Черната кутия

32. НЕД

Санитарят чевръсто отмята чаршафа. Жълто-синкавата физиономия на Курц се облещва, втренчена в тавана, като мексиканска маска на смъртта. Острите пръстчета на Прашкова се забиват в лакътя ми. Миризмата на парфюма й се смесва с острия дъх на дезинфектанти в моргата. От другата страна на масата, в черен костюм и значка с американския флаг на ревера, стърчи човекът от посолството. Някой си мистър Рийд, консул. Дълъг, с червено лице. Русият перчем е клюмнал печално върху челото му.

- Той ли е?

- Той е - кимвам.

- Той е - повтаря Прашкова.

Близо минута не можем да откъснем очи от разкривените му черти, сякаш е стиснал нишките на погледите ни между зъбите си. Връхчетата на брадата му сребристо проблясват. Санитарят замята обратно чаршафа като фокусник, който демонстрира номер с появяване и изчезване на предмети.

Консулът ни поднася за подпис протокола към смъртния акт.

- Имате ли нужда от превод? - обръща се към Прашкова.

- Не.

Подписваме. Излизаме от подземието на Медицинска академия и почти едновременно слагаме слънчевите си очила.

- След два часа летя за Франкфурт - тя се обръща към мен. - Ще търсим нови инвеститори за тази гробница. Връщам се другата седмица, но ти едва ли ще си тук. Ако идваш пак насам, ми се обади. Или пък недей, както прецениш...

Тя се повдига леко на пръсти и ме целува по бузата, почти до крайчеца на устните:

- Беше ми приятно... въпреки всичко.

Проследявам стройните й силни прасци до лексуса.

- Ще ви помоля да дойдете в посолството - долита настойчивият глас на Рийд. - Сред нещата на мистър Курц намерихме и един запечатан плик. Може да е завещание. Искаме да присъствате на отварянето му.

В медицинската експертиза е посочено, че смъртта на Курц е настъпила в резултат на отравяне с некачествен алкохол, произведен в домашни условия. Заедно с него в местната болница са постъпили още три жени и двама мъже. Напитката била внесена на територията на общежитието от някой си Стамат, технолог в цеха за галванизация. Самият той с тежка степен на отравяне. Засега било невъзможно да се установи дали е производител на въпросния алкохол, или се е снабдил с него от трето лице. Поводът за черпнята също остава неизяснен. Имало и цяла камара печени гугутки. Драмата настъпила към един и половина сутринта. Не успели да извикат линейка. Телефоните в общежитието били изключени, както и джиесемът на Курц, който (поради суфистикирания си характер) не могъл да бъде задействан в създалата се паника. Тъй като липсвали други превозни средства, натоварили пострадалите на един електрокар и се закандилкали по шосето към Радомир. На около 500 метра от болницата обаче акумулаторът паднал и се наложило да бутат тежката количка чак до входа. Курц вече берял душа. Борили се за живота му няколко часа, но призори всичко свършило. Свързали се незабавно с посолството и по обяд оперативният мистър Рийд вече бил в Радомир. Организирал пренасянето на трупа в София, направил оглед на местопроизшествието и събрал вещите на починалия.

- Защо е живеел в тази дупка?! - диви се Рийд.

- За да проучи в детайли състоянието на предприятието - отговарям, както са ме инструктирали от Ню Йорк. -First hand experience. Той беше професионалист от старата школа.

- Явно е бил популярна личност... - подхвърля той, докато изкачваме булевард „Черни връх“ на път за новото американско посолство. - Дойдоха да го изпратят поне двеста души, носеха цветя. Видяха ми се наистина разстроени!

- В известен смисъл...

- Кога го видяхте за последен път?

- За пръв и последен - уточнявам. - В началото на седмицата. Бях в Радомир и разговаряхме.

- За какво?

- Business as usual... Нашата фирма е консултант на Стийл Уъркс, които възнамеряваха да участват в приватизацията на БОРГРУ.

Посолството е изнесено от центъра на града по съображения за сигурност. Озъртам се да видя неизменната групичка от чакащи за визи, но може би е твърде рано или пък са им осигурили някакво специално помещение. Спомням си, когато висях на площадчето пред старото консулство, заедно с още стотина угрижени индивиди, за да си получа паспорта с визата. Точно в четири следобед отвътре излизаше служителка, придружена от бодигард с кашон под мишница, пълен с паспорти. Тя вадеше документите и викаше имената на хората едно по едно. От тълпата се протягаха ръце, взимаха паспортите и тутакси ги отваряха на заветната страница.

Минавам през скенера и докато си събирам джунджуриите от другата страна на лентата, Рийд ме стрелва с известно неудобство. Такива са времената, какво да се прави. Въвежда ме в една почти празна стая без прозорци. Нещата на Курц са подредени върху две големи маси, включително лаптопът със стикера на компанията. Едно опредметено и разчленено тяло. Връхлита ме пристъп на гадене, каквото не изпитах дори в моргата.

- First hand experience - повтаря Рийд. - Е, получил го е! Уведомихте ли шефовете си?

- Компанията поема всички разходи по репатриране на тленните останки на мистър Курц. Аз ще придружавам ковчега...

- Колко благородно наистина! Защото, боя се, че ще има проблем със застраховката. Представителите на застрахователната компания са категорични, че полицата не покрива щети, настъпили вследствие на злоупотреба с алкохол. Естествено, роднините могат да обжалват, това не е наша работа.

- Застрахователите... - поклащам мрачно глава. - Винаги са част от проблема, а не от решението му.

- Съвсем правилно! Чудя се, това откъде е? - Рийд повдига един ключ от масата и се взира в мен през дупката на главата му.

Сещам се за заключената стая в апартамента на БОРГРУ. Вероятно там се намира останалата част от багажа на Курц.

- Явно ни чака още доста работа... Кафе?

Той излиза и се връща с две картонени чаши блудкаво посолско кафе. Хладният въздух невидимо се движи край мен, засмукван и издухван от мощния климатик. Влиза млада черна жена с бадж и синя риза. Изопнатата й коса е залепнала за челото като насмолена връв. Мис Бърк, лаконично я представя Рийд. Тя му подава ножица. Пликът изглежда стар, без надпис. Консулът внимателно разрязва едната страна и измъква няколко гъсто изписани листа. Той се втренчва в буквите, погледът му скача от ред на ред като изпусната по стълбището топка. Стига до най-долния край на страницата и безпомощно отскача към нас.

Рийд обръща страницата и продължава да чете. Отпивам от бързо изстиващото кафе. Вещите на Курц приличат на извадени органи. В долния край на масата са подредени няколко чифта обувки: мокасини Timberland, маратонки, сандали, джапанки. Купчина мръсно бельо, оплетено като карантия. Останалите дрехи са сгънати грижливо на отделни катове, може би от самата мис Бърк. Около тях са разположени: тъмни очила, самобръсначка Norelco, каквато имах и аз, но по-стар модел, часовник Patek Philippe поне за 30 000 долара, одеколон Burberrys, почти неизползван. Доста тлъстичък портфейл. Американски паспорт. Металическа химикалка без знаци. Тубичка с хапчета срещу киселини. Витамини Centrum. Потъмнял пръстен с рубин, който не бях забелязал върху ръката му. Автоматична четка за зъби с проскубан връх. Мобилен телефон Vertu, напомнящ гръклян на робот. И разбира се, черната плоска кутия на ThinkPad-а в най-горния край. Нямам идея дали тази подредба се е получила спонтанно, или в резултат от някаква концепция. Опитвам се да си представя вещите на баща ми в подобна конфигурация. Сещам се за думите на Никодимов: няма нищо по-жалко от мъртвия чужденец.

- Попадал съм на какви ли не чешити, но за пръв път виждам подобно нещо! - възкликва Рийд и ми подава листа.

- Чети, чети! - подканя ме Рийд.

- Погребение в космоса?! - зяпвам.

- Внесъл е депозит от 500 000 долара. Цялата операция ще струва към милион!

- Мистър Курц беше състоятелен човек.

- Но защо? Човек се ражда на земята и следва да си остане тук!

Замислям се. Звучи логично. Но не и в случая с Курц.

- Доколкото знам, той нямаше нито дом, нито семейство. Скиташе от проект на проект като Летящия холандец.

Консулът се почесва и прибира договора обратно в плика.

- Всъщност не е наша работа.

- Мистър Рийд, ще ви помоля да ми предадете компютъра на Курц. Той е собственост на фирмата, както и всички данни, съхранявани в него.

- Да, разбира се - погледът му се спира върху плоската черна кутия. - Обаче разследването още не е приключило. Може да се окаже, че вътре има нещо, което може да хвърли допълнителна светлина върху случая.

- Нямам идея какво има вътре. Във всеки случай данните са фирмена тайна. Могат да се окажат жизнено необходими.

Рийд и Бърк си разменят многозначителни погледи.

- Ще ви го пратим веднага щом приключим - обажда се Бърк.

- Утре ще минем да съберем и останалите вещи - съобщава Рийд.

Бърк ме изпраща обратно до входа.

Жегата облизва лакомо изстуденото ми от климатика тяло. Над прясно асфалтираната улица трепти мараня. След стотина метра излизам на булеварда. В двете посоки профучават прашни автомобили. До спирката на трамвая, под сянката на проскубана бреза, клечи изпечен индивид по джапанки. Зад гърба му се извисява планина от тъмнозелени дини.

Привлечена от заблудения ми вид, се примъква смугла особа с татуирано синкаво слънце върху опакото на дланта.

- Голям късмет те чака, момче - блясват зъбите й от червеникаво злато. - Виждам пари, много пари! Но имаш една мъка...

Посяга да вземе ръката ми, аз я издърпвам. Намирам в джоба си два лева, давам й ги и побягвам, сподирен от нещо средно между клетва и благословия.