Черната кутия

25. АНГО

Таксито ме стовари на Marcham Drive 19, точно срещу входа на едноетажната тухлена къща. Златисти жилки проблясваха между облаците. Блумигдейл е ново, сравнително заможно предградие, недалеч от кампуса на университета, където е преподавал баща ми. Улицата е като осмукана с прахосмукачка. Тротоарът се състои от тясна асфалтова писта, предназначена по-скоро за джогинг, отколкото за разходки. Във въздуха се носи воден прашец от пръскалките, които цъкат равномерно пред къщите. Мирише на окосена трева. Бях единственото човешко същество на улицата. Усещах любопитните погледи, които ме следяха иззад щорите като сензори, засекли тревожна промяна в радиационния фон. Въпреки това никой не излезе да ме попита кой съм и какво търся тук. Знаех, че ако не побързам да вляза някъде, някой може да се изкуши да вдигне телефона и да сигнализира службата, която се грижи за събиране на социалните отпадъци.

Звънецът отекна в дълбочината на къщата като гонг. Долових ситни стъпки. Вратата се открехна, доколкото й позволяваше веригата от вътрешната страна. В процепа надникна смугло лице със синя точка между очите.

- Хай! - рекох. - Търся доктор Пинта Варава.

Жената премигна бързо.

- Аз съм съпругата му, а вие кой сте?

- Анго Банов, синът на професор Банов. Този, дето умря преди петнайсет години. Ако си спомняте...

- Момент - тя затвори вратата, както ми се стори, леко уплашено.

Стъпките се отдалечиха. Изминаха няколко минути. Усещах зараждането на някаква паника. Знаех, че е вътре. Дона Джеймисън добросъвестно ми беше издиктувала адреса и телефона му. Звъннах, преди да тръгна, представяйки се за дистрибутор на „Енциклопедия Британика“. Там беше! След малко вратата се отвори, този път изцяло и на прага застана възпълен индиец с очила. Беше цяла глава по-нисък от мен, около 45-годишен, с олисяло, матово теме. Носеше бяла риза, закопчана до яката. Босите му ходила се подаваха изпод крачолите на зеленикавия панталон.

- Какво обичате?

- Дошъл съм да поговорим за баща ми.

- Професор Баноф?

- Именно. Аз съм по-големият му син. Вие сте били негов асистент, нали?

- Бях - той ме изгледа продължително, сякаш сканираше дали не съм въоръжен, и неохотно се отмести:

- Заповядайте.

Холът беше задръстен с мебели и джунджурии. На масата седяха три шишкави деца и една старица, омотана в сини и жълти шалове. По средата димеше купа с ориз. Огромен телевизор с плосък екран ги облъчваше с поредния индийски мюзикъл. Миришеше на къри. Жената на Варава кършеше ръце. „Съсипах им вечерята“, помислих си, но не изпитах вина. Бях със старото си рокерско яке, което ме правеше да изглеждам заплашителен.

- Да отидем в кабинета ми - предложи Варава, като направи знак на семейството си да продължи да се храни без него.

Слязохме на приземния етаж. Така нареченият кабинет представлява дълго тясно помещение с малки прозорчета като отдушници. В дъното трепка монитор. Едната стена е заета от библиотека, на другата са окачени дипломи, сертификати и групови снимки в рамки. Под тях има две плетени кресла и кръгла масичка с пепелник, преливащ от фасове. Подът е застлан с пъстри памучни черги. Варава чевръсто откачи една от снимките и я поднесе към мен.

- Аз и професор Баноф. В началото на семестъра...

Двамата стоят пред черна дъска, изпълнена с формули. По лицето на баща ми играе лукава усмивка. Опитвам се да уловя погледа му зад дебелите очила, но нещо ми се изплъзва. Варава се пъчи до него, сияещ от гордост. Има доста повече коса от сега.

- Професорът написа това неравенство на дъската и даде на студентите десет минути да го решат. Беше в особено настроение... Естествено, никой не успя, включително аз. Той ни нарече тъпаци и си излезе. Стана голям скандал, защото думата „тъпак“ официално е включена в кодекса на забранените думи на територията на университета. Няколко души подадоха оплакване. Спаси го единствено фактът, че беше от Източна Европа, и репутацията на голям учен. Все пак му се наложи да се извини публично...

Имах чувството, че надничам през някакъв прозорец. Хрумна ми, че го виждам за пръв път след онова последно заминаване. Сякаш плътна завеса се беше спуснала зад гърба му още в мига, когато мина през КПП-то на летище София. Оттогава никой от нас не го беше виждал на живо, нито разполагахме със снимки от този период на живота му. Стори ми се много яко, дето ги беше нарекъл „тъпаци“. Дали не беше треснал нещо за отскок?

- Разбирате ли от математика?

- Не, изобщо - поклатих глава.

- Жалко - въздъхна Варава. - Онова неравенство и досега никой не е успял да го реши. Мисля, че дори баща ви не знаеше отговора. Понякога, като ми остане време, сядам тук и се опитвам да го разчопля. Не мога да кажа, че съм стигнал донякъде... Ако имаше учредена награда за решаването му, може би щеше да догони славата на Теоремата на Ферма.

- Имате ли още негови снимки?

- Не, но мога да ви дам тази, ако държите...

Наистина ли вярваше, че толкова лесно ще се отърве?

Беше време да сменя плочата.

- Оценявам жеста ти, Варава, но както сигурно се досещаш, между теб и моето семейство има неуредени сметки...

- Знам, знам... - той наведе глава. - Трябваше да продам колата на баща ви и да ви изпратя парите.

- Което не направи!! Какво си мислеше? Че никой няма да се вдигне чак от България заради някаква си бричка? Колко взе за нея? Хилядарка? Че то само билетът до Ню Йорк струва толкова...

- Не съм я продавал. Точно тогава нямах кола, а бях затънал в дългове към университета. Карах я... После срокът на пълномощното, което ми дадохте, изтече и вече не можех да я продам. Пък и бях свикнал с нея. Мислех да ви изпратя някаква сума и да уредя въпроса. Но повече никой не ми се обади и...

- Реши, че сме забравили, а?

- Да — кимна унило той. - Ще ви я върна. Още е в движение. Поддържана е. Дори мисля, че сега струва повече...

- Моля? - не можах да повярвам.

- Държа я в гаража - оживи се той. - Елате!

По ирония на съдбата първата среща на баща ми с американската автомобилна индустрия се случила в Куба. Бяха го командировали на Острова на свободата по линия на университетския обмен в началото на 80-те. Един от кубинските му колеги имал стар форд сиера, с който извършвал таксиметрови услуги през уикендите, и от време на време му давал да го покара. Оттогава баща ми се беше влюбил в грамадните американски коли. После, когато замина за Щатите, още с първата си заплата беше купил един шевролет. Имахме го на снимка: златистокафяво, очукано корито с остри ръбове. Така и не успял да го продаде и го подарил на някакъв студент, преди да се върне в България. След това се обзаведе с оня разлят като недопечен кейк крайслер, с който обикаляхме Юга. Още си спомнях миризмата на зелените му кожени седалки... Баща ми не караше бързо, макар че беше нервак и дуеше безжалостно кекавата ни софийска шкода. Харесваше му да се носи плавно, сякаш се спуска с делтапланер от заскрежените висини на ума си, да усеща тежестта на колата, инерцията, мазното превключване на невидимите скорости. Последната му придобивка бе форд тъндърбърд, 69-а. Беше го взел само за четири хиляди, но се хвалеше, че върви като звяр.

Варава светна лампата. Колата изпълваше целия гараж.

- Красива е, нали?

„Внушителна“, би била най-точната дума за този мастодонт от ерата на големите мечти и евтиния петрол. Беше бяла, с оттенък на слонова кост и черен покрив от импрегнирана кожа в модния по онова време стил ландау. Емблемата върху вирнатия преден капак бойно лъщеше. Надникнах през прашното стъкло: седалките бяха петролнозеленикави като на предишната ни кола.

- Ще ви дам документите - засуети се индиецът. - Но застраховката е изтекла. Не я карам вече от две години. Твърде голяма е за днешния тесен свят...

Наложи се да избутам седалката назад. Моторът запали от раз.

- Какво ви казвах! - светна лицето му.

Той натисна някакво копче и вратата на гаража бавно запълзя нагоре. Радиото се включи заедно с двигателя и купето се изпълни с плътни звуци. Явно беше настроено на местната джаз станция. По гръбнака ми премина вълна от студени иглички. Здрачът навън се беше сгъстил. Светлите ивици между облаците бяха изчезнали. Варава изтича да премести новия си червен додж, паркиран върху алеята пред гаража. Светнах фаровете и дадох предпазливо назад. „Колата на татко“, не ми излизаше от ума.

- Ще ви помоля само за разписка - рече индиецът.

- Какво?

- Че сте получили колата на баща си и всичко останало - нервно добави той. - Не искам някой да си мисли, че съм мародер.

- Няма проблем - махнах с ръка.

Ако трябва да съм честен, някоя и друга хилядарка щеше да бъде съвсем достатъчна, сантименталната стойност на неочакваната придобивка ми идваше малко в повече. Пресегнах се и отворих отсрещната врата:

- Една последна услуга. Ще ми покажеш ли къде е живял?

Варава хвърли поглед към осветените прозорци на къщата и се вмъкна в колата. The shadow of your smile... мажеше баритонът по радиото. Няколко капки тупнаха по предното стъкло. Подкарах бавно по пустата улица.

- Къщата беше тотално разбита... - измърмори той. -Цяло чудо е, че нямаше други жертви. Мисля, че сега там има блок с апартаменти.

Дъждът се усили. Пуснах чистачките. Гумата на едната се бе разлепила. Стрелката на бензина клонеше към нулата. Сигурно и маслото трябваше да се смени...

- Сега надясно - посочи той.

Колата се залюля тежко като кораб.

- Спомням се как деканът, професор Нойман, ме викна в кабинета си. Беше ужасно разстроен, целият трепереше. Току-що му се бяха обадили от полицията. Знаех си, че този българин ще ни докара big trubbles! Помоли ме да ида на огледа вместо него. Нямало да го понесе. Отидохме аз и професор Самогонов. Ето тук, вдясно... - посочи той.

- Май никой не е бил особено изненадан, а?

- Беше от хората, на които могат да се случат подобни неща. Не знам как да го обясня. Сякаш им е написано на челото. Катастрофичен тип.

Канех се нещо да възразя, когато изведнъж си спомних, че аз самият бях мислил за него по този начин. Всеки път, когато закъсняваше или заминаваше нанякъде... Нишката на това парещо безпокойство минаваше през всеки член на семейството и ни свързваше яко, като с обущарски конец. Бях на 14 години: късно през нощта телефонът зазвъня на пожар. Майка ми се облече и хукна нанякъде. Баща ми беше паднал в някакъв ров в Младост 3, където купонясвал с колеги. Откарали го в „Пирогов“ със счупен прешлен. Да, беше катастрофичен тип. Всички треперехме от ужас да не му се случи нещо. Улавях се да мисля, скрит под завивките: по-добре да се свърши веднъж завинаги, отколкото този кошмар. Или пък - да изкара още десет години, пък после каквото ще да става. Тогава десет години ми се виждаха цяла вечност. Но ето, че се изтъркулиха за миг. Молбите на малките момченца, скрити под юргана, винаги се ползват с предимство.

- Внимавай! - извика Варава.

Зад стъклото се мярна раздърпан брадат индивид. Набих спирачки. Той заслони очи с мърлявия си ръкав, олюля се и рухна пред предницата на колата.

- Мамка му! - изскочих навън.

Мъжът лежеше на около метър от бронята, с оцъклен поглед, забит в облаците. От джоба на палтото му стърчеше бутилка, в другата ръка стискаше прокъсан найлонов плик, от който бяха изпопадали разни боклуци. Лъхна ме остра смрад. Варава изникна до мен.

- Блъснахме ли го?

- Откъде да знам? - измърморих.

Скитникът премигна диво, изхърка няколко ръждясали звука и рече:

- Bloody bastards!

- Добре се е подредил - отбеляза Варава.

Двамата го подхванахме под мишниците и го изправихме, като се мъчехме да не вдишваме вонята му. Не беше едър, но в дрехите му сякаш бяха зашити оловни плочки. Мъжът се опря на капака на колата, отметна глава назад, поемайки си дълбоко дъх, после внезапно повърна върху излъсканата фигурка на емблемата.

- Sorry! - изломоти той.

Бях твърде радостен, че не съм го сгазил, за да обръщам внимание на подобни дреболии. Варава предположи, че скитникът най-вероятно е отивал към близкия приют. Наблъскахме го на задната седалка, заедно с партакешите му, отворихме всички прозорци и го откарахме до сградата, която се намираше на около двеста метра по-нагоре по улицата. Над входа премигваше синкаво неоново сърце. Убежище за странници на Църквата на Христовите Чираци.

- О, братко Пим, вече си мислехме, че никога няма да те видим - посрещна ни черен мъж с вид на доброволец. -Благодаря ви, че го докарахте. Другите обикновено ги заобикалят, когато не ги газят... Бог да ви благослови, добри хора!

Баща ми беше живял недалеч оттук в стара двуетажна къща с широка веранда. Варава беше идвал два или три пъти, но не можа да ми каже нищо по-конкретно, освен че апартаментът бил доста тъмен. Хазяите държали втория етаж. Били на почивка, когато се случил инцидентът. Известно време жилището пустеело със заковани прозорци и надпис „For rent", а впоследствие - „For sale“.

Хазяите твърдели, че баща ми няколко пъти забравял крана на газовата печка отворен. Направили му забележка по този повод, тъй като миришело чак на втория етаж. Дали наистина е било така, едва ли ще разберем. Макар да не е изключено, предвид характерната му разсеяност. А като се прибави и солидното съдържание на алкохол в кръвта му, открит след аутопсията, едва ли някой си е дал труда да разследва по-обстойно техническата изправност

на инсталацията. Взривът настъпил към един след полунощ. Цялата улица била вдигната накрак. Надошли пожарна, линейка, полиция. Открили трупа на татко във вътрешния двор. Още димял и се наложило да го доугасят с пожарогасител.

- Извинявайте! - сепна се Варава. - Може би не държите на всички тези подробности?...

- Напротив, продължавайте!

Същата вечер татко бил на гости у професор Самогонов, който наскоро емигрирал със семейството си от все още съществуващия тогава СССР. И по стара традиция явно се почерпили. Докато Варава мънкаше, умът ми започна да реди свои версии за случилото се. Татко се връща, повече или по-малко на градус от Самогонов, когато на пътя му се изпречва някой като Пим, още по-мотан и от него, той не успява да спре навреме и... Ето ти труп! Но това е престъпление, хрумва ми, татко не е способен на подобно деяние. Ами ако някой друг го е забърсал преди него? Той просто си минава, вижда го, уверява се, че няма начин да му помогне, и решава да се възползва от ситуацията...

Уф, пак е кофти!

Изведнъж радиото запращя, сякаш някой разбъркваше ефира в шейкър. Опитах се да го наглася отново, но не успях и го изключих.

Варава не проговори, докато не стигнем до тях. Може би очакваше, че ще се разтопя от благодарност за това, че ми е върнал наследствената кола след повече от 15 години!

Дадох рязко газ, задните гуми изхвърлиха шадраван от пръски и се гмурнах в дъжда. Наближаваше пет, когато излязох на магистралата. Заредих на първата бензиностанция, купих нови чистачки и разгледах картата. Включих пак радиото: ефирът се беше изчистил, хванах някакъв рок канал. Снимката на баща ми лежеше на предната седалка. До вкъщи оставаха към 200 мили.