Черната кутия

15. АНГО

Нед беше оставил купчина дрехи. Искаше да ги разкара по различни съображения от гардероба си. Повечето бяха съвсем нови, но за съжаление ми бяха малки. Впиваха се в тялото ми като костюм за колоездене. Според брат ми това сега било модерно. Все пак заделих два потника Армани и някакво яке на Кенет Коул. Ако му резнех ръкавите, можех да го нося в горещите вечери. Останалото натъпках в черен чувал. Брат ми беше заръчал да ги отнеса в Армията на спасението, но аз го оставих просто пред къщи.

Срещата ми с Фиона беше чак в осем. Изкъпах се, хапнах пилешка супа от тенджерата и се нагласих с новите придобивки. Проверих на картата къде се намира въпросният бар. Спуснах се с метрото до Хаустън Стрийт. Полутах се, докато осъзная, че Варик Стрийт и Седмо Авеню на практика са една и съща улица. Артърс се намираше в една от преките, недалеч от Шеридън Скуеър.

Лъскавата табелка на входа информира:

Беше тясно, дълго заведение с червеникави стени, гъсто осеяни със стари снимки. Коледната украса продължаваше да виси унило над бара като някаква брадата плесен. Подозрително много хора с вид на туристи. Бандата беше свряна в дъното върху малък подиум. Звучеше сносно, макар и малко шумно. В ъгъла на сцената дремеше престарял негър с тромпет. Инструментът висеше между кльощавите му колене като уморен пенис.

- Джими Паркър, йее! - изцепи се фронтменът.

Черният надигна тромпета и предизвика серия от печални звуци.

Фиона още не беше дошла. Настаних се на бара, взех си бърбън и отново извих поглед към групата. От време на време старият музикант протяга дългата си костелива ръка, за да достигне ключа на стената. Над сцената светва зеленикава крушка. Това очевидно е знак, че е настъпил важен музикален момент. Според мен го правеше доста безразборно, но публиката ликуваше...

Барманката обираше полепналите по плота банкноти. Върху белия й разлят кръст се виеше зеленикава татуировка.

- Hi, Енгъс! - усетих докосване по рамото.

В пожълтялото огледало зад бара се мярна черна шапка за голф, без инициали. Отначало не можах да я позная. Козирката скриваше очите й. Изглеждаше доста по-дребна. Носеше права черна рокля и джапанки.

- Ама ти всеки път си различна!

- Имаш ли проблем с това?

Преместихме се на една съседна маса. Тя си поръча Мартини.

- О, йе! Джими Паркър! Бен Мартин, Чък Вертиго, Сам Родригес и аз... Карлос Джезуалдо! The Ghosts! - долетя от сцената. - А сега, дами и господа, ще ви изпълним най-новата композиция на Бен Мартин. Корените на съмнението.

Досега бяха бичили все шлагери за радост на широките народни маси, но това беше нещо различно. Усетих го в мига, когато студеният пясъчен звън на чинелите пролази под кожата ми. После се включи и пианото...

- Бен Мартин, йее!

Някой изръкопляска.

- Бива си го, нали! - прошепна Фиона.

Набиваше клавишите с резки отсечени движения. Тряб-

ва да беше към шейсетте, с гъста бяла коса, щръкнала като четка. Носеше правоъгълни очила с червеникави стъкла, Фиона потропваше в такт с музиката.

- Познаваш ли го?

- Той е най-добрият! Свири с тях от няколко години.

- Често ли идваш тук?

- От време на време... - неопределено рече тя.

Не беше лесна музика. Не можеше просто да наджапаш в нея, да се пльоснеш по гръб с чаша в ръка и да се оставиш да те носи. Имаше подмолни течения. Беше дълбока и мътна като тропическа река, повлякла безкрайна върволица от истории. Напразно се мъчех да ги разплета. Понякога си казвах: аха, това ми звучи познато, напомня ми за онова пътуване до Чарлстън през 86-а, с голямата таткова кола със зелените кожени седалки. Но в следващия миг се намесваше нещо съвършено екзотично, далечно и чуждо...

Парчето свърши внезапно като конец, изтеглен през иглено ухо.

- Бен Мартин, йеее! - провикна се Карлос.

Групата се изниза от сцената и се свря на служебната

маса в ъгъла.

- Разкажи ми за семейството си, Енгъс!

- Баща ми беше математик - казах и млъкнах неловко.

- Починал ли е?

- Нещо такова...

- Моля?! Не знаеш ли?

- Виж сега, това е дълга история...

- Разкажи ми я, разкажи ми я! - настоя тя.

- Амии... - подхванах неуверено. - Това се случи в Америка.

Не знам дали беше редно да говоря за това. Какво щеше да разбере? А може би просто исках да се направя на интересен? Тя слушаше с отворена уста. Музиката беше доста силна и главите ни все по-плътно се доближаваха.

Косата й гъделичкаше носа ми, а бледата мида на ухото й ме изкушаваше да пъхна езика си вътре. Като й казах как сме получили праха на татко по пощата, Фиона обърна рязко глава и се втренчи в мен.

- Сериозно, по пощата?!

- Ами да... - кимнах.

Настроението ми изведнъж се скапа.

- Горкичкият - хладните й пръсти пролазиха по врата ми. - Сигурно си мислиш, че още е жив... Ходил ли си на психоаналитик?

Гръбнакът ми настръхна.

- Не - отсякох.

Щеше ми се да сменя темата. Попитах я с какво се занимават техните.

- Някой друг път - намръщи се леко тя.

В този момент групата отново излезе на сцената. Пихме още по едно, после по още едно... Английският ми взе постепенно да ерозира: думите гаснеха в съзнанието ми, а на тяхно място заблещукваха българските им съответствия. Винаги става така, като пийна, но на нея, изглежда, не й правеше впечатление. Течеше интензивна обмяна на флуиди. Изкушавах се да я целуна, но реших да не избързвам. Щеше ми се първо да я замъкна до вкъщи...

Платих небрежно с картата на Нед, макар че Фиона настояваше да си поделим сметката. Дано не го е изтълкувала като груба проява на сексизъм. Мислех да хванем някое такси, но се оказа, че тя е с кола и предложи да ме закара, което разтълкувах като своеобразна самопокана. Караше яркочервен миникупър, доста нов модел. Хрумна ми, че сигурно е заможна. Избръмчахме по Бродуей. Минаваше дванайсет и по улиците се движеха главно таксита.

- Добро място... - отбеляза тя, спирайки пред входа.

И сега вече беше моментът: ще дойдеш ли, викам, да пийнем по нещо?

- Само кафе... - запревзема се, както си е редно.

Край, забих я, рекох си, докато тя паркираше малко по-нагоре.

Светнах лампата и се насочих към бокса, Фиона остана да стърчи по средата на стаята, като се озърташе любопитно. Заредих кафемашината и си сипах един пръст уиски. Предложих и на нея, но тя отказа.

- Приятно жилище - отбеляза.

- Така е. Разполагай се... - подканих я.

Исках да видя къде ще седне, за да се присламча по-близичко. Но тя не седна никъде...

- Къде е Зукеро?

- Моля? - не вдянах веднага.

- Кучето ти, къде е?

- Ааа... - усмихнах се пресилено, докато трескаво се чудех какво да измисля. - На пансион. Брат ми замина в командировка и го оставихме за няколко дни. Аз също съм доста зает напоследък...

Машинката закъркори, каничката беше пълна. Налях й в една голяма чаша. Тя я взе механично, без да отпива. Струваше ми се глупаво да стърчим така и се настаних в единия край на дивана.

- Ела - казах, потупвайки по възглавницата до мен.

- Ти нямаш куче — поклати глава Фиона.

- Какво!? - премигнах глупаво; не можех да повярвам, че продължава да мисли за това.

- Тук не живее куче! Никога не е живяло!

- Естествено, че...

- Не лъжи! - прекъсна ме тя. - Не виждам панер, нито тарелка, а по мебелите ви няма и драскотина!

Изобщо не очаквах такъв обрат. Какво пък, рекох си, чудо голямо, ще й кажа. Много по-унизително ми се струваше да се оплитам в нови лъжи. Тя посрещна малко разбърканите ми обяснения с хладно кимане и заключи:

- Значи всъщност си разводач на кучета?

Не ми хареса тонът й.

- Виж, това е само временно... Докато си намеря нещо по-свястно.

Тя остави чашата на ръба на плота.

- Извинявай! - скочих подире й. - Трябваше да ти кажа веднага...

Фиона ме изгледа стъписано, сякаш ме виждаше за пръв път.

- Сбогом, Енгъс.

Вратата хлопна след нея, стъпките й проскърцаха надолу по стълбището.

- Тъпа снобка! - изкрещях в безсилието си.