злобно процежда Мей.

- Заповядай, увери се сам. Направи сметка колко ще ти струва, ако попадне в папките на прокурора Шпицър. Ако прецениш, че искам твърде малко, можем и да го обсъдим. На мое място, сигурен съм, щеше да прибавиш още някоя нула. Но това не е в моя стил. Не смятам да вегетирам цял живот върху торба лесни мангизи. Действа разрушително на морала и здравето.

- А Курц? - подхвърля Лейланд.

- Както добре знаете, Курц вече няма нужда от нищо. Той е над тези неща. Но аз ще се постарая името му да не бъде забравено. Отсега нататък ще заделяте 1 процент от печалбите си в специален фонд - „Леополд Курц“. Средствата ще отиват за консултации про-боно в полза на профсъюзите, които ще им помогнат да отстояват по-добре правата на трудещите се.

- Курц е поискал това?! - зяпва Лейланд.

- Предполагам, че би бил доволен... - кимвам неопределено. - А сега, джентълмени, позволете ми да се оттегля. Мей, давам ти два дена да преведеш парите. Лейланд, Бланко, благодаря ви, че все пак се застъпихте за мен. Надявам се, че това няма да се отрази негативно на кариерата ви. А ти, Бланко... посмали пламъка! Не гори толкова, за да не изгориш. Разбра ли ме? Доскоро!

„Eгa ти пичът! Направи го! - ликувам вътрешно, докато крача към вратата. - Каза им всичко! Господи, не мога да повярвам. Сега или ще ме убият, или...“ Но не ме убиват. Само зяпат подире ми с увиснали челюсти. Гушата на Цар Пеликан се е спихнала като празна мешка.

Двойната палисандрова врата се събира зад гърба ми с глух тътен.

Секретарката на Мей, суховатата Мъртъл, ме наблюдава със смесица от боязън и любопитство. Нищо чудно да е подслушвала по интракома.

- Чао, Мъртъл! - изпъвам показалец и го свивам красноречиво: пуф!

Минавам покрай охраната, двама чернокожи с гладко обръснати черепи и тъмносини блейзъри. Единия съм го мяркал често, дори съм запомнил името му.

Hi, Дон, викам. Свалям фирмения лаптоп от рамото си и го окачвам върху неговото. Прочистил съм хард диска от следите на personality-то си, включително от музикалните файлове. Нищо не оставям. Нищо не взимам. Освен малко кеш.

Внезапна лекота.

Спомням си мига, когато се простих завинаги с тежката пощаджийска чанта, преди да замина за Америка. Тогава разбрах, че някаква част от живота ми приключва, за добро или зло. Дори изпитах жал към широката стара чанта, преливаща от пликове и вестници. Отсега нататък щеше да се клатушка на хълбока на някой друг. Бях я заменил с лаптоп, който ставаше все по-малък и по-лек с течение на годините, но въпреки това продължаваше да напомня за себе си. Ето, че се разделям и с него. Вече сигурно няма да ми се налага да нося нищо. Сам по себе си този факт говори за известен напредък.

Докато вървя по Авеню ъв Америкас, усещам лепкавата нишка, която се източва зад гърба ми като ластик и ме тегли назад. И същевременно - празнота, сякаш са ми направили промивка и са изпомпали тонове гъста каша от червата ми. Постепенно ускорявам ход, затичвам се, нещо прави „прас!“ зад гърба ми и се изстрелвам напред като ракета. Лицата на минувачите хвърчат край мен като листовки, разпилени от вятъра.

Край, свърши се!