Черната кутия

38. АНГО

Давах си сметка, че това е отчаян ход, но в крайна сметка не ми оставаше особен избор. Умбрела се смили и ми даде адреса на Мерл. Вероятно, за да й се махна от главата. Кралят на догстерите живееше в горната част на Манхатън, в анклава от стари градски къщи, заключен между 140-а и 147-а улица и между Амстердам и Сейнт Никлас Авеню. Отидох към 10,30, казаха ми, че по това време се занимава с тоалета на пекинезите си и със сигурност ще го намеря. Брат ми се нави да дойде с мен, което ме зарадва и учуди едновременно.

- Не си ли на работа? - попитах с известно неудобство.

Все пак беше зает човек и не ми се щеше кариерата му

да страда заради моите житейски неуредици.

- Взех си малко отпуска - кратко отвърна той.

Паркираме зад ъгъла, за да не се набиваме на очи.

Улицата изглежда тиха, с доста зеленина, което е рядкост за този общо мрачен район на Ню Йорк. Мерл обитава тухлена четириетажна къща с тясна фасада, почти неотличима от останалите в редицата. До стълбището има табела с кокетен надпис „Happy Dog Inn“ и фризирана пуделска муцуна. Щорите са спуснати.

- Какъв е планът? - интересува се брат ми.

Откакто съм в Ню Йорк, за пръв път правим нещо заедно.

- Ще чакаш тук - инструктирах го. - Ако не изляза до един час, викаш полиция, разбра ли?

Долових известно разочарование, явно се беше наточил за екшън. Обаче нещо ми подсказваше, че Даян не е тук. Нямаше смисъл да се пъхаме и двамата в устата на вълка. Или поне не още. Опитах се да му обясня, че така ще бъда много по-спокоен. Отивах на дипломатическа мисия.

- И какво ще му кажеш? - попита той.

- Още не знам.

Наистина не знаех.

- Окей, ще ти пазя гърба - кимна той. - Успех!

Във вътрешността на къщата отекна радостен лай. Напразно слухтях да чуя камбанката на звънеца. Натиснах го повторно. Последва идентична серия от звуци. Дадох си сметка, че звънецът е програмиран да джафка като куче, което ми се видя крайно безвкусно. След малко дочух тежки стъпки, масивната врата се отвори и на прага цъфна самият Мерл с един от рошльовците си под мишница, омотан в нещо средно между халат и хавлия.

- Какво обичате? - той присви изпитателно очи.

- Търся Даян - казах.

- Кхъ... - Мерл извади от джоба си голяма измачкана кърпа и си избърса носа. Имаше вид на човек, изтикан в периферията на живота. Голямата му бяла глава беше почти плешива, а под очите му висяха морави торбички. - Ние май сме се виждали вече?

- Да, преди да ми свиете кучето! - отвърнах настъпателно.

- Ти сам си го загуби - махна с ръка той. - Ние го намерихме.

Не ми се спореше по този въпрос, а доколкото усещах -на него също.

- Дошъл съм заради Даян!

- Разбирам, значи ти си този... Енгъс, нали?

- Аз съм.

- Очаквах те.

Той източи късия си врат през вратата, огледа инстинктивно улицата и ме покани да вляза. Неясна тревога прониза стомаха ми, но мисълта, че брат ми все пак е наблизо, ми възвърна самоувереността.

Общото впечатление за безвкусица се задълбочи при вида на кучешките портрети в кръгли златисти рамки, оцвъкали синкавите стени. Пекинезите се бяха подредили върху издутия бежов диван и следяха с жив интерес движенията на кльощав индивид в лилаво копринено елече, от което стърчаха ножици и гребени. Мъжът старателно подкастряше косматите уши на антрацитночерен кокер, застинал като сфинкс върху ниската бяла масичка с барокови крачка.

- Нашият фризьор, Клайн - кимна Мерл. - Адски способно копеле! Но за съжаление нямаме много клиенти в момента - въздъхна той със стаен укор, наведе се и пусна кучето.

То изтърча веднага на дивана и се сгуши в другите.

- Насам - той отвори една врата.

Стаята, в която се озовах, нямаше нищо общо с претенциозния салон. Сякаш бях минал зад кулисите на сцена. Край стените се издигаха шкафове с книги. Масата беше отрупана с джунджурии, събирали се вероятно с години. Мерл се друсна на продъненото кресло в ъгъла и ме покани с неопределен жест да се разположа, където намеря. Предпочетох да остана прав.

- Къде е? - попитах нетърпеливо.

- Моля? - опули се той.

- Знам всичко, Мерл! - предупредих го. - Няма да ти позволя да я нараняваш повече. Пусни я!

- Нищо не знаеш... - изпъшка той.

- Напротив! - извиках. - Злоупотребил си с едно сираче по най-гнусен начин! Опропастил си ѝ детството, сега се опитваш да й отнемеш и останалото. Този път обаче няма да ти се размине. Не и толкова лесно! Аз държа на нея!

- Затова ли я държиш на каишка?

- Какво?! - стори ми се, че не съм чул добре.

- Държал си я на каишка - спокойно повтори Мерл. -Слагал си й намордник, сипвал си разслабителни в храната й...

- Как не! - прекъснах го, вън от себе си. - Това може да хрумне само на теб, изрод такъв!

- ... заключвал си я за парното - невъзмутимо продължи той, - водил си непознати мъже да се сношават с нея срещу заплащане. Да изброявам ли? Както виждаш, аз също знам някои неща.

- Кой го казва!?

- Самата Даян. Прибра се вчера, обляна в сълзи, едва успяла да избяга от прехваленото ти гостоприемство.

- Глупости!!!

- Точно така, глупости! - съгласи се неочаквано Мерл. - Като тези, дето ти е наговорила за мен.

Щях да падна. Погледът ми се плъзна по рафтовете, сякаш търсеше опора. Закачи се за томчетата на Ницше, после се натъкна на Сосюр. „В името на Сосюр, вуйчо! Не прави това с мен!“, отекна писъкът на Даян в главата ми.

Негодникът явно беше преценил добре ефекта от думите си и се спотаи в ъгъла като огромен дебел котарак. По-късно вече си дадох сметка, че в него всъщност преобладаваха котешките черти, независимо че беше свързал живота си с кучешкия род. Вероятно това бе причината за инстинктивната неприязън, която хранеше към всички псета, и източникът на перфидната му жестокост. Но тогава мислех само за Даян... Лъжеше ли ме, не ме ли лъжеше?

- Искам да говоря с нея! - заявих високо и нервно.

- Боя се, че това е невъзможно - Мерл поклати тъжно глава.

- Защо!? Къде си я скрил?

- Точната дума е: настанил. Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Но това е истината. Даян е много болна. Слава богу, има периоди на просветление, които траят понякога доста дълго, но рано или късно кризата идва. Особено ако не си пие лекарствата. И тогава... единственият изход е да бъде настанена. Някъде, където ще се грижат добре за нея и няма да й позволят да навреди на себе си или на околните. Но най-вече на себе си! Сигурно си забелязал белезите по тялото й? Случи се преди десет години. Тогава се занимаваше с изкуство. В проклетия Гугенхайм гостуваше изложба на виенските акционисти. Някой си Гюнтер, Гюнтер... - повтори той. - Не Грас! Грас е писател. Този е шарлатанин. Перверзен маниак! И тя решила да му подражава: с едно швейцарско ножче, съвсем сама... Европейски дегенерати!

- Мога ли да я посетя? - попитах плахо.

- Изключено! - отсече Мерл. - В момента се стабилизира. Всяка нова емоция само ще влоши състоянието й. Но мога да те уверя, че не й липсва нищо. Да, много реномирано заведение.

- Само да я зърна! - примолих се.

- Не - беше непоколебим.

- Може би след като се стабилизира? - не се предавах.

Той ме изгледа втренчено.

- Тогава изобщо няма да те познава - бавно продума той. - Нито пък ти нея. Всеки път излиза оттам напълно променена. Нито мислите, нито чувствата, нито вкусовете й вече са същите. Дори визуално, бих казал, не е същата. Съвсем нов човек! Сори. Знам, че ти е тежко. Предполагам, че изпитваш нещо към нея. Не можеш да си представиш обаче какво значи всичко това за един баща!

- Даян ти е дъщеря!!

- Единствена - брадичката му потрепери. - Майка й почина преди доста време. Отгледах я сам...

Напуши ме горчив смях като тежък, задушлив газ. Беше ме пратила за зелен хайвер. Пак! Но в сърцето ми нямаше гняв. Нито преливаше от наранена гордост. Бих ѝ простил всичко. Мъчех се да си представя каква е била преди и каква ще бъде след няколко месеца. Да си припомня лицето й, преди да заспи. Може би бях пропуснал да забележа нещо важно?

- А случайно да знаеш къде е колата й? - подхвърли Мерл.

„Колата ли?“, не можах да превключа веднага. Стори ми се нещо толкова странично и незначително, че машинално извадих ключовете и ги оставих на масата. Казах му къде сме я прибрали.

- Ммм, много добре... - примлясна той, като побърза да ги прибере. - Тя е много привързана към малката си количка.

Някаква мисъл шавна в мозъка ми, но се скри, преди да съм я хванал.

- Малко ми е неудобно да повдигам въпроса... - продължи той с лукави извивки, сякаш замяташе ласо, - но ми се виждаш свестен тип, който не би задържал нещо чуждо. Преди да избяга, Даян взе известна сума, немалка сума, всъщност зависи от гледната точка, която принадлежи на синдикалната каса. Не й е за пръв път. Та, ако имаш представа къде може да са тези пари?... Лечението й струва цяло състояние!

Деловият обрат на разговора леко ме озадачи. Не ставаше дума толкова за парите, колкото за някаква частица от нея, която все още ми принадлежеше. Нашата обща сметка. Нещо ми подсказваше да не бързам да я закривам.

- Съжалявам, но ще трябва да се обърнете лично към нея.

- В момента не е особено контактна - изсумтя той и след като се убеди, че няма да изкопни нищо повече от мен, въздъхна: - Както и да е... Може пък и да си спомни къде ги е скрила?

Долових скрита заплаха. Мерл се изправи и почти ме изтика от стаята с шкембето си. Нещо се движеше зад бледото му отпуснато лице. Беше бесен, усещах го. Излъчваше тъмна тектонична енергия, която можеше да се отключи всеки миг. И тогава изведнъж прозрях, че няма нещо, което да не беше способен да извърши... Побиха ме тръпки.

Той ме изпрати до входа и остана да гледа след мен.

- Ей, Енгъс - настигна ме гласът му по пътеката. - Зарежи кучешкия бизнес! Не си струва...