Черната кутия

21. АНГО

- Това е дело на догстерите! - скръцна със зъби Сретен.

- Имаш предвид Мерл?

Той кимна.

- Типично в техен стил. Канят те да се присъединиш към синдиката, ако откажеш, ти крадат кучето и те изваждат от играта. После го връщат на стопаните срещу прилично възнаграждение. Вързани са с агенциите.

- Но това си е жив рекет! Полицията знае ли?

- Трудно е да се докаже. А и на никой не му се занимава. Твърде маргинална сфера...

Седим във Вурста, немската бирария на ъгъла на 63-та и Шесто Авеню, където се събират предимно емигранти от Източна Европа. Отсреща има заведение с тъмни стъкла, пред което се вее флагът на дъгата. Сретен се свира в някаква дупка в Трайбека заедно с гаджето си, която е фармацевт по професия, но в момента чисти офиси. Той е бил учител по география. И двамата са босненски сърби, прокудени при разместването на етническите пластове на Балканите след войните през 90-те. Тук са от четири години.

Нямах представа как точно може да ми помогне, но не се сещах на кого другиго да се обадя. В края на краищата нали той ме беше посветил в занаята! Разходките със Зукеро бяха станали част от всекидневието ми и сега, когато го нямаше, в живота ми изведнъж зейна празнота.

- А ти не се ли боиш от догстерите?

- Човече! - плясна с ръка Сретен. - Нали затова направихме профсъюза! Всички се записват при нас. Те са само седем души. Имам предвид ядрото. Хипопотамът Мерл, дето се изживява като Хофа, е тарторът. Сянката краде кучета. Четиримата биячи, Паветата и Красавицата. Класна пичка! Но да не й попаднеш... Задачата й е да отвлича вниманието на баламурниците, докато Сянката се промъква да им свие кучето. Не си ли я срещал? Висока такава, с крака до сливиците. Носи се като героиня от комиксите и води една пембяна хрътка...

- Фиона! Фиона Игълтън! Познавам я!

- Фиона Игълтън, как ли пък не! Истинското й име е Даян Прингъл, което много по-точно разкрива истинската й същност.

- Мамка му! А пък аз си мислех, че може да има нещо между нас...

- Тя е тотална кукувица, човече! По-добре си удари една чекия, да ти е мирна главата.

- Гадина! И сега какво? Мога ли да стана член на вашия профсъюз?

- Е, то вече след дъжд качулка... - стрелна ме той с укор. - Нали и без това не смяташе да оставаш в този бизнес?

- Но това е неправда! - извиках с най-драматичния си глас. - Прецакаха ме! Утре ще прецакат някой друг. Мислите ли, че ще спрат да го правят? Рано или късно ще трябва да се намесите. Иначе как ще се легитимирате в публичното пространство?

- Хъм, хитър си ти, българино. Но не мога да ти обещая нищо. След два дена има събрание на ръководството. Ще изложа твоя случай. Ако вземем някакво решение, ще те уведомим.

Той хвърли няколко долара на масата въпреки протестите ми и стана.

- Разчитам на другарската ви солидарност - подадох му ръка.

- Ха-ха, шегаджия!

Дланите му бяха загрубели от кучешките каишки като шкурка.

„Даян Прингъл значи!“, мислех си, докато крачех възбудено към къщи. „Ще ми паднеш, мръсницо!“

Пред входа на къщата ме чакаше сержант Зоненфелд с пластмасова чаша Старбрук кафе, от която стърчеше сламка. Беше сместил огромния си форд с инициалите на New York Animal Protection Dpt. между една червена корвета с ретро линия и сребрист компактен мерцедес. Струваше ми се, че е нагърчил цялата колона от паркирани автомобили.

- Здравей, Енгъс. Ще ми отделиш ли няколко минути? Възникнаха допълнителни въпроси.

- Окей - извадих ключовете си. - Ще се качите ли?

- Съжалявам, че загуби работата си - рече той, като се озърташе любопитно. - Това е важен източник на доходи за теб, нали?

- Всъщност единственият до този момент. Заповядайте!

Той се изправи по средата на стаята и впи устни в сламката. Чашата загъргори, беше стигнал дъното.

- Още кафе? - предложих.

- Я не ме баламосвай! На глупав ли ти изглеждам? Живееш на такова баровско място, в апартамент поне за половин милион, и ми твърдиш, че се издържаш, като разхождаш кучета? Не ти липсва наглост!

- Тук съм на гости. Апартаментът е на брат ми.

- А той къде е?

- В България.

- Няма такъв щат! - изстреля той, без да мисли, сякаш беше на куиз шоу.

Ама ти наистина си тъп! Обясних му, че това е държава. Страната, от която съм дошъл. И не само аз. Той си извади бележник и нещо си записа.

- Ще проверим тази работа...

Тръшнах се на дивана. Той се настани лекомислено в продъненото червено кресло срещу мен. Коленете му щръкнаха почти до брадичката. Едва се удържах да не прихна злорадо. А може и да съм се ухилил, което не остана незабелязано.

- Тази сутрин някой се е свързал с Йенс и е поискал откуп - той направи тенденциозна пауза. - 200 000 долара.

- Колко? 200 000?!

- До края на седмицата. Иначе ще му отрежат главата и ще пуснат записа на екзекуцията в интернет.

- Тия са полудели! Кой ще им даде толкова за някакво си псе?! Ако ще и най-расовото да е!

- Зукеро е бил застрахован за 250 000.

- Уао! Да не би да се пада роднина на любимия пинчер на британската кралица?

- Тя гледа пудели - отсече той.

- Тогава може би има връзка с испанския кралски двор?

- Оценявам чувството ти за хумор. Но по-добре го запази за себе си.

- Тогава защо са го застраховали за толкова?

- Не знаеш ли?

- От къде на къде?! Вие да не ме подозирате?

- Той е клонинг.

- Клонинг?!

- Генетично репродуцирано копие на предишното куче на Йенс. Изгубили са го преди четири години. Някакво такси минало през него... Йенс съдят таксиметровата компания и получават солидно обезщетение. Парите впоследствие са инвестирани в реплика на Зукеро - Зукеро II, която съответно е застрахована на същата сума.

- Не знаех, че вече се правят такива неща!

- PET GEN - калифорнийска компания. Услугата още е безбожно скъпа и малцина могат да се възползват от нея.

- Никой не ми е казвал! - облещих се. - Получих само стандартния набор от инструкции. Трябваше да ме предупредят, че ми поверяват такъв уникат!

- По-скоро дубликат.

- Значи няма проблем да си направят още едно копие с парите от застраховката?

- Теоретично да. Но на практика е по-изгодно компанията да плати откупа. Ще си спестят 50 000 долара. Като прибавим и моралните щети...

- Тия копелета добре са си направили сметката.

- И аз мисля така.

- Само че не виждам как мога да ви помогна.

- Предлагам ти за начало да ми помогнеш да установя кой стои зад всичко това.

- Сбъркали сте адреса.

- И къде, според теб, трябва да отида?

- Предполагам, че си чувал за догстерите? Те са доста по-отдавна в бизнеса. Сигурно знаят повече.

- Доколкото разбирам обаче, отскоро има и друг синдикат. Какво знаеш за тях?

- Не съм чувал да се занимават с такива неща.

- Да не би да членуваш при тях?

- Никъде не членувам! Просто си вършех работата. Но на някого му се зловидя.

- Дано да е така. Ако си замесен обаче, лично ще се погрижа да го отнесеш!

Той се измъкна с усилие от плюшената лапа на креслото и се запъти към вратата. Малко преди да излезе, се обърна и вдигна заканително пръст.

- Ще те държа под око, синко!

Лампичката на телефонния секретар мигаше учестено. Някой ме е търсил. Брат ми? А може би във връзка с някое от многобройните резюмета, които бях разпратил.

Отвъртях една бира.

Когато разбрахме, че група американски учени, таткови приятели, са учредили награда на негово име, бяхме адски трогнати. И горди, естествено. Наградата беше за оригинален принос в областта, в която той беше работил. Връчваше се на всеки две години по време на голяма научна конференция. Постепенно обаче този факт беше останал встрани от живота ми. Хората се събираха някъде на 10 000 мили от мен, говореха за неща, от които нямах понятие, а после името на баща ми се появяваше в сивито на някой напорист млад учен, който никога не го беше познавал. Сега излизаше, че брат ми е присъствал на тези събития. Не си спомнях да ми беше казвал за това. Изпитах необяснима ревност.

Телефонът иззвъня.

- Hi, мистър Баноф! Тук е Мелва Блейн, как сте?

- Нед Банов не си е вкъщи - мрачно казах.

- А кога ще се върне?

- Може би следващата седмица... В командировка е.

- Но ние имахме уговорка! - гласът й нервно отскочи нагоре.

- Наложи му се спешно да замине.

- С кого говоря, excuse те?

- Аз съм брат му.

- О, така ли?! И вие ли живеете в Америка?

- Напоследък да.

- Wonderful! Предполагам, сте информиран за наградата „Баноф“? Тази година се връчва в нашия университет. За нас това е много специален момент, защото баща ви е преподавал тук, преди да почине, както сигурно знаете...

- Преждевременно - изтърсих.

- Моля!?

- Почина преждевременно.

- Да, разбира се, непрежалима загуба за науката. И за колегите му. И за вас, естествено, на първо място! Тъкмо затова толкова държим да присъства някой от преките му наследници. Приемете го като официална покана. Връчването ще се състои в неделя от 11 часа в аулата на университета. Предлагам ви да дойдете в събота. Ще ви резервирам стая в нашия хотел. Ще бъдете наш гост. Е?

Пуснах едно дълго „амииии“, което на английски се превежда, кой знае защо, като „errrr...“.

- Ще ви пратя подробни указания как да стигнете. Няма и два часа от Ню Йорк с автобус или влак. С кола е дори още по-бързо. Можем да покрием и пътните ви разходи... ако се налага.

- Не, не е проблем - чух се да казвам и ми дойде да се удуша заради тъпото ми самолюбие.

- Wonderful! Ще ви чакаме тогава. Нали мога да разчитам на думата ви?

- Окей, окей - измърморих.